BGAYINFO: Актуални въпроси за хомосексуалността-2

Научният принос на Джийн Г. Абел

Д-р Джийн Абел е професор по психиатрия в университета „Емъри“ и бивш президент на Националното общество по поведенческа медицина на САЩ. Той е изследовател в областта на сексуалното насилие в продължение на повече от 25 години и е автор на над 100 научни публикации. Един от големите приноси на Абел е 8-годишно изследване, проведено за Националния институт за психическо здраве на САЩ сред 403 насилника, блудствали с деца. Забележителните резултати от изследването показват, че детските насилници обикновено не се вписват в популярните стереотипи:

„Повечето от нас мислят, че детският насилник е по-скоро индивид със слабо телосложение, непознат в града, седящ в кола близо до детска площадка, който примамва децата с бонбони. Изследванията ни показаха, че противно на очакванията, тези хора не са непознати, а са хора, които често познаваме добре. Ние се доверяваме на този човек, доверява му се и нашето дете. […] По правило е женен, често самият той има деца и обикновено не блудства с тях. Почти винаги е уважаван, дори обичан член на обществото си. Често е активен християнин, посещаващ редовно църквата.“²¹

В изследванията си Абел установява, че насилниците на момчета, които не извършват инцест, имат много повече жертви от насилниците на момичета, които не извършват инцест; по-конкретно, насилниците на момченца имат средно по около 150 жертви, докато тези на момиченца около 20.²² Тази статистика е използвана от консервативната християнска група Фокус върху семейството (Focus on the Family), която твърди, че след като хомосексуалните насилват деца 7 пъти повече отколкото хетеросексуалните, „хомосексуалните като група представляват сериозна заплаха.“²³

Абел подчертава, че повечето случаи на блудство с момчета не могат да бъдат приписвани на хомосексуалните:

„Повечето мъже, които блудстват с момчета не са гейове. Само 21% от блудствалите с момчета, които ние изследвахме, са преимуществено хомосексуални. Почти 80% от мъжете, които блудстват с малки момчета са хетеросексуални или бисексуални, повечето от тях са женени и имат деца.“²⁴

Въз основа на статистиката на Абел, ако приблизително 33% от всички блудства с деца са еднополови (мъж с момче), а в 21% от тях блудствалият е с хомосексуална ориентация, действителния дял на блудстващите с малолетни, които са с хомосексуална ориентация, е 21% х 33% = 6,9%. Като прибавим факта, че дори най-добрите изследвания могат да имат отклонение поради грешка в рамките на няколко процента, то полученото е доста близо до делът, който обикновено се твърди че заемат преимуществено хомосексуалните от общата популация, което е ок. 5%.^{25, 26} С други думи хомосексуалните мъже не представляват диспропорционално по-голяма заплаха за децата от хетеросексуалните мъже. (Още повече, предвид че педофилията е слабо застъпена сред жените, то лесбийките са още по-малка заплаха.)

Научният принос на У.Л. Маршал

Тимъти Дайли, теолог по образование и член на Съветът за изследване на семейството (The Family Research Council; дясна християнска организация в САЩ), който твърди, че има връзка между хомосексуалността и педофилията, допуска, че блудствалите с момчета могат да имат и връзки със зрели жени. Въпреки това се подразбира, твърди той, че подобни мъже всъщност са просто прикрити хомосексуални и отказва да приеме, че хетеросексуални мъже могат да изпитват едновременно влечения към жени и към момчета. Тази тактика води Дайли до изопачаване труда на още един уважаван изследовател — У.Л. Маршал. Изследването на Маршал „Сексуалните престъпления срещу деца: сексуалните предпочитания“, дискутира резултатите от изследване на половата ориентация на група от блудствали с момчета мъже. Той изследва половата им ориентация посредством плетизмограф и установява, че в групата му от 21 престъпника, 2/3 са преимуществено хетеросексуални в ориентацията си спрямо възрастни.²⁷ Дайли съвсем пропуска този резултат и цитира труда на Маршал и колегите му като доказателство за това, че насилниците, блудствали с момчета, са неизменно хомосексуални.²⁸

В действителност изследването на Маршал открива още, че хетеросексуалните мъже не само са привлечени едновременно от зрели жени и малки момчета, но и че имат по-голяма склонност към общуване с по-малки деца, докато хомосексуалните по ориентация към зрели индивиди педофили подбират по-възрастни жертви:

„Хетеросексуално-ориентираните мъже често избират деца в изцяло предпубертетна възраст, докато хомосексуално-ориентираните подбират юноши. В забележките си по време на оценъчните интервюта те описаха и характеристиките на малките момченца, които ги привличат. Хомосексуално-ориентираните споменаха ранната поява на вторични полови белези. […] Сред хетеросексуалните най-често споменаваната привлекателна черта у жертвите е това, че малките момчета нямат никакво окосмяване и телата им са меки и гладки. Тези две далечни едно от друго описания водят до извода, че хетеросексуалните мъже, злоупотребили сексуално с момчета, са търсели женствени черти у тях, докато хомосексуалните — мъжествени.“²⁹

Становището на Уилям Мастърс, Вирджиния Джонсън и Робърт Колодни

Уилям Хоуел Мастърс (1915 — 2001) е доктор по медицина, един от най-именитите американски гинеколози, но най-известен остава с приноса си за сексологията. Заедно с психоложката Вирджиния Е. Джонсън (р. 1925) двамата са сред пионерите в изследванията върху природата на човешката сексуалност, половите отклонения и половите дисфункции, които те провеждат от 1957 г. до 90-те години на миналия век. Двамата се женят през 1969 г. и основават института „Мастърс и Джонсън“, към който по-късно се присъединява д-р Робърт Колодни, специалист по ендокринология, завеждащ отдела по ендокринни изследвания към института. Колодни е автор в 16 специализирани медицински издания, 14 от които съвместно с Мастърс и Джонсън. Учебникът им “Human Sexuality”, предназначен за обучение в щатските висши учебни заведения, има пет издания, последното от които през 1997 г. В него авторите резюмират видовете педофили и факторите, водещи до педофилия (тук е цитирано руското издание „Основы сексологии“, М., 1998). Според авторите се различават три основни групи педофилия:

* Инфантилни педофили (които Грот нарича фиксирани) — лица, неспособни да осъществяват сексуално общуване с другите възрастни, които се чувстват владеещи положението при малолетни партньори.

* Регресивни педофили — хора, страдащи от чувство за полова непълноценност, често алкохолици. Сексуалните контакти при тях имат импулсивен характер.

* Агресивни педофили (рядка категория) — представляват мъже, склонни към противообществено поведение; по правило женомразци. Обикновено прибягват до насилие (сексуални насилници).

Факторите водещи до педофилията Мастърс и др. цитират по изследването на Финкелхор и Араджи³⁰ от 1986:

● Емоционална конгруентност — емоционална съзвучност между възрастния и детето. Налице е сексуално влечение и привързаност. Най-често, твърдят Финкелхор и Араджи, причината е задръжка в психичното развитие, при което се запазвят инфантилни емоционални потребности.
● Наличие на сексуална възбуда — осъществена по механизма на грешното впечатване или условнорефлексно.
● Блокиране на половите връзки с други възрастни — причините може да са много, например дефицит на комуникативни умения, липса на адекватен партньор или страх от общуване с него.
● Дисинхибиране (падане на задръжките) — наблюдава се при умствена изостаналост, психопатии, наркомании, алкохолизъм, ситуативни стресови ситуации, психози и др. подобни причини.

Изследването на Финкелхор и Араджи не борави със стандартната дефиниция на педофилията като влечение, а обговаря по-скоро сексуалната злоупотреба в генерален план, т.е. говори за педофилно поведение, което, както бе обяснено, не винаги е белег за затвърдено полово влечение. Както става ясно факторите, обуславящи половите контакти с малолетни, са различни от половата ориентация на възрастния индивид към други възрастни индивиди и често пъти (при фиксираните педофили) изключват въобще съществуването на ориентация към зрял партньор.

Други учени, цитирани от консервативните активисти, също отричат идеята, че повечето мъже, които злоупотребяват сексуално с момчета, са с хомосексуална ориентация. Един от тези специалисти, Дейвид Финкелхор, през 1984 г. изказва становище в книгата „Сексуална злоупотреба с деца: Нова теория и изследвания“, че „доказателствата показват, че голям брой от мъжете, блудствали с деца, се самоопределят като хетеросексуални. От една страна такива хора често са женени и имат зад себе си дълга история със щастлив хетеросексуален брак и дори деца. Другите са крайни педофили, без интерес към възрастни, които не се считат за гейове.“³¹ Това и подобни на него становища са напълно пренебрегвани от консервативните активисти.

Резюме

В настоящата статия бяха представени тезите и доказателствата на специалисти в областта на сексуалната злоупотреба и насилие над деца. Касае не просто за хора с компетенции в областта на психологията, психиатрията и медицината като цяло, а за хора, специализирано изследвали въпроса за сексуално общуване между възрастни и деца, без значение дали става въпрос за доброволен или насилствен контакт. Като тесни специалисти те са единодушни в тезата си, че около 1/3 от педофилите засвидетелстват еднополово (хомосексуално) поведение и предпочитат контакт с непълнолетни момчета. Но също така подчертават, че половото поведение не може и не бива да се приема като еквивалентно на половата ориентация, която, както бе показано, често пъти е не само противоположна в тези „еднополови случаи“, но и парадоксално обуславя това девиантно поведение: привлечените към зрели жени мъже (хетеросексуални) търсят именно женствеността у своите малолетни партньори (момичета и момчета), а причината част от тях да предпочитат момчетата може да бъде обусловена от множество фактори, нито един от които не е хомосексуалната полова ориентация, тъй като тя предполага еротизирането на мъжествен (маскулинен) полов обект, т.е. лице с развити вторични полови белези.

Заключения

Тезата за връзка между хомосексуалността и педофилията не е нова, но през последните години се появиха първите „пространни“ изложения, цитиращи надълго и нашироко научни източници, които, твърди се, подкрепят тази идея и дават ясни доказателства в тая насока. Тези статии, почти винаги дело на хора без професионална квалификация в областта на психологията или психиатрията, горещо призовават за „повишено обществено внимание“, алармират ни и че „гейовете искат децата ни“. Такива материали напоследък намериха място и в българското уеб пространство, проговориха на български език. Законът за защита от дискриминация у нас и в частност присъствието на сексуалната ориентация като защитен фактор в него, бе обявено за „специални права“, а така също за „недопустимо посегателство върху личната свобода и правото на свободно слово“. Обяснението е, че еднополовото сексуално поведение е „в противоречие с природата, морала и религията“, въпреки че хомосексуално поведение в природата е засвидетелствано сред почти всички добре изучени животински видове; морала е понятие, с което се води словесна еквилибристика, но не се обосновава чисто етичната позиция за това твърдение; а религията не следва да има думата в областта на гражданското право в една страна с републиканско управление и независимо законодателство.

Едно от най-фрапиращите твърдения обаче е, че съществува „манипулиране на общественото съзнание с недостоверна и непълна информация“ от страна на гей-активисти, които копнеят за „секс с момчета“ (подразбира се малолетни или в най-добрия случай непълнолетни). С настоящата статия бе показано в какво се изразява това „манипулиране на общественото съзнание с недостоверна и непълна информация“ и по всичко личи, че то идва от всякъде другаде, но не и от страна на гей-активистите.

Авторите на уж научно обоснованите статии, твърдящи, че хомосексуалността често води до педофилия, обикновено прибягват до изопачаване на казаното в научните източници, които цитират; до примесване на понятията педофилия и ефебофилия; до свободни интерпретации на текстовете с почти теологична гъвкавост, в които интерпретации те опасно кръстосват и приравняват понятията полова ориентация и полово поведение, твърдейки, че еднополовото поведение у педофилите и признак за хомосексуалност (като ориентация), което пък значи, че опасно голям дял от хомосексуалните посягат сексуално на деца.

Въз основа на това се твърди, че хомосексуалните и бисексуалните извършват опасно „развращаване и вербуване на деца и младежи“. Посредством „уличаването“ в това противообществено поведение се обосновава ограничаването гражданските права на цяло едно сексуално малцинство. Стигматизирането и подемането на поредния неофициален обществен процес срещу него представлява зловещ остракизъм, в хода на който се стига до настройване на общественото мнение срещу малцинството, което пък вече е обосновка и мотив за противообществено поведение, каквито например са престъпленията от омраза, насочени срещу гейовете и лесбийките. Трябва да се отбележи опасността от подобни манипулации, която води до нескрита дискриминация спрямо хомо- и бисексуалните по всички нива на обществения живот — от тормоза (психически и дори физически) в училищния коридор, където децата често не са под контрола на преподавателя и са по-жестоки, отколкото трябва, до работното място, където сексуалната ориентация нерядко е тайна, осигуряваща добрата работа в екип, както и дългосрочното пребиваване на заетия пост.

Без значение дали невежеството или целенасоченото презрение ръководят подобни митове и лъжи, те представляват опасност за жертвите си, която дори да няма голям ефект върху цяла една общност, е сторила зло със съсипването на дори един човешки живот. А това вече е висока цена.

Използвана библиография

● Бостанджиев, Тодор. Сексология. Сиела: София, 2004.
● Корсини, Реймънд Дж. (ред.). Енциклопедия по психология. Наука и изкуство: София, 1998.
● Fagan, Peter J., et al. Pedophilia. Journal of the American Medical Association, November 20, 2002 — Vol. 288, No. 19.
● LeVay, Simon and Valente, Sharon M. Human Sexuality. Sinauer Associates: Sunderland, 2003.
● Pietrzyk, Mark E. Homosexuality and Child Sexual Abuse: Science, Religion, and the Slippery Slope.
● Strickland, Bonnie R. (ef.) Gale Encyclopedia of Psychology. (2nd ed.) Gale: 2001.

____________________
1. Friedman, Richard C. and Downey, Jennifer I. Homosexuality. New England Journal of Medicine, 1994;331:923-930.
2. Stronski Huwiler SM, Remafedi G. Adolescent homosexuality. Adv Pediatr. 1998;45:107–144.
3. Реймънд Дж. Корсини (ред.). Енциклопедия по психология. Наука и изкуство: София, 1998.
4. Бостанджиев, Тодор. Сексология. Сиела: София, 2004.
5. Feierman, J., “Introduction” and “A Biosocial Overview,” in Feierman, J. (ed.). Pedophilia: Biosocial Dimensions. New York: Springer-Verlag, 1990a, pp. 1-68.
6. За повече информация вж. Доувър, К. Дж. Хомосексуалността в Древна Гърция. Планета-3: София, 2002.
7. Pietrzyk, Mark E. Homosexuality and Child Sexual Abuse: Science, Religion, and the Slippery Slope. [Онлайн публикация.]
8. Groth, A. Nicholas. Men Who Rape: The Psychology of the Offender. New York: Plenum Press, 1979
9. “OCA Stirs Emotions with Its 2nd Flier.” The Oregonian, Sept. 25, 1992, D1.
10. Groth, A. Nicholas and Birnbaum, H. Jean. Adult Sexual Orientation and Attraction to Underage Persons. Archives of Sexual Behavior 7, no. 3 (1978): 175.
11. Groth, A. Nicholas, Hobson, William F., and Gary, Thomas S. “The Child Molester: Clinical Observations,” in: Social Work and Child Sexual Abuse. eds. Jon R. Conte and David A. Shore (New York: Haworth Press, 1982), 129‑44.
12. Пак там, стр. 136.
13. Groth and Birnbaum (бел. 10), стр. 180.
14. Пак там, стр. 177.
15. Пак там.
16. Barker, J.G., and Howell, R.J. The plethysmograph: a review of recent literature. Bull. Am. Acad. of Psychiatry and Law, 1992;20(1):13-25.
17. Freund, K., Watson, R. & Rienzo, D. (1989). Heterosexuality, homosexuality, and erotic age preference. The Journal of Sex Research, 26, pp. 107-117.
18. Kurt Freund, Robin Watson, Robert Dickey, and Douglas Rienzo, “Erotic Gender Differentiation in Pedophilia,” Archives of Sexual Behavior, 20, no. 6 (1991): 555‑566; Kurt Freund and Michael Kuban, “Erotic Gender Differentiation in Pedophilia: A Follow‑Up,” Archives of Sexual Behavior 22, no. 6 (1993): 619‑628.
19. Frank G. Bolton, Jr., Larry A. Morris, and Ann E. MacEachron. Males at Risk: The Other Side of Child Sexual Abuse. London: Sage Publications, 1989, стр. 61.
20. Kathleen Coulborn Faller. Understanding Child Sexual Maltreatment. London: Sage Publications, 1990, стр. 55.
21. Gene G. Abel. The Child Abuser: How Can You Spot Him? Redbook, August 1987, 98‑99.
22. Gene Abel et al. Self‑Reported Sex Crimes of Nonincarcerated Paraphiliacs. Journal of Interpersonal Violence, 1987, Vol. 2, No. 1, 3-25.
23. Larry Burtoft. The Social Significance of Homosexuality: Questions and Answers. Colorado Springs: Focus on the Family, 1994, 64, 90. Книгата е преименувана в последствие на Setting the Record Straight: What Research Really Says About the Social Consequences of Homosexuality.
24. Abel, The Child Abuser: How Can You Spot Him?, стр. 100.
25. F.L. Whitham. Culturally Invariable Properties of Male Homosexuality: Tentative Conclusions from Cross-Cultural Research. Archives of Sexual Behavior 12 (1983): 207-26.
26. “Presidential Candidates Embrace Gay Issues and Enjoy Donations,” Wall Street Journal, January 10, 2000.
27. W.L. Marshall, H.E. Barbaree, and Jennifer Butt. Sexual Offenders Against Male Children: Sexual Preferences. Behavior Research and Therapy 26, no. 5 (1988): 383-91.
28. Timothy J. Dailey. Homosexuality and Child Sexual Abuse. Washington, D.C.: The Family Research Council, 2002. http://www.frc.org/get.cfm?i=IS02E3&f=WA06J01
29. Marshall et al., стр. 390.
30. Finkelhor D., Araji, S. Explanations of pedophilia: A four factor model. The Journal of Sex Research, 1986, vol.22, nr.1: 145-161.
31. David Finkelhor. Child Sexual Abuse: New Theory and Research. New York: Free Press, 1984, 196.

Блудството с деца и християнската (правилната) наука

29 август, 2007

Грегъри Херек, 7 октомври 2006 г.

Макар че десните християнски групи са силно подозрителни към науката, когато стане дума за еволюция или произход на вселената, те обичат често да убеждават, че научните изследвания силно подкрепят твърденията им, че хомосексуалността и педофилията са свързани.

Съветът за изследване на семейството* (Family Research Council) е публикувал материал, който вероятно е най-обширният опит да документира това твърдение. Става въпрос за материал на Тимъти Дж. Дайли (Timothy J. Dailey), озаглавен „Хомосексуалността и сексуалната злоупотреба с деца“ (Homosexuality and Child Abuse).

Седемдесет и шестте бележки под линия, много от които отправящи към материали в научни журнали, придават някаква степен на истинност на тази скучна тирада. Внимателен поглед върху това, което казват в действителност източниците, все пак, опровергава това впечатление. Определено основният аргумент — че „доказателствата показват, че хомосексуалните мъже блудстват с момченца в отношение, надвишаващо диспропорционално делът случаи, в които хетеросексуални мъже блудстват с момиченца“ — не е критически издържан.

Наскоро актуализирах и разширих секцията в сайта ми, посветена на фактите за хомосексуалността и блудството с деца. Сега тя включва детайлен преглед на източниците, цитирани от Дайли и СИС (Съвета за изследване на семейството) в полза на техните твърдения. Част от новия материал съм резюмирал по-долу. За повече информация и контекста на интерпретиране на изследванията, вижте уеб страницата ми.

Накратко, научните източници, цитирани от доклада на СИС, не подкрепят техния аргумент. Повечето от изследванията, цитирани от тях, дори не включват преценка за сексуалната ориентация на блудстващите. Две от изследванията изрично заключават, че половата ориентация и блудството с деца не са свързани. Едно единствено изследване (Erickson et al., 1988) може да бъде интерпретирано като подкрепящо аргументите на СИС, но то не излага в детайли измервателните си процедури и не разграничава бисексуалните от хомосексуалните престъпници.

Тук излагам коментарите си по деветте основни източника, цитирани във версията на материала от 2004 г.

1. Freund et al. (1989). Heterosexuality, homosexuality, and erotic age preference. Journal of Sex Research, 26, 107-117. Както признава СИС, резултатите от това изследване опровергават тезата им. Резюмето на изследването обобщава заключението на автора: „Откритията сочат, че хомосексуалните мъже, които предпочитат зрели партньори, не откликват повече на момченца, отколкото хетеросексуалните мъже, предпочитащи зрели партньори откликват на момиченца.“

2. Silverthorne & Quinsey. (2000). Sexual partner age preferences of homosexual and heterosexual men and women. Archives of Sexual Behavior, 29, 67-76. СИС цитира това изследване в отговор на горното (Freund et al., 1989). Методологията тук обаче е доста различна.

Фройнд (Freund) и колегите му изследват група, която включва блудствали с деца и определя сексуалната им възбудимост посредством физиологическо измерване, подобно на описаното по-долу в изследването на Marshall et al. (1988). Silverthorne и Quinsey използват група доброволци, които са помолени да прегледат набор снимки на лица (на мъже и жени) и да използват 7-степенна скала, за да оценят сексуалната им привлекателност. Видимата възраст на заснетите е определена от д-р Silverthorne в границата от 15 до 50 години. Група независими оценители обаче възприема мъжките лица в границата от 18 до 58 години, а женските от 19 до 60 г.

Материала не предоставя данните в детайли (напр. средната стойност на оценките е представена в графика; няма числови стойности) и авторите представят противоречива информация, относно скалирането (описват метода на гласуване като 7-степенна скала, но също така казват, че степените са от 0 до 7, което представлява 8-степенна скала). По всичко изглежда, че никоя от снимките не е оценена като „много привлекателна“ (оценка 7). По-скоро следните оценки са приблизително 5.

Осреднените данни показват, че гей мъжете са оценили лицата на 18-годишните като най-привлекателни (средна оценка = ок. 5) без устойчивост на тенденцията в гласуването за другите лица. Те са оценили лицата на 58-годишните средно с 2. В сравнение, хетеросексуалните мъже са оценили 25-годишните жени като най-привлекателни (ок. 5), докато 18- и 28-годишните са оценени по-слабо (между 2 и 3), а 60-годишните са оценени като най-слабо атрактивни с 1.

Сериозен проблем с това изследване е факта, че авторите му не са контролирали възможността някои от лицата на снимките просто да са повече или по-малко физически привлекателни, отколкото другите, без оглед на възрастта или пола. Изследователите категорично признават този недостатък, изказвайки хипотезата, че жените в групата на 25-годишните може да са били принципно по-привлекателни от лицата на снимките от другите групи. Но не вземат под внимание и възможността привлекателността на мъжките и женските лица от тези снимки да не подлежи на сравнение.

Този проблем би могъл да се реши по различни начини. Например, преди да започнат със събирането на данни, изследователите можеха да си осигурят богат набор снимки и да помолят групата независими оценители да оценят общата физическа привлекателност на лицата от всяка снимка; това гласуване може да се използва за подбиране на фотографиите за същинското изследване, които са еквивалентни по привлекателност. Търсенето на независимо оценяване на стимулите в един експеримент е обичайна процедура в изследванията на социалната психология.

Така, дори да приемем поставената под въпрос уместност на изследването (то ползва съвършено различен изследователски подход от това, с което се сравнява -бел.прев.), то не подкрепя твърдението на СИС, че за гей мъжете е по-вероятно да блудстват с деца, отколкото за хетеросексуалните мъже, по няколко причини: (а) изследователите не успяват да контролират вариациите във физическата привлекателност на различните снимки; (б) всички лица на снимките са възприети най-малко като 18-годишни**; и (в) изследването определя само оценките на сексуална привлекателност, но не наблюдава половата възбудимост на респондентите (участниците в изследването).

3. Blanchard et al. (2000). Fraternal birth order and sexual orientation in pedophiles. Archives of Sexual Behavior, 29, 463-478. Това изследване категоризира осъдени сексуални престъпници според това дали са блудствали или са признали за влечение само към момчета, само към момичета или към момчета и към момичета. Тези групи са категоризирани, съответно, хомосексуални педофили, хетеросексуални педофили и бисексуални педофили. Тази класификация визира половото им влечение към деца. Половото им влечение към зрелите партньори (ако въобще са имали такова) не е определяно.***

4. Elliott et al. (1995). Child sexual abuse prevention: What offenders tell us. Child Abuse & Neglect, 19, 579-594. В това изследване блудствувалите с деца са интервюирани. Половата им ориентация (гей, хетеросексуален или бисексуален) не е определяна. От откритията си авторите извеждат стратегически препоръки за това как родителите и децата могат да предотвратят сексуално посегателство. Забележително е, че никоя от тези препоръки не включва избягване на гей мъжете.

5. Jenny et al. (1994). Are children at risk for sexual abuse by homosexuals? Pediatrics, 94, 41-44. Откритията в това изследване противоречат на аргументите на СИС. СИС подчертава недостатъците на изследването, защото изследователите не са интервюирали директно извършителите, а са разчитали на медицинските картони на жертвите, където е упомената половата ориентация на блудствалия. Въпреки това СИС цитира в положителна светлина други изследвания (които сме разгледали и тук), ползващи данни от документация по същия този начин (Erickson et al., 1988) или пък такива, които не са установили директно половата ориентация на престъпника (Blanchard et al. 2000; Elliott et al. 1995; Marshall et al., 1988). По този начин, очевидно, СИС счита този метод за недостатък само тогава, когато резултатите не подкрепят тяхната теория.

6. Marshall et al. (1988). Sexual offenders against male children: Sexual preference. Behaviour Research and Therapy, 26, 383-391. Това изследвани сравнява 21 мъже блудствали с момчета под 16-годишна възраст (и поне 5 години по-млади от самите блудстващи^†) с група от 18 безработни мъже, за които не е известно да са блудствали с деца.

В поредица от сесии на всеки мъж са показвани серия цветни фотографии на голи мъже и жени на различна възраст на фона на аудиозапис на насилнически и на доброволен полов контакт между зрял мъж и момче. По време на сесиите всеки мъж е настанен в лична кабина, където сваля панталона и бельото си и прикачва гумена тръба към пениса си. Тази тръба е устройство, отчитащо всякакви промени в обиколката на пениса, като увеличенията се интерпретират като признак за полова възбудимост.^††

СИС цитира това изследване, като показващо, че „хетеросексуална и хомосексуална подгрупа могат да бъдат разграничени сред блудстващите“. Това е истина, но не особено релевантна на твърденията им. Изследователите категоризират 7 престъпника, които са по-възбудени от останалите от фотографиите на мъже, отколкото от фотографиите на жени, като хомосексуална група. Те категоризират 14 престъпника, възбудени преди всичко от фотографиите на жени, като хетеросексуална група.

Блудствалите не са питани за сексуалната им ориентация (гей, хетеросексуален или бисексуален) и доклада не предоставя никаква информация за природата на зрелите връзки на престъпниците, ако въобще са имали такава.

7. Bickley & Beech. (2001). Classifying child abusers: Its relevance to theory and clinical practice. International Journal Of Offender Therapy And Comparative Criminology, 45, 51-69. Това е отзив и теоретичен материал, който дискутира силните и слабите страни на различните класификации на сексуалните престъпници. Цитирайки го, СИС твърдят, че той:

„говори за хомосексуалните педофили, като за „отделна група“. Жертвите на хомосексуалните педофили „в повечето случаи са непознати, с които е по-вероятно да влязат в парафилни отношения, различни от тези при простъпката и за тях е по-вероятно да са били подсъдими за блудство. Други изследвания [показват] по-висок риск от повтаряне на блудствените действия, отколкото при престъпниците, блудствали с момиченца.“ и че „честотата на рецидивизма при блудствалите с момчета е приблизително два пъти по-висока от тази при блудствалите с момичета.“

В действителност този материал докладва данни от други изследвания, не предоставя нови данни. В частта, цитирана от СИС, авторите дискутират изследвания, ползвали система за класификация фокусирана изцяло върху жертвите на блудството (не според това дали извършителят е гей). Ето го и пълният текст на пасажа, като частите пропуснати от СИС са с получер:

„Grubin и Kennedy (1991) докладват, че при разделяне на сексуалните престъпници по признак пола на жертвата, блудствалите с момчета оформят отделна група. Те отбелязват, че жертвите им в повечето случаи са непознати, с които е по-вероятно да влязат в парафилни отношения, различни от тези при простъпката и за тях е по-вероятно да са били подсъдими за блудство. Други изследвания си служат с подход към пола на жертвата за предвиждане на бъдещи рискове, като престъпниците, блудствали само с момчета или и с момчета и с момичета имат повече жертви и са в по-висок риск от повтаряне на блудствените действия, отколкото при престъпниците, блудствали с момиченца. [пропусната бележка под линия] В недиагностична забележка DSM-IV (АПА, 1994) твърди, че честотата на рецидивизма при блудствалите с момчета е приблизително два пъти по-висока от тази при блудствалите с момичета, и макар да не показват подобна разлика Furby, Weinrott и Blackshaw (1989), в обширен преглед върху честотата на рецидивизма, откриват, че повторното престъпление е по-вероятно при злоупотребилите сексуално с момчета. [нов ред] Въпреки това метода за класификация според пола на жертвата не е намерен за последователен и са докладвани доста контрастни открития в изследвания, демонстрирали отсъствието на разлика в нивата на рецидивизъм между двете групи. [пропусната бележка под линия] Още повече Abel, Becker, Murphy и Flanagan (1981) откриват, че сексуалните насилници, които са блудствали с момиченца, показват двойно по-голям брой на жертвите си, отколкото тези, които са блудствали с момченца — данни противоположни на очакваните резултати.“ (Цитирана е стр. 56)

8. Jay & Young. (1977). The gay report: Lesbians and gay men speak out about sexual experiences and lifestyles. New York: Summit. Тази книга, публикувана преди почти 30 години от екип писатели-активисти, не е научно изследване. Метода на допитване на авторите не е докладван в детайли и, предвид че е журналистическа творба, материала никога не е рецензиран от специалист.

9. Erickson et al. (1988). Behavior patterns of child molesters. Archives of Sexual Behavior, 17, 77-86. Това изследване ползва ретроспективен преглед на медицински данни на мъже, блудствали с момчета, приети в болницата Minnesota Security Hospital между 1975 и 1984 г. Освен това 70% от мъжете са блудствали с момичета, 26% с момчета, а 4% с деца от двата пола. (Материала е неясен с това, че не обяснява как са преброени престъпниците, с множество жертви.)

Материала твърди, че „86% от блудствалите с момчета описват себе си като хомо или бисексуални.“ (стр. 83) Никакви детайли не са описани, относно това как е установена информацията,^††† което я прави трудна за интерпретиране. Авторите не съобщават и съотношението хомосексуални-бисексуални, което други изследвания намират за свързано (вж. обяснението към изследването на Groth & Birnbaum, 1978, което СИС не цитират.)

Коментар от преводача

Настоящият материал е пост в блога на д-р Грегъри М. Херек от 7 октомври 2006 г., а критиката му към материала на Дайли, не е единствената. Избрах този материал, защото е синтезиран и относително по-лек от статиите, публикувани в сериозните медицински журнали.

Критиката на Херек е строго насочена към научния подход, какъвто реално отсъства в разгледания материал. Причината за това отсъствие вероятно е факта, че автора, Тимъти Дж. Дайли по образование е бакалавър по теология, не специалист по психология или социология. Дайли има богато минало и дори е бил за кратко затворник в България, по причина, че е заловен от тогавашните власти на социалистическа България докато разпространявал религиозна литература. Важността на тоя факт (че Дайли е теолог и неспециалист в областта), както и на това, че този и подобни на него материали се публикуват от религиозни организации, се заключава в това, че бидейки религиозни, тези организации са идеологически ангажирани с анти-хомосексуална позиция, която може да послужи като мотив за преиначаване и прикриване на определени факти. Дали съществува умисъл в изопачаването на действителността около цитираните тук изследвания, или тя е просто резултат от факта, че автора не е специалист и борави с непозната му материя — това е трудно да се каже. Но е необходимо да се отбележи, че представянето на подобни свръхинтепретации като научни факти, каквито опити напоследък се правят и у нас, без съмнение прекрачва етичната линия.

Професор Херек е социален психолог от Калифорнийския университет, специалист в областта на предразсъдъците и социалната стигма, особено по отношение на половата ориентация и болните от ХИВ/СПИН. Херек е автор на множество материали в областта на предразсъдъците спрямо хомосексуалните в американското общество, последствията за психичното здраве от престъпленията от омраза върху пациентите гейове и лесбийки, влиянието на стигмата върху носителите на ХИВ/СПИН. Един от най-изтъкнатите членове на Американската психиатрична асоциация (АПА) и Американското психологическо общество, Херек получава през 1996 г. наградата на АПА за забележителен принос в психологията в интерес на обществото и мемориалната награда Курт Левин от Обществото за психологически изследвания на социалните въпроси.

Внимание: този текст е авторски превод, осъществен с изричното разрешение на проф. д-р Грегъри Херек. Никаква част от него не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на преводача или цитирана, без посочването на източник. За контакт: тук.

____________________
* Family Research Council (FRC) — дясно ориентирана християнска лобистка организация с нестопанска цел в САЩ, създадена през 1981 г. от Джеймс Добсън, консервативен евангелист и психолог. Организацията е създадена и функционира като лоби за прокарването на консервативно законодателство в Капитолия. В края на 80-те организацията СИС става крило на по-голямата организация, ръководена от Добсън — Фокус върху семейството (Focus on the Family, FOTF или FotF), но през 1992 г. загриженост от страна на Американската агенция по приходите води до административното разделение на двете организации. Днес организацията се занимава с пропагандирането на това, което счита за „семейни ценности“.
** За педофилия се определя сексуално влечение към полово незрели лица, т.е. лица в предпубертетна възраст, под 13-14-годишни.
*** При педофилите има същностна разлика при половото влечение към децата и половото влечение към възрастните. Тези педофили, които имат полово влечение към възрастните, се наричат регресивни педофили. При тях педофилният акт често има статут на инцидентен и не е непременно признак за затвърдено девиантно поведение. Такива индивиди търсят сексуален отдушник у невръстния сексуален партньор като компенсация за тежко понесени трудности или фрустрации във връзката с възрастен партньор.
† Медицинският критерий уточнява, че педофилия имаме налице не само когато става дума сексуален обект под 12-13-годишна възраст, но и когато блудствалият е с поне 5 години по-възрастен от жертвата. Така 15-годишно момче извършило сексуален контакт с 11-годишно момиче например не може да бъде квалифицирано като педофил.
†† Описаният тук уред се нарича пенален плетизмограф и е изобретение на д-р Курт Фройнд, чието изследване е цитирано тук под №1.
††† Например на кого са докладвани тези данни, след като изследването е проведено по медицинските документи на пациентите; каква дефиниция е използвана за понятията хомосексуален и бисексуален — като поведение или като ориентация, като инцидентен полов контакт или като регулярен такъв; и т.н.

20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките (P.S.)

29 юни, 2007

P.S.:

Считам за необходимо да изясня няколко параграфа във връзка с настоящата си публикация. Не съм дипломиран специалист, но без чувство за скромност считам себе си за недипломиран такъв. И за жалост на онези, които в момента посрещат този факт със злонамерено задоволство, ще трябва да напомня, че множество тези на неспециалисти в исторически план са се оказвали често пъти по-меродавни от тезите на всезнаещите и всеможещите. Ето защо на сериозно научно внимание се подлага теорията на Фройд за датирането на Изхода на еврейския народ от Египет, въпреки че той не е бил нито историк, нито египтолог, нито дори културен антрополог. Зигмунд Фройд е лекар невролог и психолог.

С оглед на горното е необходимо да наблегна на факта, че моите интерпретации и лични размишления, тук са ползвани само за да доизяснят и въведат читателя в текста, описващ идеи и научни факти, които не са моя измислица, теория или авторска разработка, а дело на всепризнати специалисти в областите, които съм засегнал. Държа да отбележа, че иначе често и своеволно използваното словосъчетание „всепризнати специалисти“, тук аз използвам съвсем коректно и в това може да се убеди всеки, който пожелае. В съвременното Интернет пространство има достатъчно извори на информация, предлагащи чудесна база за подобно разследване. Държа да обърна още внимание на факта, че за разлика от повечето статии по темата, настоящата е богато подплатена с библиографски материал; и за разлика от онези статии, които цитират научни „факти“, които най-общо могат да се квалифицират като анти-хомосексуални, настоящата статия цитира предимно съвременни научни трудове, спечелили си авторитет в психологията, психиатрията, антропологията и социологията.

Не е случайно и че повечето цитирани източници са американски по произход. Този факт не е продукт на тенденциозно про-хомосексуалната нагласа на мнозинството от американската научна мисъл. Хомофилските нагласи на съвременната американска психиатрия не са самостоен факт, а следствие от това, че към настоящия момент широко финансирани и добре интегрирали се в масовата култура и ежедневния живот, днес водещи школи в областта на психиатрията и психологията, са именно американската, канадската и английската (заедно с австралийската) и най-големи и достъпни разработки в областта имат именно те. Колкото по на изток отиваме, толкова по-слабо финансирани и по-слабо интегрирани в обществения процес са тези професии, добили онзи характерен аромат на нафталин, който лъха от всяка мухлясала дисциплина, успешно затлачила се в академизъм и култ към авторитета на личността. В страните от бившия Източен блок днес все така продължава да се тачи научния принос, според това кое е името стоящо зад него, а не това, какво казва и доколко обективен научен подход засвидетелства.

Типичен пример в тази насока са труда на д-р Тодор Бостанджиев „Сексология“ (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов), където доц. Добринка Божинова обявява хомосексуалността за парафилия, точно както Бостанджиев, и я класифицира по същия начин като него. Засвидетелствайки уважение към научната степен и образованост на тези автори, аз съм длъжен да подчертая очевидния факт, че със сляпо преписване на старите учебници по психиатрия е невъзможно да се прави не само научен принос, но и научен прогрес. А именно такова сляпо преписване и папагалско повтаряне намираме в тези издания. Фрапиращото несъответствие на научните тези, което ще установим, отваряйки например 8-томната Оксфордска енциклопедия по психология (едно от най-авторитетните съвременни издания в областта) и четейки трудовете на родни научни светила, дипломирали се в разгара на марксическо-ленинския материализъм, ще разкрие пред нас тъжната действителност за развитието на научната мисъл в България, която ми напомня за идеологическата конюнктура в българската литература преди 1989 г. Академизмът е онова, от което следва да се бои не само изкуството. Публиката, казва Оскар Уайлд, ползва класиците като спирачка за напредъка на изкуството, тя свежда класиката до авторитет. Тая смайваща с правотата си и общовалидността си мисъл има печално голяма стойност и извън изкуството.

Различни „научни“ (и не дотам претендиращи за научност) пасквили ме мотивираха да напиша настоящата статия. Докато интелигентният зрял читател е способен съвсем трезво да подходи към подобни писания, то по-голяма е опасността от тях тогава, когато стават обект на внимание на младите хора. Във възраст когато младите мъже търсят поле за изява и затвърждаване на своя про-социален (в унисон със стереотипите) положителен Аз-образ, подобни емоционални, а не интелектуални по характер идеи и гледища, могат да интернализират у личността нагласи и възгледи, които да генерират антисоциални отношения и поведения. Липсата на опит и склонност към конформизъм на младите личности ги предразполага към трайна и дълбока приемственост на митове и стереотипи, като изложените от мен тук. И, както отбелязах още в съвсем краткия увод, подобни митове и стереотипи подхранват не друго, а редица социални предразсъдъци и дискриминация.

Мнозинството винаги е имало самочувствието на абсолютен авторитет и от тая позиция посочването на „онзи, другия“ винаги е било лесно и безапелационно. А крачката между „другия“ и „опасния“ се прави често с лекота и без ясно съзнаване за последствията върху хора и съдби, за които ние сме, макар и непряко, отговорни. Чувството за превъзходство, заклеймяването на чуждото и различното, и злоумишленото вменяване на страх от тях, е използвано векове наред навсякъде по света от безскрупулни и невежи люде в преследването на власт, отмъщение, нарцистично удоволствие, политическо или друго влияние и контрол. Бидейки малцинство, хомосексуалните, както и другите сексуални малцинства, лесно се превръщат в опасни аутсайдери в устите на крайно десни в политическата си ориентация и на онези, които вярват, че могат да говорят от името на Бог. В този смисъл хомосексуалните, а и бисексуалните, споделят съдбата на другите малцинства — те са маргинализирани, гонени, въдворявани и избивани.

Интернализираната в обществото хомофобия е раково образувание от калибъра на расизма и сексизма, което започва да души живота на невинните си жертви още от класната стая, в най-хубавите години на човешкия живот. Думи като „гей“ и „педал“ се ползват на равна нога с „мангал“ и „чифут“ и те често влизат в устите на нашите деца още от дома. Културата на омразата се предава така, както всяка друга култура в отвореното общество. А нима искаме да възпитаваме такива деца!?

Няма научно обоснована теория, която да доказва (не казва) как и защо хомосексуалните пречат на обществото. Няма и обективна, боравеща с чистата истина и факти философска теория, доказваща подобно нещо. Всички подобни теории почиват на същностно погрешни или беззначни постулати. А авторитета на религията все още има хипнотично влияние дори над онези, за които тя е само поза.

Далеч съм от мисълта, че настоящата статия ще накара някого да промени мнението си из основи. Само личния опит е способен на това. А не е тайна, че повечето хулители и клеветници на хомосексуалността никога не са познавали лично някоя хомосексуална личност или поне не са знаели, че дадения човек е хомосексуален. Въпреки това считам статията за безусловно необходима.

***

Макар да приведох една доста обширна библиография с бележки под линия, тук ще е уместно да упомена няколко книги, които в процеса на работата си ползвах широко и съм преценил като по-специални.

За изложението относно биологията и социалните детерминанти на сексуалната ориентация; за културното разнообразие на проявленията на хомосексуалността; за психоаналитичната теория; за изследването на Ивлин Хукър и предразсъдъците спрямо болните от СПИН, съм ползвал главно уникалния все още за България труд на д-р Франсис Марк Мондаймър „Истината за хомосексуалността“. Мондаймър е доктор на медицинските науки, практикуващ психиатър в Северна Каролина, САЩ, член на Медицинския факултет към Университета в Северна Каролина. Книгата е издадена на български през 2002 г. от „Планета-3“ в превод на Елика Рафи.

Друго уникално за България издание е „Хомосексуалността в Древна Гърция“ на сър Кенет Дж. Доувър. Изтъкнат британски академик, ректор на университета „Св. Андрюс“, книгата му е забележителна не само с това, че е може би единственото подобно издание на български език, но и с това, че е първото подобно издание на английски език за 20 век. Публикувана през 1978 г. тя подробно дискутира практиките и нагласите на древните гърци спрямо хомосексуалността, разкривайки пред читателя една уникална картина на античната сексуалност. Макар труда да страда от безспорни недостатъци, като опити да се приложат съвременните полови дихотомии към културните особености на разглежданата епоха, както и факта, че се разглеждат само ранни текстове и отсъстват ревизии относно източници като Плутарх, Лукиан и Атиней, тя без съмнение заслужава внимание.

Трето уникално издание на български език е „Хомосексуалност и психично здраве, издадена на български от (!) „Българска психиатрична асоциация“. Това е един от популярните в САЩ сборници с научни статии и изследвания на специалисти от практиката, които разглеждат различни аспекти на даден общ проблем. Това издание посветено на психичните проблеми на хомосексуалните е под редакцията на д.ф.н. Кристофър Дж. Алекзандър, клиничен психолог с частна практика в Оуклънд, Калифорния. Ползвах изданието главно във връзка с половия промискуитет и проблемите с трайността на хомосексуалните връзки.

Помощ ми указа и „Енциклопедия по психология“, издадена 1998 г. от „Наука и изкуство“. Главният недостатък на това издание е, че по времето когато излиза на български език в САЩ вече има ново издание. Енциклопедията под редакцията на д-р Реймънд Дж. Корсини страда и от факта, че е съкратено издание на четиритомник. Въпреки това е едно от първите сериозни професионални издания от този калибър у нас. Ползвах енциклопедията във връзка с едиповия комплекс и транссексуалността.

В изложението ми за психоанализата и едиповия комплекс огромен е приноса на д-р Пиер Дако и книгата му „Фантастичните победи на модерната психология“. Макар през 1995 г., когато книгата най-сетне е издадена и у нас, определението „модерна“ от заглавието да е било най-малко подходящото за този труд, той представлява забележително изложение на именно онази предубедена и стереотипизирана доктрина за хомосексуалността на психоанализата, която аз разглеждам тук. От това гледище книгата е любопитен артефакт точно толкова, колкото „Моята борба“ например — към идеите и в двете книги не бива да се подхожда с наивно доверие.

Неоценима помощ в работата ми беше и лексикона на Вилхелм Гезений “Hebrew and Chaldee Lexicon to the Old Testamament Scriptures”.

Трябва да изкажа и специална благодарност на д-р Катрин Н. Блек, американска психоложка, която бе така любезна да ми подари няколко ценни издания, сред които и книгата на Грейс Галиано “Gender: Crossing Boundaries” и учебникът по сексология на Саймън Льо Ве и Шарън Валенте “Human Sexuality”.

Вярвам, че за някои читатели материалът ми ще е безкрайно интересен, с оглед на това, че фактите около някои въпроси свързани с хомосексуалността тук се разнищват в тази си светлина може би за пръв път (СПИН, педофилията, християнската доктрина…). За други, убеден съм, съдържанието ще бъде меко казано неприятно. Нужно е да се знае обаче, че не за да ядосам или наскърбя личните възгледи и позиции на дадени хора съм написал статията си, а за да разоблича заблудите и лъжите, някои от които вече векове наред успешно се възпроизвеждат и ползват с користни цели. В тази насока сторих това, което ми бе възможно на този етап.

Сталик,

Posts filed under 'Куиър'

10 причини гей браковете да са забранени

1) Да бъдеш гей е противоестествено. А ние, българите, винаги отхвърляме неестествените неща, като очилата, полиестера и климатиците.

2) Гей браковете, ще окуражат хората да стават гейове, точно както размотаването с червенокоси хора те прави червенокос.

3) Легализирането на гей браковете означава да приемем и всякакви други видове откачено поведение. Така например, хората може да поискат да се женят за домашните си любимци. Все пак кучетата са физически лица и могат да подпишат брачен договор…

4) Праворезбовият брак е наложен от много време, в него има традиция и той въобще не се е променял. Жените ни все така са наша собственост, чернокожите не могат да се женят за бели, а развода е незаконен.

5) Бракът на хората с права резба ще се омаловажи, ако гей браковете се разрешат. Хетеросексуалните ще започнат да се обичат по-малко, ще бъдат по-малко сплотени и свещеността на 55-часовият брак на Бритни Спиърс ще бъде унищожена!

6) Нормалните бракове са наложени, защото произвеждат деца. На педалите, стерилните и възрастните хора не трябва да се разрешава да се женят, защото са неспособни да се възпроизвеждат, а сиропиталищата все още не са пълни и света има нужда от още деца.

7) Очевидно е, че родителите гейове ще отгледат на свой ред педали, така, както праворезбовите семейства отглеждат само и единствено нормални.

8) Педалските връзки се заклеймяват от църквата и в Библията. В теокрация като нашата, ценностите на религията, които са се доказали като устойчиви и човеколюбиви, още откакто са въведени преди повече от 2000 години, са жизненоважни за живота в цялата страна. Затова всички изповядваме само една религия и вярвания.

9) Децата никога не могат да израстат нормални без мъжки и женски модел у дома. Затова в нашата, а и в много други развити култури по света, е забранено на самотни родители да отглеждат деца.

10) Педалските бракове ще променят устоите на обществото; никога няма да се адаптираме към новите обществени норми. Както не успяхме да приемем колите, третичният сектор на икономиката и по-дългата продължителност на живота.

Хомосексуалност и морал

27 септември, 2007

Една от любимите тези на анти-хомосексуалната пропаганда е, че хомосексуалното поведение е неморално и следователно „хомосексуалността е неприемлива за обществото“. Нека да обясним какви са основите на това твърдение и доколко то е истина. В крайна сметка това е един изключително важен проблем, тъй като от тая позиция се хвърля едно ужасно звучащо обвинение към цяла една малцинствена група от хора. До колко този своеобразен остракизъм е основателен и издържан в морално отношение!?

За да изпълним поставената задача ние най-напред ще трябва да дадем определение за понятието морал, да очертаем неговите граници и респективно да установим границите и същността на това, което не е морално, тоест противостои на морала.

Според мен тука имаме налице една лексикална грешка. Определението на хомосексуалността като неморална е резултат от заместване на понятие, което или отсъства в речта на говорещия или значението му е непознато. Когато казват, че хомосексуалността е неморална, мисля, по-скоро имат предвид, че не е нравствена. За разликата между морал и нравственост ще поговорим след малко. Нека все пак кажем що е то морал.

В рамките на една кратка бележка, като настоящата, е трудно да се отговори на този въпрос. Съществуват много и все хубави определения на морала, но ние тук няма да боравим с тежки и отвлечени понятия, а ще се опитаме да дадем едно по-учебникарско, сиреч по-опростено определение.

Понятието морал днес има две основни значения — по-тясно и по-широко. По-тясното определя морала като добродетел, като съзидателно добро деяние. Второто, по-широко определение, определя морала като онова въображаемо пространство, което обхваща понятията добро и зло, т.е. добродетелите и пороците. В рамките на това второ разбиране за морала се намира всеки един човек, който посредством своята свободна воля прави своя свободен избор между добро и зло, т.е. избор в рамките на морала. За да бъдем максимално обобщителни тук ще вземем за база второто значение.

В рамките на морала, при това положение, ние имаме категории (добродетели и пороци), ценности, принципи и правила на поведение. Чрез тях се оценяват различните човешки постъпки. Те могат да бъдат добри или лоши, положителни и отрицателни. И след като светът на моралът е съставен от такива дихотомии, противопоставя приемливи и неприемливи постъпки, то ние непременно трябва да си изясним на какви морални ценности, принципи и правила почива дадено понятие за морала, за да разберем защо дадена постъпка се определя като морална или неморална.

Преди да си отговорим на този въпрос ще направим обещаното — ще определим що е то нравственост. Самата етимология на думата на първо място трябва да ни покаже значението й. Нравственост изхожда от думата „нрав“, която означава освен характерът на човека, така също обичаите, традициите и обществените навици. В този смисъл нравствеността е устойчивият морален характер на човека, неговите морални навици. Те обикновено се формират неусетно и постепенно в процеса на изграждане на личността. Влияние върху този процес оказват множество външни въздействия — семейството и възпитанието, което то дава на детето, приятелите и компанията, другарите по идеи, настроенията в социалната среда и пр.

Нравствеността, в този смисъл на устойчивост и традиция, е нещо трудно променимо. И дори когато някакъв интензивен обществен процес наложи определени промени в нравствеността на обществото, то почти винаги остават някакви реликтни конструкции от иначе отминалите нравствени ценности. Така например християнската култура е оставила множество светогледни шаблони в културата ни и те все още имат сила да оказват влияние върху възгледите и мирогледа дори на иначе атеистично настроени люде. Не е случайна народната мъдрост „Вълкът козината си мени, но нрава си не.”

Тук е мястото да се върнем към морала и неговото значение. Има една същностна разлика между морала и нравствеността. В живота на всеки от нас, може би, има моменти, в които нравствеността се оказва безсилна в отсъждането между добро и лошо. Става дума за постъпки и прояви в междуличностните отношения, които не се вместват в рамките на общоприетото, които са нетрадиционни, както в отношението към Другия, така и в разбирането на характера на това отношение. Това са моменти, в които образците на ценностната традиция не помагат: не са убедителни, не са категорични в извода, до който водят и пр. Тогава ние се обръщаме към моралното чувство. То е като сетиво за моралното, което ни помага тогава, когато знанието и образците са неадекватни на ситуацията, в която сме попаднали. В този смисъл моралът означава една по-висша от вече достигнатата степен на човешкото като ценност. Ситуациите породени извън общоприетата нравственост често пъти влизат в конфликт с нея. Това обаче далеч не значи, че те са опит да се разклати върховенството на човешкото. Напротив даже. Затова нравствеността се носи от хората и е институционализирана в законите, бидейки утвърдената традиция. Морала обаче често пъти достига по-висши ценности и в този смисъл той е достижение на малцина. Ето защо проявата му води до конфликт с утвърденото, с традиционното и узаконеното. Това е и причината моралните хора често пъти да са схващани като безнравствени и формално това е съвсем вярно. Морала е като проблясък в човешката душевност и поради тая причина често пъти надскача своето време. Някои достижения на морала се преобразуват в нравственост десетилетия, дори може би векове след като са се появили като идея.

Пример за високо морална личност, приемана от мнозинството си съвременници за безнравствена и престъпна, е Иисус Христос. За членовете на синедриона той е бил безнравствен тип, който осквернява Божието име; днес Иисус обаче е един от еталоните за висши морални ценности.

Тая същностна разлика между тия две понятия ме кара да мисля, че тези, които определят хомосексуалността като неморална, всъщност правят лексикална грешка. Те употребяват думата морал в случая с неточен смисъл.

Но, нека игнорираме това и хипотетично приемем, че хомосексуалността наистина е неморална. Какво значи това?

Етиката, науката за морала, дял от философията, разпознава три състояния на морала и моралния свят на личността. Първото от тях е аморала. Аморалният човек е този, който съществува в някакво доморално битие, който няма понятие за морал. Такива са били например Адам и Ева до мига, в който са яли от плода на познанието. Такова е и малкото бебе, което върши някаква беля, без да съзнава смисъла от действията си. Такова е и кучето, което хапе стопанина си, без да има възможност да даде морална оценка на действието си. Такъв е и човека, пред чиято кола е изскочило изневиделица дете и той го е блъснал, без да има възможност да реагира навреме. Този човек е физически убиец на детето, но носи ли той морална отговорност? Мисля схванахте добре що е то аморалност.

Когато Адам и Ева отхапали от плода „за познаване на доброто и злото“ и когато малкото дете започне да се възпитава от родителите си и навлезе в стадият на конкретните мисловни операции, те всички прекрачват в света на морала. Те са морални личности, защото притежават понятие за морал, и са способни да вършат морални (добри) дела. Но имат свободен избор да вършат и други, противоположни на моралните.

Противоположно на моралното деяние е неморалното. Разликата между аморала и неморала е в това, че при първият няма никакво понятие за морал и извършителя на дадено действие често пъти не съзнава смисъла му, а при вторият личността има понятие за морал и съзнание, способно да преценява и оценява дадена ситуация, поведение и пр. Ето защо неморалното поведение е отрицание на моралното — защото е съзнателно и целенасочено. В основата на морала е свободата, посредством която човек избира в коя посока да върви — към доброто или към злото. Но за да направи избора си той трябва да има възможност за него. Там където няма възможност за избор, няма и етичен проблем. Поставеният в такава ситуация се намира в света на аморала. Той не се ръководи от законите на етиката.

Ето как стигнахме до същината на въпроса и ще му турим края още преди да сме се усетили. Сега, когато вече имаме понятие за това що е то морал и при какви условия възниква, ще си зададем следния фундаментален въпрос: Морален проблем ли е хомосексуалността? И отговорът е едно съвършено НЕ. Сексуалната ориентация на човека не е плод на съзнателен избор, а представлява част от конструкцията на съзнанието му. Това се отнася и до хетеросексуалната, и до хомосексуалната, и до бисексуалната ориентация. Следователно, тъй като отсъства условието за свободна воля, (хомо)сексуалната ориентация на човека не може да представлява етичен проблем. Твърдението, че хомосексуалните престъпват законите на морала е лъжа.

Продължение за любознателните:

Хомосексуалност и нравственост или защо хомосексуалността се приема като заплаха за „традиционните ценности”

Действително хомосексуалността престъпва установената морална традиция, т.е. тя е безнравствена, но само дотолкова, доколкото представлява външен за моралната традиция проблем. Както вече показахме обаче, тя е проблем външен не само за нравствеността, но и за етиката въобще. Но ако тук все пък трябва да разгледаме хипотетично хомосексуалността като проблем на моралната традиция, ще е добре да проследим от къде изхожда тая традиция и доколко е актуална за нашата действителност.

Основната морална традиция, която прекрачва хомосексуалността, е идеята за интимната любов и съюза. Според нравствеността те са допустими само за разнополови двойки и дори в конституцията на Република България, чл. 46, пише: „Бракът е доброволен съюз между мъж и жена.” Следва уточнението, че „Законен е само гражданският брак.” Това е важно, защото при църковния брак е на практика недопустим съюзът между еднополови двойки, въпреки, че съществуват сведения това да е практикувано в отминали времена. Хомосексуалността е грях според религията и няма как да се осъществи като съюз. Макар да не съм специалист обаче, мисля, че няма разумна причина за подобно изискване от страна на гражданското право. Аз считам, че съществуването на такова изискване в нашата конституция е плод на религиозно, а не правно разбиране на съюзът между двама души, от което се губи обективната позиция на правната формулировка.

Но да се върнем към моралната традиция. Идеята, че само съюзът между мъж и жена е допустим, е пряко следствие на патриархалната ценностна система и мироглед. Що е то патриархат и защо поставя това изискване, тази морална догма? Най-общо казано патриархатът представлява структура на обществото, базирана на членовете на семейството, в която бащата има главна отговорност и власт над тези членове. Класически пример за такова общество например са описаните в Библията отношения между обществените единици. Конструкциите, действащи в рамките на този тип общество, имат защитен, „консервативен” характер, който се стреми да запази общността от вредни външни влияния. Общността най-често е етническа общност. Ето защо много от патриархалните ценности всъщност са етнически по характер и имат главно етноконсолидираща и етносъхраняваща цел. Такива ценности са кръвта, земята и вярата. Това са базисните етнически ценности, които могат да бъдат открити и в мирогледа на редица подчертано патриархални религии. По-конкретно такива ще споменем по-късно.

Тези три ценности представляват базисния модел на обществото векове наред. Достатъчно е до погледнем народното творчество на различни народи по света, за да разберем това. В миналото войната е била нещо обичайно и по правило е била конфликт между етноси. В тези условия е необходим такъв обществен строй, който да поддържа редовно обезкървяваната общност и да осигури оцеляването, както на нея самата, така и на вярата, която тя носи. Защото вярата е представлявала белег на общността и като такъв, тя е била проява културната идентичност на етноса. Ето защо кръвта (продължението на родовата линия) и вярата са представлявали ценности. Още повече — у някои общества вярата с времето сама е израствала до етносъхраняващ патриархален механизъм, който е постановявал вътрешния ред и законите на общността.

Когато говорим за патриархат и матриархат (при вторият тип обществен строй водеща роля има жената) не трябва да забравяме условния характер на тези понятия. Много автори подчертават, че либералното отношение към жените и тяхното относително по-привилегировано положение в някои общности все още не е белег за матриархат. Редица етнолози и антрополози днес отричат съществуването на матриархат в смисъла на общество с ръководна роля в полза на жената. Тук обаче трябва да подчертаем, че тези две понятия се отнасят не толкова до цялостното обществено положение и роля съответно на мъжа или жената, а по-скоро до техните общественовъзпроизводствени роли.

В този смисъл хомосексуалността е враг на патриархата. Причината е, че като сексуално поведение тя не е репродуктивна. Ето защо е възприемана като „противоестествена” и „развратна”, застъпвайки като полова функция само сексуалното удоволствие, но не и възпроизводството. Във времена, когато науката е била достижение само за малцина, а за понятия като психология, биология и хомосексуалност и дума не е можело да става, в съзнанието на обикновения човек еднополовото сексуално поведение е представлявало не психично явление, компонент на психиката, а поведение, сексуална практика, при това ненужна и дори потенциално опасна. Ето защо със зората на християнската култура се ражда и мита, че хомосексуалността е сексуално поведение, което може да развращава и да отвръща хората от естественото им полово поведение. Тази заблуда, породена от невежество, е и една от причините инквизицията да проявява сериозен ентусиазъм в изтреблението на хомосексуалните, наред с вещиците и еретиците. Хомосексуалността е възприемана като „лоша постъпка”. Ето защо тя е обявена за грях — там където невежеството кара хората да интерпретират фактите погрешно, те намират свои, често погрешни обяснения за природата на нещата. В този смисъл хомосексуалността е безнравствена, т.е. противоречаща на моралната традиция на патриархалното общество.

Днес не живеем в условията на патриархат. Действително в нашата култура са останали реликти от моралния мироглед на това общество, запазени главно чрез религиозните системи. Пример за подчертано патриархално ориентирани религиозни системи са авраамическите религии — юдаизъм, християнство и ислям. Това обяснява в голяма степен и позициите на тези религии спрямо хомосексуалността дори днес. По-важното е, че през отминалия век бе наблюдаван постепенният упадък на патриархалният ред. Той започна още с появата на по-големите градски общности и утвърждаването на нов тип социални взаимоотношения. Свидетелства за този процес има и в родната ни литература, като най-ярък пример за това е повестта „Гераците” на Елин Пелин, която разкрива упадъка на старите патриархални взаимоотношения и утвърждаването на новата социална динамика, която отчуждава рода и къса нишката на една от основните етнически ценности — кръвта.

През отминалия век се утвърди движението за права на жените и в голяма степен мизогинния автократичен обръч на патриархата беше разкъсан. Днес обаче носители на неговите ялови и сексистки ценности продължават да изповядват женомразната му доктрина, този път насочвайки активизма и агресията си главно към хомосексуалните. Те атакуват нехетеросексуалните малцинства с разнородни тези, в устрема да намерят някакъв надежден аргумент срещу тях. Една от тях е, че тези малцинства са „развратни”, „неморални” и поведението им е „противоестествено”, въпреки, че нито едно от тези неща няма доказателство.

Идеята за равни социални права на хомосексуалните, изразени в правото на брак с партньор от собствения пол и в правото за осиновяване, се отхвърля категорично, главно защото „свещената институция на брака е само между мъж и жена и друго би било обида пред лицето на Бога” (възможни са и други варианти на тази теза, но това е общата идея). Анти-хомосексуалните активисти системно манипулират общественото мнение, поднасяйки на слушателите си наготово тезата за „неморалната хомосексалност”, „опасността”, която тя носи за „традиционните ценности” (да се разбира „патриархалните”) и за това, че брака е свещен съюз пред Бога, въпреки, че хомосексуалните се борят за граждански права и респективно за право на граждански, а не църковен брак, тъй като гражданският е единственият законен брак в повечето страни по света. Гражданският брак представлява правен съюз между двама души пред лицето на закона и държавата и няма нищо общо с Бог, поне не в държавите, които правят разлика между гражданско и религиозно право. Анти-хомосексуалните гвардейци обаче съзнателно изопачават този факт, говорейки почти само за „свещена институция пред лицето на Бога” и „неморалност” до такава степен, че промиват жестоко и трайно общественото съзнание, втълпявайки му заучени анти-хомосексуални настроения. И наистина — по традиция у нас мнозинството се отнася към хомосексуалността в най-добрия случай с ирония, подигравка или пренебрежение. Масовото съзнание успешно е усвоило готовите формули на радетелите за традиционно общество до такава степен, че дори хора, принципно несъгласни с идеите и възгледите им (дори заклети атеисти), засвидетелстват един активен и интензивен хетеросексизъм и дори хомофобия. Рядко се намират такива, които действително да се замислят върху това, което им се казва и представя като истина, която ще спаси обществото от „поквара”. Което, трябва да призная, е един невероятно забележителен гол от страна на анти-гей активистите, които с демагогията си са поразили еднакво успешно и трайно както неуки и слабо образовани хора, така и такива с висок образователен ценз, културни и обществени дейци, „интелектуалци”. Това какви са опасностите от подобно овчедушно пригласяне оставям на размишленията на читателя, който е исторически грамотен.

Ето до къде стигнахме, замисляйки се най-просто върху смисъла на това, което ни се казва като готова максима. Всъщност хомосексуалността не е неморална. Хомосексуалността не е и опасна. Там където битува здравия разум няма място за евтини словесни еквилибристики. Но уви, ето че те успяват не само да се промъкнат, но и да се настанят в общественото съзнание. Това е причината да съществуват организации за равни права на хомосексуалните и антидискриминационни закони: понякога се налага глупостта да се третира с по-малко обяснения и повече действия. България има да изкачи още много стъпала по пътя към зрялото демократично мислене. Можем само да си пожелаем успех.

Минути за куиър лексикология (І) — за педалите и гейовете

16 септември, 2007

Лексикологията е науката за думите и тяхното значение, произход и употреба. Голяма част от думите в езиците по света имат по повече от едно значение, а много от тези, които нямат, имат специфични нюанси, когато са употребени в различни речеви ситуации. Ето защо семантиката, като дял на лексикологията, често пъти може да ни измъкне от ситуации в които не разбираме какво ни казват, или не съумяваме да комуникираме с човека отсреща така, както ни се иска. Проблемът идва когато използваме семантичните вариации на думите точно както ни се иска, ала с цел да нараним човека срещу нас. Много такива „думи-остриета“ има в нашия език, ала не за тях ми е мисълта тук. Аз ще се спра само на една, която засяга съвсем конкретна група от хора. Тая е и причината да поместя в заглавието уточнението куиър.

Най-напред с две думи ще трябва да обясня какво значи „куиър“. Това е една интересна чуждица, която навлезе през последните години в нашия език и се настани удобно, главно защото, за разлика от другите модни чуждици, нейното място е сигурно, а и е слабо притеснявана. Под сигурно място имам предвид, че ни се налага да я ползваме, защото — аз поне така мисля — си нямаме адекватен превод за нея в родния ни език. А под слабо притеснявана имам предвид, че не се налага често да я употребяваме и може би затова се налага и да обяснявам какво точно значи.

Буквално преведено queer значи „странен“, „чудат“, „ексцентричен“. Дълго време в английският език думата се ползва обаче и с още едно значение — като негативно, презрително название на хората от хомосексуалното малцинство. В тоя смисъл бихме я превели като „педал“ — един, мисля, чудесно пасващ български аналог. С укрепването на про-гей движенията за равни социални права за сексуалните малцинства обаче, тая дума някак странно бе взета от тях и пресемантизирана, като се превърна от обида външна за общността (общността на гейове, лесбийки, бисексуални и транссексуални; ЛГБТ общността) в название на цяла една идентичност, една не-хетеросексуална идентичност вътре в общността. Американската философка-феминистка Джудит Бътлър посочва като паралел на това явление думата негър, която отправена от бял към цветнокож се възприема като обида, но чернокожите я използват свободно помежду си; тя е добила един езотеричен статут и употребата й е възприемана като регулярна само вътрешно за малцинството. Същият е и случаят с куиър.

Подобно е положението и с българският аналог — педал. Ако погледнем семантичното поле на думата ще видим, че освен задвижван с крак вид лост тая дума днес се употребява и като обидно название на гей-мъжете и дори по адрес на неприятен човек от всякакъв вид. И като такава, разбира се, тя е много, много популярна в разговорната реч.

Спорно е да се каже кога събеседник, който се обръща към хомосексуален участник в комуникацията с това обръщение, цели да го обиди или то просто е заседнало в речта ни като бурен. Но едно е сигурно — за повечето представители на сексуалните малцинства педал е обидна дума и е явен опит да се накърни достойнството им като личности. Да се обръщаш към събеседника ти с простолюдни обиди най-често е проява на слабо или отсъстващо възпитание, злонамереност, дори злоба. В друг случай обаче е проява на незнание, невежество и липса на езикова (а от там и на друга вероятно) култура. Възмутително е доколко днес младите българи са посяли нивата на родния ни език със семената на тая гноясала лексика. А още по-възмутителното е, че с тия семена те се сдобиват още в ранна възраст и то не от къде да е, а от родителите си и най-вече бащите.

Известен е факта, че по-предубедени и по-агресивни и презрителни нагласи към хомосексуалните по традиция имат мъжете. Защо това е така тук няма да разглеждам; американската психоаналитичка д-р Нанси Чодоров чудесно е обяснила това в изложението си „Хомофобия: анализ на един „допустим “ предразсъдък“. Често пъти именно от бащата на сина, а по-сетне и от приятелите, от компанията, се предават тези нагласи: че „педалството“ е ненормално и срамно нещо и че „педалите“ не са нищо друго, освен измет. Подобно отношение при наличие на известни психологически фактори понякога води и до така наречените престъпления от омраза, където вербалната и психологическа атака нерядко се заменят от физическата.

Дори хора засвидетелстващи по-толерантно и позитивно отношение към хомосексуалните прибягват към тая дума, адресирайки я до тях. Без лоши намерения и агресивни конотации разбира се, но самата дума ги съдържа в себе си и няма как те да не бъдат усетени. Много още вода комай ще трябва да изтече, преди тази дума да измени семантичното си поле.

Преди време в българската Уикипедия бях втрещен, бидейки нов тогава редактор, от арогантното и обидно отношение към мен, като открито бисексуален, от страна на един друг „допринасящ праворезбов хетеросексуален“ там, който регулярно се обръщаше към мен с това именно определение — педал. И докато съм срещал хора, които не разбират обидната семантика в тая дума и я считат за нормално название, то въпросният господин не само че съвсем ясно го разбираше, но се и обосноваваше защо не трябва да се използват думи като хомосексуален или гей в разговорната реч, или поне не в случаите, когато се цели тактичност спрямо събеседника. Идеята е кристално проста — всъщност не трябвало ние, „педалите“, да учим „праворезбовите“ как да говорят, защото това бил „политически коректен език“. И както винаги, щом стане дума за политическа коректност, стана дума и за новговорът на Оруел и прочее понятия, които често са демагогски преекспонирани.

Да се схваща препоръката за възпитано и тактично отношение към събеседника като опит да се налага „политически коректен“ език е не само погрешно схващане на нещата, но и умишленото им изопачаване в опит да се заобиколят укорите спрямо подобно поведение; това е съвсем съзнателен опит морално да се оправдаят простащината и злобата. Защото целта на тая обидна, унизителна и агресивна лексика е именно задоволяването апетита на злобата, желанието тези елементи, които поставят под въпрос идеологизираното от архаичното патриархално съзнание понятие „мъжественост“, да бъдат заклеймени, оплюти, нагрубени и изгорени на клада. Психологическата динамика, която стои зад хомофобията, е същата, която седи и зад мизогинията в радикалното патриархално мислене на авраамическите религии и особено исляма. Тя се родее с умъртвяването с камъни на „нечестивите“ девойки у някои от фундаменталистките ислямски общества.

За съжаление на някои от нас, обаче, живеем в ОБЩество и то отворено. В него ние трябва да проявяваме търпимост и толерантност и не бива да забравяме, че диктатурата над съзнанието и начина на живот на хората са нещо недопустимо.

„Педал“ има само едно правилно значение и то е определено единствено от книжовната и от никоя друга норма.

Да проповядваш хомосексуалност

Наскоро ме осведомиха, че аз проповядвам хомосексуалност. :) Колко забавно, не мислите ли? Действително ми стана смешно в първия момент. Секунди по-късно обаче осъзнах, че това не само не е смешно, но и печално. Оказва се, че хората много по-масово от подозираното от мен говорят за неща, без да знаят за какво става дума и да са запознати с тях. Осъждат, заклеймяват, теоретизират. Аз разглеждам като опасна всяка дейност, с която се захващат неуки в областта хора. Ето например литературната критика — колко псевдонаучна плява е изсипана в родния критически небосклон от хора, които си мислят, че разбират от естетика и литература, които имат самочувствието да говорят, да оценяват, да определят.

Твърдението, че някой може да бъде „насърчаван“ в хомосексуалност е еквивалентно на твърдението, че някой може да бъде насърчаван да има червена коса, или лунички, или да бъде левичар. Както ми разкри осведомителят ми, хомосексуалните трябвало „да влизат в правия път“. Каква нелепост! Нелепост, която може да каже само оня, който не е разбрал, че „прав път“ няма. Поне не извън архаичните представи на патриархалното мислене. Днес обаче не живеем в патриархат, а в еквиархат — обществено-производствена формация с нови ценности и нов мироглед, който изглежда никак не се услажда на онези, които с мъка на сърце дадоха правото на глас на жените и които славословеха религията, като най-авторитетна инстанция по въпросите на битието. Разглеждането на процеса по създаване на разнополово семейство с потомство като „правия път“ и единствената „нормална“ функция на човека в този живот е всичко друго, освен смислена концепция. Това е ялова теория, родена от тесногръди в мисленето си хора, често пъти духовно, а понякога и интелектуално бедни. Защото духовна бедност е нужна, за да не усетиш огромното поле на човешкия живот и пътищата, които го пресичат. Ни един от тях не е правият. Всички са по своему криви.

Необходимо е да се разбере добре: хомосексуалността не е стил в изкуството или политическа идея, та да бъде проповядвана или пропагандирана. Тя е емоционално и душевно състояние, компонент от човешката психика. А в този план тя далеч не е „крив път“.

Следователно единственото, което аз бих могъл да проповядвам, е системното следване на поведение и мироглед, които осигуряват психическо равновесие, тоест здраве, на хомосексуалните и бисексуални лица. А именно: приемане и разбиране на собствената сексуална ориентация, като клинично здраво състояние и една нормална алтернатива на половия живот. В този смисъл аз бих проповядвал не хомосексуалност, а приемане и разбиране на собствената алтернативна сексуалност от страна на тези, които знаят или чувстват, че я имат. Само това би осигурило тяхното психическо, а нерядко и физическо здраве и би ги превърнало в истински пълноценни личности. Това следва да е целта и на всеки, занимаващ с медицински науки, на всеки, претендиращ, че иска да стори добро на ближния. Останалото е позьорство и егоцентризъм.

Да проповядваш хомосексуалност

Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

2 септември, 2007

Нерядко може да бъде чута теорията, че съществува връзка между хомосексуалността и педофилията. Това твърдение често пъти е поддържано от дясно ориентирани и/или религиозни организации, които в исторически план винаги са били идеологически ангажирани с анти-хомосексуална пропаганда. Според някои гей организации причина за поддържането на това твърдение (естествено отричано от тях) е факта, че темата за педофилията и безопасността на децата е подчертано чувствителна и по този начин силно предубедени организации и институции се опитват да дискредитират общественият образ на хомосексуалният мъж (по традиция се твърди, че съществува връзка между педофилията и мъжката хомосексуалност). От своя страна организациите, ангажирани със „събуждане на общественото внимание“ дебело подчертават, че позицията им е научен факт, че съществуват редица очевидни доказателства и е крайно необходимо децата да бъдат предпазени от назряващата опасност. По този начин се оправдават опитите да бъде забранено на еднополовите двойки да отглеждат деца; да работят професии, свързани с деца (учители, детегледачи и пр.); да бъдат ограничени по необходимост и други граждански права на хомосексуалните, например категорично да им бъде отказано правото на брак; и пр. Тук ще обясним имат ли почва подобни твърдения и на какви доказателства почиват те, предвид, че това очевидно е въпрос от първостепенна важност за емоционалното, а понякога и физическото здраве на подрастващите.

Педофилия, ефебофилия и хомосексуалност — няколко определения

Преди да разберем на каква теоретична база почива твърдението за връзка между хомосексуалността и педофилията, необходимо е да си изясним значението на основните термини, с които ще ни се наложи да боравим.

Половата или сексуална ориентация при човека представлява един от основните компоненти на човешката сексуалност. Терминът се отнася до способността на индивида да откликва с физическа и емоционална възбуда на представители на своя пол, на противоположния пол или и на двата пола.^{1, 2}

Половото поведение е всяко поведение, отнасящо се до половият живот на индивида и свързано с постигането на сексуално удоволствие и/или репродукция. Такова поведение се наблюдава още в най-рана възраст — бебетата се радват на дразненето на гениталиите.³ То може да бъде обусловено от много и разнообразни фактори, както вътрешни състояния, така външни влияния. С оглед на това половото поведение е относително независимо от даден конкретен фактор, в това число и половата ориентация, т.е. то може да бъде дори несъответстващо на нея. Съществуват, например, хора с хетеросексуална ориентация, които при определени обстоятелства засвидетелстват хомосексуално полово поведение (напр. в случаите на т.нар. ситуационна сексуалност сред затворниците). Също така съществуват хора, които имат успешен брак и дори деца, никога не са извършвали какъвто и да е хомосексуален полов контакт, но сексуалната им ориентация е бисексуална или дори хомосексуална и те все пак изпитват еротични чувства към представители на своя пол, на които чувства обаче не дават (или не са имали възможност да дадат) израз. Ето защо по дадено полово поведение не може и не бива да се съди за половата ориентация на индивида. Това е положение, което е много важно да запомним, защото по-късно ще се върнем към него.

Хомосексуалност е термин с двояко значение, което, както ще видим, може да стане повод за погрешно интерпретиране на някои научни позиции. Буквално „хомосексуалност“ означава „(от) един (и същ) пол“. Терминът може да се използва както да означи полова ориентация, насочена към представители на собствения пол на индивида, така и за да опише полово поведение, състоящо се в полово общуване между представители на един и същ пол. Както вече стана ясно, хомосексуалната полова ориентация не е непременно съпътствана с хомосексуално (еднополово) полово поведение, а еднополовото поведение не е непременно индикатор за хомосексуална ориентация.

Педофилията е определяна от съвременната наука като вид полово отклонение (парафилия или още девиация; понятие, което не се покрива с „болест“), представляващо полово влечение насочено към малолетни, т.е. лица в предпубертетна възраст.^{3, 4} В същото време термина се използва (подобно на „хомосексуалност“), за да означи и полово поведение, насочено към такива сексуални обекти. Ето защо педофилното поведение (подобно на еднополовото) не е гарант за присъствието на устойчиво сексуално влечение към малолетни, а извършилите по някаква причина инцидентни полови контакти с малолетни не винаги са педофили. В тесен смисъл терминът се използва, за да означи влечение към момчета, докато терминът, който понякога се използва за полово влечение към полово незрели момичета е корофилия.⁴ Диагностичните критерии за педофилията на Американската психиатрична асоциация (АПА) включват изискването рекурентни, интензивни сексуални фантазии, желания и поведение, включващо сексуална активност с дете или деца в предпубертетна възраст (13-годишни или по-малки), да бъдат налице за период от минимум 6 месеца. Друго изискване е лицето-извършител да е на възраст минимум 16 години и поне 5 години по-възрастно от детето (така се избягва квалифицирането като педофили на лица извършили на 16-годишна възраст, например, контакт с лица на 13-годишна възраст).

Ефебофилията също се счита за вид парафилия (отклонение) и представлява полово влечение към юноши (момчета).^{4, 5} За разлика от педофилията ефебофилията има за сексуален обект полово зрели индивиди. Педерастията в Древна Гърция например е била сложна форма на социални взаимоотношения между по-възрастен и по-млад любовник, които освен всичко друго включвали и ефебофилно емоционално и физическо привличане. Терминът педерастия не бива да се примесва с ефебофилия и хомосексуалност, каквото явление се наблюдава често, предвид, че това древногръцко понятие включва в себе си и определени социални взаимоотношения.⁶

Научните доказателства

През последните години поддръжниците на идеята, че хомосексуалността е родеещо се с педофилията състояние, рутинно прокарваха твърдението, че тази тяхна позиция е силно подкрепена от научните факти. Влиянията в тая насока са почти само от страна на американски десни консервативни религиозни групи, които често са първоизточник на подобни теории и в други страни. От къде идва това убеждение?

Едни от първите надеждни данни за разпространението на педофилията са представени от трудовете на двама специалисти, чиито изследвания широко се цитират и днес, а данните, изведени от тях, са потвърждавани от по-късни изследвания. Тук трябва да се отбележи, че за разлика от изследванията в някои други области на социалната наука, по всичко изглежда, че половото поведение предполагащо сексуален контакт (без значение насилствен или доброволен) с малолетни засвидетелства една трайна пропорция.

Тая пропорция е докладвана от специалистите д-р А. Никълъс Грот и д-р Курт Фройнд.⁷ Грот и Фройнд, независимо един от друг, установяват, че в ок. 1/3 от случаите на сексуално насилие над деца или на някакъв сексуален контакт с лица в предпубертетна възраст става дума за контакт между непълнолетни момчета и възрастен мъж. Според анти-гей активистите това показва, че хомосексуалните заемат голям дял от общия брой педофили и това е особено обезпокоително, тъй като докато хетеросексуалните са поне ок. 90% от населението, то хомосексуалните, които заемат дял много малък от общия брой на популацията, заемат доста голям дял от броя на педофилите, тоест те по-често стават педофили.

Вярна ли е тази логика?

Научните факти

По всичко личи, че анти-гей активистите разбират от математика и от количествени отношения и като че логиката им е желязна и очевидна. Научните факти обаче не само не подкрепят това тяхно твърдение в степента, в която те твърдят, но свидетелстват за диаметрално противоположна истина. Причините за преобръщането на тази истина се коренят главно в неразбирането или грешното интерпретиране на научната терминология.

Научният принос на А. Никълъс Грот

А. Никълъс Грот, първият често цитиран уж в подкрепа на обсъжданата тук теория, е клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“.⁸ В процеса на задълбочената си работа за период от двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца.⁹ Грот докладва, че в приблизително 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за контакт между непълнолетни момчета и възрастен мъж.¹⁰ Сам по себе си този факт (а това е дебело подчертано от самият Грот) далеч не означава, че хомосексуалните са диспропорционално изразена група извършители на сексуално посегателство над малолетни. Защо тези данни всъщност въобще не показват такова нещо, както твърдят анти-гей активистите?

Грот разделя сексуалните насилници, извършили посегателство върху малолетни, на две основни групи: фиксирани и регресивни. Фиксираните детски насилници са привлечени главно от деца и имат слаб или никакъв интерес към връзка с полово зрял партньор. Клиничният термин, отговарящ на това състояние, е педофилия (или корофилия). Регресивните насилници от своя страна имат сексуален интерес и са способни на полова възбуда от възрастен партньор; въпреки това, под влияние на определени фактори, тези хора могат да регресират в половото си поведение до проява на полов интерес и извършване на полово действие с малолетни. Често, според Грот, тези определени фактори са трудности във връзката със зрял партньор.¹¹

Грот докладва, че фиксираният насилник или педофил тенденциозно подбира момчета по-често, отколкото момичета, но по причини, които нямат нищо общо с хомосексуалността:

„В общия случай фиксираните детски насилници са привлечени от детската сексуалност от факта, че се идентифицират с детето и изглежда в известен смисъл сами искат да останат деца. Тази е причината, поради която фиксираните педофили клонят към малолетни от мъжки пол като жертви. […] Те виждат момченцето като проектирана репрезентация на самите тях. Чувстват се повече деца, отколкото възрастни — по-скоро момченца, отколкото мъже — поради което се чувстват по-комфортно (особено в сексуално отношение) в компанията на деца.“¹²

Самият Грот подчертава, че „същите тези индивиди не са заинтересовани сексуално от възрастни. В действителност те често изпитват силна сексуална аверсия (отвращение) от възрастните мъже, твърдейки, че това, което намират за привлекателно у незрелите момчета са техните фемининни (женствени) черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване по тялото и мускулатура.“¹³

Вторият тип насилници, регресивните, са преобладаващо хетеросексуални. Въпреки това те могат временно да проявят полов интерес към момчета и момичета като резултат от усложнения в зрялата връзка.¹⁴ Макар за регресивните насилници да е по-вероятно да изберат момичета като свои жертви, Грот отбелязва, че те могат да бъдат привлечени и от момчета по причини, подобни на тези фиксираните насилници — нежните женствени характеристики на предпубертетната възраст. Грот не е открил нито един случай, в който насилник над момче в предпубертетна възраст да е имал хомосексуална ориентация към зрели партньори. И заключава:

„Хомосексуалността и хомосексуалната педофилия не са синоними. В действителност може да се каже, че тези две ориентации са взаимно изключващи се, предвид че хомосексуалният мъж е привличан от маскулинните (мъжествени) качества, докато хетеросексуалният мъж е привличан от фемининните характеристики, а полово незрелите качества на детето са повече фемининни, отколкото маскулинни. […] Детският насилник, който има влечение и участва в полова връзка със зрял партньор е хетеросексуален. Следователно изглежда, че възрастният хетеросексуален мъж представлява по-голяма сексуална заплаха за полово незрелите деца, отколкото хомосексуалният мъж.“¹⁵

Научният принос на Курт Фройнд

В края на жизнения си път д-р Курт Фройнд вече е психиатър в института по психиатрия „Кларк“ в Торонто, Канада. Задълбочен изследовател на секса в продължение на над 30 години, Фройнд е създател на устройството пенален плетизмограф (PPG), което претендира да измерва половата възбуда на индивида от обекти, предложени му като аудио-визуални стимули.

Плетизмограф се нарича всяко устройство, което измерва изменения в обема на даден орган или на цялото тяло (промяна, обикновено дължаща се на флуктуации в количеството на кръвта или въздуха в органа/тялото). Като метод за изследване плетизмографа, подобно на детектора на лъжата, е критикуван заради възможни неточности и не е признат от съда в САЩ и Канада като надеждно средство. Въпреки това научното становище е, че от съществуващите, той е най-надеждния и валиден метод за измерване на „отзивчивостта“ на мъжете сексуални насилници, подложени на определени визуални и звукови стимули.¹⁶ Това именно устройство Фройнд използва при изследванията си на педофилията.

Трудовете на Фройнд са цитирани като доказателство за твърдението, че „около 35% от педофилите са хомосексуални“. В действителност, предаден по този начин, цитата е гротесково изопачаване на това, което Фройнд твърди в научните си трудове.

Както и други изследователи Фройнд чертае ясна разграничителна линия между сексуалното привличане към възрастни мъже и сексуалното привличане към малолетни момчета. Клиничният термин, който той използва, за да означи влечението на зрял мъж към друг зрял мъж е „андрофилия“; влечението към зряла жена определя като „гинофилия“. (Тъй като педофилията е рядко явление при жените Фройнд фокусира изследването си върху мъже.) Подобно на Грот и Фройнд установява, че голям дял педофили предпочитат момчетата пред момичетата, а така също, че тези педофили имат слаб или нулев интерес към зрели мъже, т.е. не са андрофили. Никъде Фройнд не твърди, че хомосексуалните мъже (андрофили) са по-склонни да злоупотребят сексуално с дете.

В едно от изследванията си Фройнд извършва сравнително наблюдение на група от хетеросексуални (гинофили) и хомосексуални (андрофили) мъже и установява, че няма по-голямо предразположение към педофилия сред хомосексуалните мъже (андрофилите), в сравнение с хетеросексуалните (гинофилите): „еротичното привличане на андрофилите към деца (или съзряващи момчета) не е по-голямо от еротичното привличане на гинофилите към деца (или съзряващи момичета)“.¹⁷

Фройнд подчертава, че педофилите са забележително различни от мъжете, които предпочитат полово зрели партньори, без значение дали хетеро- или хомосексуални, в това, че при техните модели на сексуални обекти отсъства полова диференцираност или поне ясно изразена такава. Ето защо педофилите са привлечени предимно към телата на децата; и предвид, че в предпубертетната възраст все още не са развити вторични полови белези, които различават зрелите мъже и жени — телесно окосмяване и мускулатура за мъжете и гърди за жените — педофилите често са привлечени от деца както от мъжки, така и от женски пол. В контраст Фройнд забелязва, че истинската бисексуалност сред полово ориентираните към възрастни лица е много рядка.¹⁸

Тези открития са в синхрон с резултатите от останалите изследвания на феномена педофилия. Тези изследвания подчертават, че това, което педофила търси в своите сексуални обекти е „детското“, изразено в нисък ръст, липса на окосмяване, както и невинният, доверчив нрав; мъжествеността или женствеността на детето са вторични.^{19, 20}

Научният принос на Джийн Г. Абел

Абел подчертава, че повечето случаи на блудство с момчета не могат да бъдат приписвани на хомосексуалните:

Научният принос на У.Л. Маршал

Становището на Уилям Мастърс, Вирджиния Джонсън и Робърт Колодни

Факторите водещи до педофилията Мастърс и др. цитират по изследването на Финкелхор и Араджи³⁰ от 1986:

Резюме

Заключения

Използвана библиография

Непознатият Кинси

21 март, 2007

Името на Алфред Кинси у нас не е особено известно извън професионалните среди, занимаващи се с психология, психиатрия, сексология, а може би и зоология. Предвид още няколко факта относно отношението към работата му от страна на някои специалисти днес, мога спокойно да кажа, че Кинси е от хората, които са живели твърде малко, за да разгърнат потенциала си достатъчно. И е един от онези в известен смисъл онеправдани, които са дали и направили много, но то е останало в една или друга степен недооценено. Разбира се точно последното е малко спорно, предвид вниманието на което се радва труда на Кинси от страна на редица професионални организации за публично психично здраве в родината му.

Тук ще приведа една леко изменена и допълнена с коментари версия на статията, която написах за българската Уикипедия. Причините да не публикувам тази версия там са известни проблеми и несъответствия с политиката на Уикипедия. Въпреки това е нужно да се отбележи, че и без тези коментари същественото в статията остава на преден план. А именно - научния принос на Кинси.

Непознатият Кинси

Алфред Чарлз Кинси (Alfred Charles Kinsey; 23 юни 1894 — 25 август 1956) е американски биолог и професор по ентомология и зоология, изследовател на сексуалността, който през 1947 г. основава Института за изследване на секса, пола и репродуктивността. Изследванията на Кинси върху сексуалността повлияват дълбоко на обществените и културни ценности в САЩ и много други страни през 60-те с настъпването на сексуалната революция.

Произход

Алфред Кинси е роден на 23 юни 1894 в Хобокен, Ню Джърси в семейството на Алфред Сегуин Кинси и Сара Ан Чарлз. Алфред е най-малкият от три деца. Мака му има само основно образование; баща му е професор в Института по технологии „Стивънс“. Бедното откъм финанси семейство често пъти не може да си осигури качествено медицинско обслужване, което води до неадекватното лечение на редица заболявания на малкия Кинси, сред които рахит, остър ревматизъм и коремен тиф. Това показва, че Кинси не се е излагал достатъчно много на слънце и е живял в нездравословни условия през поне част от детството си. Рахитът, водещ до изкривяване на гръбначния стълб, води до лекото му изгърбване, което сетне освобождава Алфред от военната му служба през 1917 г. по повод Първата световна война.

Ранни години

Родителите на Кинси са консервативни християни; това оставя силен отпечатък върху Кинси до края на живота му. Баща му е известен като един от най-набожните членове на местната Методистка църква и като резултат повечето социални контакти на младия Алфред са с други членове на паството, предимно изразени в мълчаливо присъствие на дискусии по религиозни въпроси. Бащата на Кинси налага строги правила в домакинството, включително отреждането на съботния ден като ден за молитва (и някои други занимания), забрана за връзки с момичета и въобще на всичко доближаващо се като понятие до секса, включително мастурбирането. Подобно строго възпитание не било съвсем необичайно за времето си. Повечето колежани първокурсници знаели твърде малко дори за собствената си, мъжка сексуалност. Като дете на Кинси е забранено да узнава каквото и да е по темата, която сетне му носи световна известност. В края на краищата Кинси се отказва от методизма на родителите си и става агностик.

Любов към природата

На млади години Кинси показва засилен интерес към природата и лагеруването. Той сътрудничи и често лагерува с местната Младежка мъжка християнска асоциация (Young Men’s Christian Association, YMCA). До такава степен се въодушевява от тези си занимания, че пожелава да работи професионално към асоциацията след като завърши образованието си. Отзвук от тези интереси се открива и в студентската дисертация му по психология за груповата динамика при младежите. Той се присъединява към Бой скаутите, когато се формира група в църковната му община. Родитулите му силно насърчават (и се присъединяват) тези му интереси, заради силно християнското влияние в бой скаутските групи по това време. Макар да отнема на повечето момчета около пет или шест години, с особено усърдие Кинси се издига в скаутската йерархия до ранг на скаут орел само за две години. Тези занимания дават тон на „ентомологичния“ период в кариерата на бъдещия д-р Кинси. Въпреки сърдечните си проблеми, следствие на множеството му заболявания, младият Алфред участва в редица трудни преходи и походи.

В гимназията

в гимназията Кинси е тих и усърден ученик. Незаинтересуван от спортните занимания той отдава огромната си енергия на академични занимания и уроци по пиано. За известен период Алфред се надява да стане концертиращ пианист, но в последствие решава да се съсредоточи върху научните си занимания.Ранно развитата му способност да се съсредоточава за дълго време в изследванията си е негова отличителна черта, която по-късно му служи добре както в колежа, така и в професионалната му кариера. Изглежда и през време на гимназията не завързва особени приятелства или друг род забележителни социални контакти, но придобива уважение за безспорния си академичен потенциал. През този период Кинси развива интерес към биологията, ботаниката и зоологията. По-късно той посочва Натали Роет, гимназиалната си учителка по биология, като негов основен вдъхновител в тези нови за него научни интереси.

Колеж

След като се дипломира в Колумбийската гимназия в Мейпълууд, Кинси споделя с баща си намерението си да се занимава с ботаника в колежа. Баща му обаче иса от него да учи машиностроене в Института „Стивънс“ в Хобокен. Кинси отива в института, но се чувства нещастен. По-късно определя времето си прекарано там, като най-безсмислено пропиляния период в живота му. Въпреки всичко той се отдава на учението. Посещава курсове по инжинерство и английски език, но няма как да задоволи интересите си по биология. В края на втората си година в института той събира смелост да се противопостави на баща си и заявява намерението си да се премести в колежа Боудоин в Мейн. Баща му яростно се противопоставя на това, но в последствие отстъпва. Заедно с тази своя победа обаче, Алфред понася и отчуждението с баща си, което силно му повлиява в продължение на години.

През 1914 г. Кинси постъпва в колежа. Две години по-късно е приет в дружеството Фи Бета Капа и се дипломира с особени заслуги (magna cum laude) за научни степени по биология и психология. Сетне продължава изследванията си в института „Боси“ на Харвардския университет, който развивал една от най-уважаваните биологични програми в САЩ. Там Кинси учи при Уилям Мортън Уилър, учен с изключителни приноси към ентомологията. Под негово ръководство Алфред работи практически автономно. За докторската си дисертация Кинси избира шикалкотворките (Cynipidae). Той започва да сабира представители на вида с маниакално усърдие. Пътува много и извършва 26 детайлни измервания на стотици хиляди шикалкотворки. Методологията му е важен принос в науката ентомология. За своят труд Кинси става доктор на науките на Харвардския университет през 1919 г. През 1920 г. с подкрепата на Американския музей по естествена история в Ню Йорк публикува няколко статии, представяйки шикалкотворките и тяхната филогенеза пред научното общество. Получава признание от колегите си и академична репутация за биологичните си изследвания и успехите в областта на таксономията и еволюцията.

Брак

Кинси се жени за Клара Бракън Макмилън, която нарича Мак, през 1921 г. Имат четири деца. Първият им син, Доналд, умира от диабет през 1927 г., малко преди да навърши 5-годишна възраст. Раждат се още Ан (1924), Джоан (1925) и Брус (1928).

Кариера

Ентомология

След успеха на изследванията му върху дъболистните шикалкотворки, Кинси е назначен за асистент в катедрата по зоология в университета в Индиана през 1920 г. Съпругата и приятелите му започват да го наричат Прок (Професор Кинси). Тук неуморният Кинси продължава работата си с шикалкотворките, пътувайки постоянно през следващите 16 години в стремеж да събере и опише възможно най-голям брой екземпляри от разнородни популации. Той е особено заинтересован от еволюционната история на малкото насекомо с размери от 1 до 8 милиметра и през 1930 г. публикува монография „Родът Cynips на шикалкотворките: изследване произхода на вида“¹. През 1935 г. публикува втория си труд по темата — „Произход на по-високите разреди Cynips“². Кинси вече е световноизвестен експерт по проблемите на този паразитен вид оса.

Учебник

Кинси публикува един доста успешен и широкоупотребяван гимназиален учебник, „Въведение в биологията“, през октомври 1926 г. В учебника е изразена подкрепа за еволюционната теория и обединение на разделените по онова време дялове на ботаниката и зоологията.

Човешката сексуалност и докладите на Кинси

Въпреки пространната си и всеотдайна работа в областта на ентомологията, името на Алфред Кинси остава в историята на нуката преди всичко с изследванията му в областта на човешката сексуалност — изследвания с характер и мащаби, даващи основания той да бъде считан за баща на сексологията. Интереса на Кинси в областта започва около 1933 г. след обширни дискусии по проблема с колегата му Робърт Крок.

През 1935 г. Кинси е помолен от университета в Индиана да съгласува програмата на един мултидисциплинарен факултет в който ще се води курс за брачните взаимоотношения. В курса лекции трябва да изнесат различни преподаватели — по етика, право, социология, икономика, медицина и Кинси, като преподавател по биология. Така той изнася първата си публична лекция по темата, в която остро критикува „ширещото се невежество по въпросите на секса и физиологията“ и изказва тезата, че „късният брак“ (който означава и късно начало на сексуалния живот според изискванията за „обществено благоприличие“ на времето) може да бъде психологически зловреден.

С открития си и обективен стил, лишен от догматиката и тесногръдието на своите колеги, Кинси бързо спечелва сърцата на студентите и те скоро започват да търсят съвети по сексуалните въпроси от него дори в личния му кабинет. Той обаче бързо открива, че няма готови отговори за всички въпроси, главно поради факта, че те никога не са били разглеждани сериозно от науката до този момент, а са били игнорирани по морални съображения. Кинси е поразен от научното невежество и предубеденост в подхода на всички източници, с които той успява да направи справка в богатите университетски библотеки и архиви. Основното му възмущение като специалист по таксономия е непредставителността на малочислените обекти, разгледани в наличните научни извори. Като друга слабост той отчита примесването на наука с въпроси за моралните ценности и философските концепции.

По професия учител-биолог, [Кинси] е привикнал студентите да се обръщат към него с обичайните въпроси за секса. Той търси отговорите на тези въпроси в трудовете по биология, психология, психиатрия и социология, но е поразен от неадекватните обекти на анализ и от явната липса на съзнание у учените, че малочислените обекти неизменно ще повлияят на достоверността на изводите… Няколко индивида са наблюдавани тук, няколко там, 40 мъже в следващия анализ, 300 жени в най-изчерпателното изложение на анамнези…

Всички изследвания заедно не предоставят достатъчно по обем и степен на обобщеност материал, удовлетворителен за изискванията на специалист по таксономия, посветил се на наблюденията над едно-единствено растение или животински вид… Анализите върху пола са от порядък, съвсем различен от тези при насекомите, където… за наблюденията само над един вид оса разполагаме с 150 000 индивида.

В много от публикуваните трудове върху пола се срещат очевидни недоразумения относно моралните ценности, философските концепции и научните факти. Често интересът към класификацията на сексуалното поведение, разгръщането на мащабни обобщения и препоръките към социалните модели на реакция отдавна са изпреварили научно установените обективни факти.⁴

След като установява, че от страна на научното мнозинство до този момент е подхождано с явно субективни презумпции по въпроси като мастурбацията, хомосексуалността, предбрачния секс и т.н., както и че подобни поведенчески модели са стигматизирани като „абнормени“ и „патологични“ без каквито и да било изследвания върху „нормалното“, Кинси се наема сам да проведе такова проучване с мащаби, достойни да претендират за достоверност на изводите. Той започва, записвайки разкази на студентите си и поради популярността на курса скоро установява, че за кратко време добива материал, надхвърлящ по обем досегашните отделни изследвания. През 1938 г. той планира и започва амбициозна програма за обзорно изследване върху сексуалността, в което да събере материал от ок. 100 000 души, който да разгледа в серия научни разработки по темата: изследване на сексуалното поведение при мъжете, на сексуалното поведение при жените, на сексуалното поведение в брака, „хетеро-хомосексуалното равновесие“, на законовите аспекти на сексуалността, на проституцията и др. До края на живота си Кинси не успява да изпълни това си амбициозно начинание, но въпреки това събира безпрецедентно по мащабите си количество информация — над 18 000 интервюта, — надвишаващо многократно обема на проведените до този момент (а вероятно и досега) изследвания. Финансиране проф. Кинси получава от Фондацията „Рокфелер“.

Неговите доклади започват с публикуването на „Сексуалното поведение на мъжа“ през 1948 г. като резултат от десет-годишен неуморен труд. През 1953 г. излиза и „Сексуалното поведение на жената“. За отрицателно време Кинси става национална сензация, публикации за него има във водещи обзорни списания. В трудовете си той прави смущаващи разкрития в близо 100 страници изложение на статистическите методи — че между 27 и 37% от женените мъже признават за поне една извънбрачна връзка; че над 90% от мъжете мастурбират; че 69% от мъжете са имали някакъв вид орално-генитален сексуален контакт; че 37% от мъжете признават за поне един хомосексуален сексуален акт, довел до оргазъм; и т.н.⁴ Тези и множеството други данни водят до буря от полемики, разглеждани като спусъкът на сексуалната революция през 60-те. Президентът на факултативния съвет на университета в Индиана, Хърман Б. Уелс, определя труда на Кинси като тест за академичната свобода.

Значими публикации

”Нови видове и синонимия на американската дъболистна шикалкотворка”. В: ”Бюлетин на Американския музей по естествознание”. 1920
”История на живота на американската дъболистна шикалкотворка”. В: ”Бюлетин на Американския музей по естествознание”. 1920
”Филогенеза и биологическа характеристика на род Шикалкотворки”. В: ”Бюлетин на Американския музей по естествознание”. 1920
”Въведение в биологията”. 1926
”Родът Cynips на шикалкотворките: изследване произхода на вида”. 1920
”Ново въведение в биологията”. 1933, преработено 1938
”Произход на по-високите разреди Cynips”. 1935
”Сексуалното поведение на мъжа”. 1948, второ издание 1998
”Сексуалното поведение на жената”. 1953, второ издание 1998

Последни години

Алфред Кинси умира на 25 август 1956 г., на 62-годишна възраст в следствие на сърдечни проблеми и пневмония.

Полемика

Трудовете на Кинси, винаги асоциирани със сексуалната революция в САЩ, подхранват значителни полемики след публикуването си. Както самите доклади, така и частният живот на професора стават обект на тези полемики. Спорен е преди всичко проблемът за сексуалния морал.

Част от обществото буквално се разцепва на две. Десните християни намират методите и основните принципи в работата на Кинси за несъвместими с техния религиозен и социално консервативен мироглед. Дори днес името на Кинси е способно да предизвика фанатична омраза.

Понастоящем най-известният хулител на Кинси е д-р Джудит Райзман, крайна и по лични причини силно предубедена⁵ основателка на RSVPAmerica, абревиатура за „Да възстановим сексуалното целомъдрие и непорочност на Америка“. Райзман е известен противник на хомосексуалността, порнографията и нудизма. Тя твърди, че Кинси и екипа му са насилвали сексуално деца, за да получат данните от таблици 30-34 от ”Сексуалното поведение на мъжа”. Мотивите й за това идват от там, че според нея няма как иначе Кинси да се е сдобил с данните за случаи на оргазъм в детска възраст у над 300 респондента (изследвани/наблюдавани обекти). Д-р Джон Банкрофт, директор на Института „Кинси“ твърди, че темата за сексуалните взаимоотношения между възрастни и деца е преднамерено избрана от опонентите на Кинси с цел лесно да го дискредитират, възползвайки се от тази емоционално деликатната тема: „Днес, когато има тревога подправена с истерия по въпроса за сексуалните злоупотреби с деца, винаги стигаме до положението, в което обвинения е обявен за виновен, до доказване на противното — каква по-добра клевета, за да дискредитираш някого?“ Институтът „Кинси“ твърдо застава зад позицията, че Алфред Кинси никога не е издевателствал сексуално над непълнолетни, нито е наемал други да го вършат; и че винаги е интервюирал децата в присъствието на родителите им. Други отправят критиката си в областта на статистиката — немалка част от материала на Кинси е събрана от затворници.

Християнската консервативна организация „Съвет за проучване на семейството“ (Family Research Council, съкратено FRC) е друг главен критик на Кинси. Организацията приглася на твърденията на Райзман в докемунталния си филм „Децата от таблица 34“, но този проблем не е в основния им фокус. Основният въпрос занимаващ СПС е сексуалната ориентация и хомосексуалността. Тезата на Кинси по въпроса е, че хората не попадат стриктно в тотални категории като „хетеросексуален“ или „хомосексуален“. Според него повечето попадат в междинното пространство между тези понятия, степенувайки преход от единия до другия край на скàла, чиято среда е бисексуалността. Според Съвета за проучване на семейството това е опит от страна на Кинси да легитимира греховната сексуална ориентация, известна като „хомосексуалност“.

Именно Докладите на Кинси, както и работата на психоложката Ивлин Хукър, са част от основните аргументи на Американската асоциация по психиатрия (ААП) да премахне хомосексуалността от списъка си с психични заболявания, отказвайки да подкрепя разглеждането и като нещо „нередовно“ или нуждаещо се от преправяне. Въпреки това изследванията на Кинси продължават да бъдат разглеждани с критичен поглед.

Встрани от работата си, Кинси трябва да търпи и слухове за необичайните си сексуални практики. В биографичната книга „Алфред Кинси: Публичен/Частен живот“⁶ Джеймс Джоунс го описва като бисексуален мазохист. Твърди се още, че е окуражавал към групов секс дипломиралите се негови студенти, съпругата си и екипа си. Известно е, че Кинси и екипът му са заснемали филми със сексуални актове в таванското помещение на домът му, като част от работата им. Биографа Джонатан Гаторн-Харди обяснява това, търсейки мотив в стремежа към секретност на заснетия материал. Опоненти на Кинси твърдят, че целта на тази продукция е с чисто порнографски характер, но доказателства в тази насока няма. Джеймс Джоунс отбелязва, че със знанието на Кинси съпругата му е поддържала сексуални контакти с други мъже, но двамата остават женени в продължение на 35-години, а връзката им е сексуално активна чак докато професора не се разболява в края на живота си. Нито едно от тези твърдения не е подкрепено от Института „Кинси“. Макар и някои да са потвърдени от независими източници, като твърдението за бисексуалността му, други остават спорни. ^{[Линк 1] [Линк 2]}

Трудовете на Кинси продължават да предизвикват вълнения десетилетия след публикуването си. Критики продължават да предизвикват недоказаните твърдения за сексуални злоупотреби с деца, подхранвани главно от данните на г-н Х — интервюиран от Кинси анонимен мъж, който твърди, че е имал стотици сексуални актове от разнороден характер, в това число и инцестуални актове с деца — данни, щателно документирани от Кинси в неприкрити детайли.

Макар изследванията на Кинси да предизвикват бум от проучвания в пренебрегвани до този момент научни области, продължават яростните обвинения в статистически и методологически грешки и недостатъци. И днес Кинси е цитиран като авторитетен източник, въпреки съмненията във валидността на някои от данните му.

Животът на проф. Алфред Кинси е тема на биографичният филм „Кинси – Истината за секса“ (2004 г.) с Лиам Нийсън и Лора Лини в ролите на професора и съпругата му, а така също и на романа на Т. К. Бойл „Вътрешният кръг“ (2004 г.). През 2005 г. PBS заснема документалният филм „Кинси“, в който Институтът „Кинси“ дава изключителен достъп до някои от документите си. В Чикаго през 2003 г. е представен и мюзикълът „Д-р Секс“, посветен на Кинси.

Бележки

1. The Gall Wasp Genus Cynips: A Study in the Origin of Species.
2. The Origin of Higher Categories in Cynips.
3. Alfred Kinsey, Wardell Pomeroy and Clyde Martin. Sexual Behaviour in the Human Male. (Philadelphia: W. B. Saunders) 1948, стр. 9.
4. По Francis M. Mondimore. A Natural History of Homosexuality. The Johns Hopkins University Press, 1996
5. През 1966 г. 10-годишната дъщеря на Райзман е изнасилена от 13-годишния син на приятелско съседско семейство.
6. James H. Jones. Alfred C. Kinsey: A Public/Private Life. Diane Pub Co., 1997

Stalik.wordpress.com

Приказки за Библията (P.S.)

14 юли, 2007

„Знанието е над всичко. Всеки, който е принесъл частица знание,
вече е благодетел на човечеството. Всеки, събрал искрите на зна-
нието, ще бъде даващ светлина.
Да се научим да пазим всяка крачка на научното познание. Прене-
брежението към науката е потапяне в тъмнина. Всеки има право да
получи достъп до учението.“

Елена П. Блаватска

Тоя послеслов се налага с оглед на значителната кореспонденция която автора получи по повод статията „Приказки за Библията“. Значителна разбира се само дотолкова, доколкото друг публикуван тук материал (с изключение на „20 мита за хомосексуалността…“) не е предизвиквал подобна активност.

Автора получи няколко гневни и несвързани писма, от които по всичко личи, че уточнението в увода, а и в заключението на посочената статия някак е убегнало от вниманието на част от челите я. Най-напред са необходими няколко обяснения.

Автора напълно съзнава, че статията е лишена от сериозността на изчерпателното и строго научно изложение, но и не е претендирал да прави такова. Първоначалното намерение бе именно това, но с началото на проучвателната дейност, която предхожда всеки подобен труд стана ясно, че обясненията, които могат, а и е нужно да се добавят, та да добие статията тоя вид, са такива по характер и обем, че изложението би отнело време и труд за подготовка, иначе нужни за изготвянето на не особено голяма книга. Не е нужно да се споменава, че това начинание е в голяма степен безсмислено, доколкото автора излага (преразказва) факти и предава данни, описани и разисквани в множество други специализирани трудове. Целта на публикацията в тоя й вид, бе да представи на един научно-популярен език наложени и популярни в научните среди тези от областта. С оглед на това бе представена и библиография под формата на бележки под текста, които указват трудове на авторитетни автори, обговарящи темата. В тея трудове пространно се разглежда засегнатата проблематика по достатъчно компетентен и пространен начин.

Казаното дотук или бе вече обяснено в самата статия или е самоочевидно. Излишно е да се обяснява, че статията е непретенциозна и без особени амбиции, но е нужно да се препотвърди тезата, че тя излага научни и исторически факти и популярни в научните среди хипотези, т.е. популярният й характер не накърнява истинността на съдържанието й.

Целта на статията, както се отбеляза, бе чрез научно-популярния език тя да се обърне (1) към онези, които не са запознати добре с областта и подбудени от интерес с настоящето изложение да подирят повече информация (в трудовете, посочени като библиография); (2) към онези, с познания в областта, на които не са били известни някои от изложените факти, така че и техния интерес да се събуди и да ги подбуди към запълване на празнините. В края на краищата дирения резултат е осигуряване на знание в областта, което да даде на читателя една нова гледна точка върху нещата.

Стремежа в изложението бе на първо място истинност на фактите, а там, където тая истинност не е установена — представяне на популярни и логически свързани помежду си и/или с фактите научни хипотези. Именно по отношение на второто автора признава недостатъците на статията си.

Водещ принцип тук е, че фактите трябва да се изложат, а мненията да се представят като такива. На едно мнение в статията бе придаден статут на факт и това, без значение на колко силни основания почива това мнение, не бе правилно.

Става въпрос за генеалогията на божеството Яхве, която, отвеждайки в представения си вид до няколко езически божества, събуди силното недоволство на някои религиозни люде. Тая хипотеза лансирана (независимо?) от една страна от руските изтоковеди като Иля Шифман¹ и Юрий Циркин,² както и М. Б. Мейлах,³ а от друга от американския проф. Марк С. Смит,⁴ почива на разчитането на текстовете от финикийския град Угарит. Откритите там клинописни надписи разказват за божеството Яву (YW), считано за прообраз на Йево, финикийското име на палестинския Яхве (YHWH). И макар тая връзка да е хипотеза, почиваща на родственост в имената, доста по-трудно ще е да се отрече, видимата автономност на Елохим и Яхве (които по-късно се сливат чрез редакциите на анонимния редактор от 7 век). В тия образи можем да припознаем образите от митологично-фолклорния цикъл за Ел и Баал: Ел, царя на небесното царство, белобрад старец на трон (Исаия 6:1, Даниил 7:9) и глава на небесния съд (Псалм 81, Йов 1:6-8) и Баал, войнствено божество-гръмовержец (Псалм 17, 2 Царства 22:7-16). Макар и да отрича теорията на Ю. Велхаузен за различните източници на старозаветния митично-легендарен цикъл, равин Умберто Казуто отбелязва, като част от изследването си на угаритските плочки, че редица сцени и литературни формули в Библията имат паралели в митологичния цикъл за Баал.⁵ Още по-скандално е твърдението на У. Робъртсън Смит,⁶ подето отпосле от Велхаузен,⁷ Теофил Мийк⁸ и др., които намират родословието на Яхве за… арабско. Името на това божество, бидейки според тях чуждо на евреите, било свързано от тях с думата хаях (היה), „съм“. „Арабската“ теория твърди обаче, че името има за корен арабското HWY (хуи), „духам“. Тая семантична успоредица с „бог, който духа“, събужда асоциации с божествата на бурята и морските стихии. Любопитен в тоя смисъл е и жреческия мит за сътворението (от жреческия цикъл, Ж; вж. разделението на митично-легендарния цикъл, представено в обсъжданата статия) от 4 век пр. Хр., започващ с думите:

В начало Елохим сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. — Битие 1:1-2

Хипотезите свързващи произхода на култа към Яхве-Елохим с морското финикийско божество Яву могат да намерят чудесни отклици в текстове като този, който представя водната бездна И демиурга като изначални в битийността си. Любопитен е и мотива за сътворение чрез слово, който в една юнгианска анализа би родил много любопитни плодове и впрочем никак не е изобретение на западносемитската митологично-фолклорна култура, предвид че около две хилядолетия преди него такъв мотив вече е бил налице в Египет. (Става дума за мита за сътворението от демиурга Птах, запазен в Британския музей в началото на 19 век върху стела № 797.)

Накратко - без значение хипотетична ли е или не връзката между Яво и Яхве, то има достатъчно очевидни и обширно проучени от съвременната наука връзки с култовете към Илу-Ел и Балу-Баал. Още по-голямо любопитство биха събудили и хуритските влияния в библейския легендарен цикъл, които според Камбъл изглежда имат на свой ред индоевропейски влияния.⁹ А това събужда нови и смели хипотези за по-късни влияния върху „алтернативни“ доктрини, като тази не есеите, гностическата и пр.

При все че тия факти и хипотези са широко приемани и лансирани, автора бе обвинен в лъжа. Бе набеден още за автор (сиреч съчинител) на тия факти и хипотези, въпреки положената библиография и въпреки препратките към цялостното творчество на именити личности от областта на историята на религиите. Ще си позволим тук само един такъв цитат от статията, използвайки го и като успоредица с настоящите нападки:

Трябва да се отбележи, че въпреки дългогодишния научен интерес към тези факти, малко са религиозните, готови да ги признаят. […] Учените с приноси в областта, и особено онези, които добиват широка популярност (Мирча Елиаде, Джузеф Камбъл…) почти винаги са получавали званието „анти-семити“, само заради факта, че казват истината така, както са я установили по емпиричен път.

Достатъчно е да се отвори „Речник на религиите“ на М. Елиаде и Й. Кулиано (С., 1999) или пък „Западна митология“ на Дж. Камбъл (С., 2005), та да се запознае читателя с една далеч по-широка и обстоятелствена картина, каквато тук трудно бихме могли да си позволим.

Който обаче не желае да види и чуе, никога няма да може ни да вижда, ни да чува. Вярата в заблуди е избор на всеки и всеки има право да вярва в каквото пожелае. В мига обаче, когато тая вяра започва да се натрапва на Другия или да се ползва с претенцията на социално значима и на критерии за живота на социума, тя става модел на тоталитарна мисловна конюнктура способна да изгаря хората на клада и да хвърля в тъмница всеки помисъл за инакомислие. Механизмът на това пагубно ретроградно действие автора ще разкрие в следващи публикации.

„Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени…“

____________________
• 1. Илья Шифман, Борис Тураев. Финикийская мифология. СПб, 1999.
• 2. Юрий Б. Циркин. Мифы Финикии и Угарита. М., 2000.
• 3. М. Б. Мейлах. „Иехова.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 4. Вж. книгата му Smith, Mark S. The Ugaritic Ba’al Cycle; Vol. I: Introduction with Text, Translation & Commentary of KTU 1.1-1.2. New York: E. J. Brill, 1994., както и The Ugaritic Ba’al Cycle. Wm. B. Eerdmans Publishing, 2002.
• 5. Umberto Cassuto. Biblical & Oriental Studies; Volume 2: Bible and Ancient Oriental Texts. Trans. I. Abrahams. Jerusalem: Magnes, 1975. Вж. стр. 16-109.
• 6. W. R. Smith. The Old Testament in the Jewish Church. New York: Appleton, 1881, p. 423.
• 7. J. Wellhausen. Israelitische und judische Geschichte. 3d ed.; Berlin: Reimer, 1897 25.
• 8. T. J. Meek. Hebrew Origins. 2d ed.; Toronto: University of Toronto, 1950, 99-102.
• 9. Джоузеф Камбъл. Западна митология. София: издателство „Рива“, 2005, стр. 132.

Приказки за Библията

11 юли, 2007

Винаги когато започне да се говори по тема с избухливо съдържание, автора някак по принуда трябва да прибегне до captatio benevolentiæ, та да се лиши от риска да бъде разбран едностранчиво. Така още преди да е казал, каквото има да казва, той трябва да обясни какво иска или не иска да каже. Аз няма да направя това в смисъла на извинение, каквато е класическата форма на тая реторична фигура. Ще кажа само, че възнамерявам да представя истината такава, каквато е установена, а не такава, каквато ни се ще да бъде, т.е. вярваме, че е.

Авраамически се наричат трите преобладаващи монотеистични религии, а понякога и други, които се чувстват обвързани с тази традиция, като бахайството. Тези религии са юдаизмът, християнството и исляма. Терминът изглежда произхожда от ислямските свещени текстове на Корана,¹ предвид честото разпознаване на тази религия като „религията на Авраам“. (вж. Сури 2:130,135; 3:95; 6:123,161; 12:38; 16:123; 22:78) Това название обаче се ползва не само като средство за успоредица, но и като отличителен белег, тъй като според Корана, Авраам не е нищо друго, освен мюсюлманин:

Ибрахим не бе нито юдей, нито християнин, а бе правоверен мюсюлманин, и не бе от съдружаващите. — Сура 3:67

Съвременните хуманитарни науки (главно на Запад) обаче, все по-често използват този термин именно като знак за родство.

Както става видно от наименованието на групата, тя е конструирана около общия център на патриарха Авраам, считан за ключова фигура във всички тях. Авраам, както и предшествениците му, били част от групата на западносемитските народи. „Семити“ е сборно название на народите и културите, разполагали се в древността на големи територии в Близкия и Среден изток, Арабския полуостров, които основали едни от най-развитите цивилизации в древността. Авраам и рода му били част от ханаанско-аморейската група (угарити и финикийци, юдеи и израилтяни, моавитяни, амонитяни, едомитяни) на западните семити. Ето защо тук ще разкажем най-напред за няколко особености в митологично-фолклорната култура на тия народи.

Имената на Бога

Въпреки езиковата си, а в голяма степен и културна близост, западносемитските народи не съумели да създадат единна за всички етнически групи система от митологични представи. Особеността на историческото им развитие и на първо място дългогодишната липса на уседналост, обуславят сложността в работата по възстановяване на вярванията им. Това, което е известно със сигурност, е че тези представи са многопластови и сложно преплетени, както помежду си, така и с привнесени от съседните народи култове. Работата по проследяване „родословията“ на множеството божества, демони, мотиви и теми е силно затруднена и от факта, че често пъти самоличностите на тези божества и пр. са подменяни с имена-заместители, предназначени да прикрият свещеното, табуизираното истинско име на божеството.

Историята на ханаанските религии и култове ни връща в 4-3 хилядолетие пр. Хр. на територията на Сирия, Финикия и Палестина. Изворите за нея, както стана ясно, са в най-добрия случай фрагментарни или ненадеждни. Епиграфиката и археологическите материали (напр. клинописни таблички), заедно с писмените паметници на съседните уседнали народи — египетски, месопотамски и хетски, — както и Стария завет, произведения на гръцки, римски и някои близкоизточни автори, заедно успяват някак си да предадат една по-пълна и относително ясна картина. Знаем, че в ранния етап на развитие са налични общи теми и мотиви в преданията на тези народи и дори общи божества. И тук парадоксът — тоя факт не води до характерния за индоевропейците религиозен синкретизъм, а напротив — у по-късните периоди местните божества съсредоточават все повече власт и значимост, приемат атрибути от по-ранните върховни богове, стават „племенни“ по характер, утвърждава се монолатрията.

Монолатрия се нарича практиката на почитане на един собствен бог, без да се отрича съществуването на останалите. Собственият обаче е схващан като по-силен от чуждите и той се обвързва с посветилата му се етническа група, най-често посредством някакъв акт на обвързване, например сключване на „договор“, постановяване на етнически закон и пр. Този познат мотив ще видим у старозаветното божество Яхве, което в ранния период от завладяването на Ханаан от израилтяните се схваща като доминиращо над другите божества. В обобщение на този ред мисли ще кажем, че това мислене в последствие прераства в т.нар. етнически монотеизъм — вяра във върховен Бог, който е единствен истинен, а всички други са измамни. Тоя Бог не е синкретичен и образа му не се разпознава в чужди култове. Той е, грубо казано, „етническа собственост“. Така, за разлика от индоевропейците, при западните семити тенденцията в богопочитанието очевидно е към изключване на чуждото, отричането му, сепаратизъм и нетърпимост.⁴

Както вече се спомена особено неудобство създава практиката на подмяна имената на божествата с епитети и прозвища. Примери за това са Балу (по-късно Баал; вж. напр. Съдии 6:25, Еремия 32:29), което значи „стопанин“, „владетел“; Милком или Милк — „цар“; Адон — „господ“; Ешмун или Шем — „име“ и т.н.⁵

Белобрадият старец

И все пак изглежда у някои от древните семити е имало божество с върховен характер, по-късно загубило тази си привилегирована позиция.

На териториите на днешен Ливан и Сирия, във времето на историческия отрязък към който се обърнахме, се е намирала държавата Финикия. Това е обединение на повече или по-малко независими търговски градове на източното Средиземноморие. Жителите на това обединение, с малки изключения, били семитски племена от смесен произход, които са от една етническа група с ханаанците и днешните ливанци. С ключовото си положение и развитото си мореплаване Финикия бързо станала търговски посредник между Изтока и Запада, за което е излишно да се споменава колко доходоносно начинание било. Финикийската писменост станала една от първите в историята системи на фонетично писмо, а финикийците са автори на така прословутите „финикийски знаци“ — парите. Своят разцвет Финикия достига през 1200—800 г.пр.Хр. и няма да е пресилено ако кажем, че културното й влияние в региона било голямо. Финикийски бил и един от най-древните и особено важни за историци и археолози градове наоколо — Угарит (днес Рас Шамра). Градът съществувал още през трето хилядолетие пр. Хр. и писмените паметници, които са ни оставили жителите му, са един от главните източници на знание за културния и религиозен живот от това време.

Въпреки градския начин на живот финикийците съхранили старите номадски религии. Главният им бог бил Илу, известен още с имената Ел, Илум, Елим и Елохим. По значение след него идвало божеството Баал (предадено ни от гръцката фонетика като Ваал в Библията), един от синовете на Илу-Ел.

Илу е бог прародител и демиург, баща на богове и хора. Ханаанейски, обработен от жречеството мит, вероятно стои и в основата на старозаветното предание за сътворението чрез слово от страна на Елохим. Елохим е интензивно множествено число на името Елоах (אלוה) и има същия корен като арабското Иллах (значещо „бог“, в противовес на Аллах — „богът“) и арамейското Éлаха. Думата „Елохим“, която намираме в някои текстове от Угарит от късната бронзова епоха, видимо е употребявана, за да обозначи целия ханаанитски пантеон — „децата на Ел“ (елохими), баща на боговете. По-късния монотеистичен юдаизъм заема това божество и основава около него монолатристичен култ, който сетне преминава към етническо-монотеизтичен. В Стария завет както Елохим, така и Ел, са употребявани нееднократно. Илу (Ел) е представян като мъдър и милостив дългобрад старец, който образ се запазва и по-късно в християнството. В митологичните представи на финикийците той оглавява съвета на всички богове и в тоя смисъл голямо любопитство буди библейския текст от Псалтира, псалм 81 (псалом Асафов):

Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд: докога ще съдите несправедливо и ще показвате пристрастие към нечестивците?

Множествения образ на Елохим като „баща на боговете“ е засвидетелстват и в други текстове, като например Второзаконие 10:17:

[…] защото Господ, Бог ваш, е Бог на боговете и Господар на господарите, Бог велик, силен и страшен […]

Името на Илу-Ел ще срещнем и като теофорна наставка в ангелските имена — Михаил (Миха-ел), Гавраил (Габра-ел), Рафаил (Рафа-ел) и т.н.

Около 1 хилядолетие пр. Хр. обаче Илу окончателно губи водещата си позиция за сметка на местните култове. Характерни личностови черти и мотиви от култа към него обаче, както и името му, се сливат с култа към друго едно важно божество и нещата вземат нов и неочакван обрат…

Морският бог

Предвид силно развитото мореплаване, осигуряващо прехраната и представляващо важен поток на културен обмен, във Финикия широко почитано било едно морско божество на име Йамму (Яму). В угаритските текстове името му често се споменава редом с това на божеството Йаво (Яво; Йево). От характера на почитането на двете божества може да се заключи, че Яво е бил също морско божество.⁶ Това дало основание на изследователите да изведат заключението, че Яво е ипостас или прозвище на морското божество, и че в угаритските текстове Яму е назован Яво.⁷

В Палестина Яво (наричан там Яхве) става покровител на древноеврейското племе от коляното на Юда, а по-сетне и на целия древноизраилски племенен съюз, приемайки редица атрибути на други, по-слаби второстепенни божества (да си спомним на какво учеше монолатрията).⁸ На него е посветен например митологичен цикъл, силно повлиян от митовете за Балу (Баал).

В средата на второто хилядолетие пр. Хр. пустинното номадско племе (древноизраилския племенен съюз, наричан с името хабиру) вече обитавало земята Ханаан. Това заселване е описано в Библията. След като било изведено от египетско робство от патриарха Моше (Мойсей), хабиру (израилтяните) били доведени от него до границите на Ханаан, която земя, според древните монолатристични предания, им била обещана от тяхното божество. В тая земя обаче те били въведени от Йеошуа Бин Нун (Иисус Навин). Историята е разказана в Иисус Навин гл. 1-11. За неудобство обаче тая земя вече била заселена и евреите дълго воювали с местното население, додето и те най-сетне се заели със земеделие, а в по-неблагоприятните планински райони запазили старото си занятие — скотовъдството. Отделните племена обаче поддържали слабо връзките си и само при по-мащабни военни акции се обединявали. Ок. 1000 пр. Хр. те се обединяват в единна робовладелска държава, която обаче се разпаднала след управлението на първите трима владетели — Сул, Давид и Соломон. Тея две царства били Северно — Израил, и южно — Юдея.

Религията на тия племена с нищо не се различавала от тази на съседните пастирски народи: почитани били племенни богове, практикували тотемизъм (да си спомним за Златния телец на Аарон и нехущана на Мойсей). Дори през епохата на царете, когато вече бил наложен монолатристичния култ към Яво-Яхве, в светилището образа на Бога бил позлатен бик. (Теолозите, разбира се, виждат в това съвсем друг смисъл.) Почитани били не само племенни божества, но и божествата на някогашното туземско палестинско население, божествата на народите, с които били осъществявани търговски връзки и пр.

С централизирането на властта в ръцете на рода Юда, централизирала се и религията. Както се спомена, покровител на това племе бил Яхве, чийто образ вече получил силно взаимодействие с култовете към Ел(охим) и Баал. И докато образа на Яво се слял с образа на първия, то той запазил една стара вражда с Баал. Повлияването от митологичния цикъл за Баал в култа към Яхве, явно е обосновало изключителната ненавист спрямо това божество от страна на авторите на библейските книги, не само от стремежа да се заличи конкурента, но и от финикийският митологичен цикъл, според който властта на Баал (Балу) е продукт на епична битка между двете божества, в което съперничество Балу е победител. Баал-Балу се борел с Яму-Яхве, тъй като Яму искал да му бъде вдигнат дворец, т.е. дирел първенство всред боговете. Общността на второстепенните безименни богове, наричани „синове на Ел“ (Елохими), изпървом се съгласили, ала единствен Баал, син на Илу (Ел), се опълчил на Яму (Яхве) с помощта на Анат и Астарта. Друг митичен враг на Балу е Латану (Левиатан) и тук проличава заимстването у култа към Яхве, който също е антипод на левиатана.⁹

Тук е мястото да се отбележи, че у западните семити Балу е име, употребявано за богове на отделни места, както и общи богове. (Собственото име на това божество вероятно е било Хадад.) В тоя смисъл противоборството между Балу-Баал и Яво-Яхве се изразява и в утвърждаване на монолатристичния модел в Палестина, т.е. Яхве се издига като божество, по-могъщо от другите божества, но в най-ранния етап все още не единствено признато.

Отхвърлянето на другите божества се наложило като борба на централизираната власт с останките на родово-племенни култове (респективно родово-племенна власт) във време, когато напредъка на асирийците избутал на преден план въпроса за централизация на държавата. За да укрепи позициите на духовенството, което играло ръководна роля в управлението, през 622 г. пр. Хр. цар Йосия централизирал и религиозния култ: разрешени били само жертвоприношенията на Яхве в ерусалимския храм; другаде било забранено отдаването на почести на божеството и жертвените капища из цялата страна били разрушени, аводат зарах (богопочитание на чуждото) и аводат кочавим умазалот (богопочитание на планетите и съзвездията) станали наказуеми. Както свидетелства и Библията, тези мерки останали без особени резултати. Прогласяването на всемогъщество на Яхве и признаването му за Единствен бог, било обяснено със съюза (завет) сключен с Него. Ето защо и през годините на робство пророците обвинявали за съдбата на израил народа, който чрез подтисничество бил наказан от Яхве, заради идолопоклонничество (идололатрия).

Закон божи

Макар дисциплината история на религиите в по-малка или в по-голяма степен да е продукт на 20 век и често да се свързва с личността на Мирча Елиаде, що се отнася до историята на християнската религия и юдаизма решителни крачки в тая насока (извън теологичната мисъл) има доста преди това. За първи път към текстовете на Стария завет като към литературно произведение, не като Божие слово, се обръща немския теолог Вилхелм Мартин Леберехт де Вете (1780-1849) в книгата „Приноси, въвеждащи в Стария завет“ (Beiträge zur Einleitung in das Alte Testament, 2 тома, 1806-1807). Там той доказва, че (1) „Книгата на Закона“, която според ІV Царства е намерена от Хелкия през 621 г. пр. Хр. при възстановяването на Соломоновия храм, е в действителност ядро на Второзаконие; (2) че по-сетне на тая основа е преработен напълно целия предишен исторически и митологично фолклорен материал в Стария завет; (3) че Изход, Левит и Числа, чието авторство е приписвано на Мойсей, са всъщност книгата на закона на ортодоксалната жреческа традиция, донесена от Вавилон в Йерусалим от Ездра ок. 400 г. пр. Хр.

Като се върнем към разказаното за цар Йосия по-горе и неговата централизация на властта, ще обърнем внимание на тая мистериозно появила се в ІV Царства 22:3-17 Книга на закона на Мойсей, за която до тоя момент на религиозна криза (621 г. пр. Хр.) никой не бил чувал и всички се прекланяли на лъжебожества и кумири. И изведнъж книгата е намерена, а Бог е разгневен задето не са го уважили според Завета. Последвалата кампания по религиозно пречистване, за която стана дума по-горе, е описана в ІV Царства 23:1-25, където се разказва как по заповед на Йосия първосвещеника Хелкия и другите висши свещеници изнасят от храма Господен всички кумири на Астарта (Ищар) и Ваал (Баал, Балу) и прочее небесни „елохими“ и ги изгарят.

Това, което християните наричат Стар завет, е единствения завет за юдеите — те не признават „Нов“ завет. Книгите съставляващия Стария завет са 39, според еврейския и протестантския канон, но в различни конфесии (вероизповедания) достигат и до 50 (в Православието се добавят още 11 неканонични книги). Те възникват постепенно между 8 в. пр. Хр. и 2 в. сл. Хр. За юдаизма този сборник книги има точно определен състав, а свещения текст трябва да има точно определен брой срички. Ако тоя брой не е спазен (напр. някой от книжовниците е допуснал грешка) текстът не се признава за свещен. Старият завет се дели на три основни части:

1. Закон (евр. „Тора“) — Петокнижието, за чийто автор се сочи Мойсей.
2. Пророци (евр. „Невиим“ или „Набеим“) — започват с книгата Иисус Навин.
3. Писания (евр. „Кетувим“) — съдържат едни от най-художествените примери на древноеврейската литература (Песен на песните, Еклесиаст и др.).

Окончателния състав от 39 книги в т.нар. „Еврейска библия“ (Стария завет на християните) е определен от синедриона в Ямния (Явнеил, Явни; Иисус Навин 15:11, 2 Летописи 26:6) ок. 100 г. пр. Хр. Тея текстове се разделят не само по горепосоченият начин, но и според цикличното си развитие така:

1. Митичен цикъл (Битие 1:1 — Битие 11:9)
2. Легендарен цикъл (Битие 11:10 — книга Иисус Навин)
3. Документиран цикъл (Съдии Израилеви — ІV Царства 18-25; Вавилонски плен)

Пет са основните текстове, участвали в скрояването на митичния и на легендарния цикъл:^{4, 10}

1. Яхвисткия текст (Я), представящ митовете за Юдея (южното царство), през 9 в. пр. Хр. Върховния създател тук е Яхве, планината на закона е Синай;
2. Елохимски текст (Е), представящ митовете на Израил (северното царство), през 8 пр. Хр. Тоя текст е редактиран съобразно Яхвисткия възглед от анонимен редактор ок. 7 пр. Хр., който е обединил Я и Е. Планината на закона в Е е Хореб (Хорев), а демиурга е Елохим.
3. Кодекс на светостта (С), обредния кодекс, уж получен от Майсей на Синай, но очевидно с произход от 7 в. пр. Хр. (вж. пак разказа за Йосия). Запазен е в Левит 17-26.
4. Обреден кодекс на второзаконниците (В), където планината на закона отново е Хореб, само че създателя е Яхве. „Почти сигурно е, твърди Джоузеф Камбъл, че Свитъкът на закона на Йосия от 621 г. пр. Хр. е ядрото на Второзаконие.“⁴
5. Сборът жречески писания, събран след Вавилонския плен (Ж), чието ядро е Законът, провъзгласен в Йерусалим от Ездра през 397 г. пр. Хр., преработван сетне до ок. 300 г. пр. Хр.

Макар целия теологичен апарат на юдаизма и християнството вече векове наред да е впрегнат, та да слепи тия части и дозакърпи пукнатините, те личат още от първите страници на Светото писание (разликите между глава 1 и глава 2 на Битие, които са съответно с произход от Ж и от Я).

Послеслов

И тук аз най-неочаквано, като че на най-интересното място, спирам. Същинска Шехерезада! Но мисля достигнах крайната цел на моят сбит, много сбит преразказ на фактите. Това е едва началото на Приказките за Библията.

Интересни неща в тоя дух можем да разкажем и за Новия завет, където по всичко личи, че притчите, сентенциите и проповедите на Иисус (Христос), предадени ни не от самия него, а от учениците му Матей, Марко и Лука, имат за основа по-стар и сега изгубен текст, наречен Q. Ръкописът Q или Евангелието Q заедно с евангелието на Марко са ползвани от Матей и Лука. Q вероятно е представлявал някакъв корпус от поговорки (logia), приписвани на Иисус, предавани първоначално устно, а сетне фиксирани в различни писания. Около век и половина след тази теория на Хърбърт Марш, отпосле подета и доразвита от много други учени, се появиха и текстовете от Наг-Хамади, осветляващи подобни „поговорки“ в една чисто гностическа светлина. Съществуването на Q обяснява наличните прилики между „ортодоксалното“ християнство такова, каквото ни е представено от Павел и последователи, и потъпканото и смазано свободомислие, засвидетелствано в Деянията на Йоана и гностиците. Q доказва общия корен на „нашето“ християнство и на гностическото, което ни отвежда по-назад във времето, към една обща езотерична доктрина, наследник на която е и Иисус.

Твърде любопитни са и тия линии на митологично развитие на мотивите и у исляма. Трябва да се отбележи, че въпреки дългогодишния научен интерес към тези факти, малко са религиозните, готови да ги признаят. Истината, че днешните християни почитат един силно изменен и многократно преиначаван с времето култ към едни чисто езически (според собствената им християнска дефиниция) божества, е крайно неудобна и нежелана. Учените с приноси в областта, и особено онези, които добиват широка популярност (Мирча Елиаде, Джузеф Камбъл…) почти винаги са получавали званието „анти-семити“, само заради факта, че казват истината така, както са я установили по емпиричен път.

С настоящата статия не целя нараняването на религиозното чувство на който и да е човек, от което и да е вероизповедание. Целя да изясня някои положения около най-масовите религии по света, които ще ми помогнат в бъдещи публикации по-лесно да осветля лицемерието на верующи и проповедници по някои спорни социални въпроси.

____________________
• 1. За това твърдение виж есето на Jonathan Z. Smith “Religion, Religions, Religious”, публикувано в Mark C. Taylor. Critical Terms for Religious Studies. University of Chicago Press, 1998, стр. 276.
• 2. David Frawley. From the River of Heaven: Hindu and Vedic Knowledge for the Modern Age. Berkeley, California: Book Passage Press, 1990, стр. 27.
• 3. Michael York. Pagan Theology: Paganism as a World Religion. New York: NYU Press, 2005, стр. 166.
• 4. Джоузеф Камбъл. Западна митология. София: издателство „Рива“, 2005.
• 5. И. Ш. Шифман. „Западносемитска митология.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 6. Юрий Б. Циркин. Мифы Финикии и Угарита. М., 2000.
• 7. Илья Шифман, Борис Тураев. Финикийская мифология. СПб, 1999.
• 8. М. Б. Мейлах. „Иехова.“ В: Световните митологии. Енциклопедия. Т. ІІ. С., 2000.
• 9. Андре Како. „Религии на западните семити.“ В: История на религиите. Том І. София: ИК „Прозорец“, 1996.
• 10. Мирча Елиаде и Йон Кулиано. Речник нарелигиите. София: издателство „Лик“, 1999.

„Дали съществува Бог“

3 май, 2007

Св. Тома Аквински е един от най-изтъкнатите теолози и философи, виден представител на Аристотеловата традиция в средновековната мисъл. Автор е на забележителните по обема си съчинения „Сума на теологията“ и „Сума против езичниците“. На него принадлежат и прословутите пет довода за съществуването на Бог. Те са част от част първа на „Теологически сборник“ и са отговор на втория въпрос който Тома разглежда в него: „За Бога, дали Бог съществува“.

1. Движението.

И на слепеца е известно съществуването на движението. Но какво представлява то? Ако се замислим истински дълбоко за произхода на движението ще установим, че всяко едно нещо се задвижва от друго нещо. Другото пък на свой ред е било задвижено преди това от друго и т.н. и т.н. докато продължим до безкрайност. И все пак - необходимо е някакво начало на това движение. Ако погледнем върху проблема от строгото гледище на науката, ще разберем, че безкрайността е понятие свойствено за математиката и е една абстракция, плод на мисълта. Но на нас, в настоящето битие, ни е необходим някакъв първодвигател. Според Тома Аквински това е Бог.

2. Причините.

Всяко нещо има причина и следствие. Това “всяко нещо” е “средната причина”. Преди нея обаче има друга, защото нищо не може да бъде причина само по себе си. Трябва друга някаква причина да го е породила. Следвайки логиката за движението от първия аргумент, Тома Аквински разпознава първопричината на нещата като Бог.

3. Възможност и необходимост.

Има неща които съществуват, но е възможно и да не съществуват. Тоест те нямат причина за съществуването си. Ето защо те все някога престават да съществуват. Колко време е изминало от Сътворението на познатия ни свят ние не знаем с абсолютна точност, но това време е огромно по мащаб и ако нямаше нито едно нещо, което да съществува с причина, то отдавна всичко би спряло да съществува. Причината е, че нищо не начева да съществува от нищото. Нещата, които съществуват сега, за започнали да съществуват от нещо. Значи има на света неща, които съществуват с причина. Всяко необходимо съществуващо обаче намира своята необходимост за съществуване в нещо друго. „Необходимо е следователно, казва Аквински, да се установи нещо, което да бъде необходимо само по себе си и което няма причина за своята необходимост в друго (място), но което е причина за необходимостта на другите неща.“ Това нещо е Бог.

4. Степените на нещата.

Всяко нещо в този свят произхожда от нещо по-добро. Ето например топлината. От къде идва тя? Не се ли поражда тя от една дълга взаимовръзка отвеждаща ни до нещо друго, по-топло? Тоест нещата от определен вид произтичат от нещо най-съвършено от този вид. Ето защо можем да кажем, че от най-съвършеното битие, произтичат всички степени на нещата в нашето познато битие. Това свръх-битие е Бог.

5. Направляването на нещата.

Човекът отдавна е забелязал целесъобразността в природата. Но природните компоненти не притежават съзнателна воля. Ето защо трябва да има нещо, което направлява нещата, някаква свръх-природна воля, която подрежда всички естествени неща, спрямо целта им. Това според Аквински е Бог.

Ако се замислим дълбоко, ще открием известни слабости в някои от аргументите на Тома Аквински. Но общото между тях все пак е доста убедително и изглежда вярно - необходима е някаква първосила, някакъв първоимпулс на Вселената, който да е дал тласък на Битието, който да е начало на началата. От тук обаче следват едни твърде сложни въпроси.

Вечен ли е Бог? Ако той е вечен, защо времето и пространството да не са? Какво пречи да има Битие без Бог - безкрайно битие, което да не се нуждае от първодвигател? Може ли човешкият ум да събере представата за едно безкрайно време, в което е съществувал Твореца? Не създават ли аргументите на Аквински нужда и този творец, да е бил на свой ред сътворен от друг някой? Да се приеме съществуването на “най-съвършено битие”, което няма нужда от създател, от друга причина, от друго, породило го движение, вече е въпрос наистина на вяра. Поне аз действително не успявам да си представя такъв съвършен Абсолют, несътворен и безкраен във времето. Защото дори да не съществува Бог, ако цялото битие е… случайно стечение на обстоятелствата, нима преди това не е съществувало времето, нима не е имало нищо преди Началото!? Ако е така, то или е възможно сътворение от нищото, или все пак е имало нещо, преди него друго и така до безкрай. Безкрай. Това така непоберимо в материалния ни свят понятие… Какъв сложен и мъчен проблем!…

BGAYINFO

неделя, 2 март 2008 г.

Актуални въпроси за хомосексуалността-2

Блудството с деца и християнската (правилната) наука

20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките (P.S.)

Posts filed under 'Куиър'

10 причини гей браковете да са забранени

Хомосексуалност и морал

Минути за куиър лексикология (І) — за педалите и гейовете

Да проповядваш хомосексуалност

Да проповядваш хомосексуалност

Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

Непознатият Кинси

Приказки за Библията (P.S.)

Приказки за Библията

„Дали съществува Бог“

Няма коментари:

Всичко за мен

Архив на блога

неделя, 2 март 2008 г.

Актуални въпроси за хомосексуалността-2

Posts filed under 'Куиър'

Няма коментари:

неделя, 2 март 2008 г.