Актуални въпроси за хомосексуалността-1

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ ЗА ПОЛОВАТА ОРИЕНТАЦИЯ И ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА

Какво е полова (сексуална) ориентация?

Половата (сексуална) ориентация представлява трайно емоционално, романтично, сексуално или любовно привличане към даден човек. Тя е лесно отличима от останалите компоненти на сексуалността — биологичния пол, половата идентичност (чувството, че си мъж или жена) и социалният пол (полово-ролевото поведение; спазването на културните норми за мъжествено и женствено поведение).

Сексуалната ориентация се проявява чрез континуум на сексуалното поведение, вариращ от преимуществено хетеросексуално до преимуществено хомосексуално, и включва разнообразни форми на бисексуалността. Бисексуалните личности могат да изпитват сексуално, емоционално и любовно влечение както към своя, така и към противоположния пол. Лицата с хомосексуална ориентация понякога се наричат гейове (отнася се за мъжете и жените) или лесбийки (отнася се само до жените).

Сексуалната ориентация е различна от сексуалното поведение, защото тя покрива параметри като чувствата и начина по който самите ние гледаме на себе си (самоосъзнаваме се). Хората могат и да не изразяват половата си ориентация в поведението си.

Какво предизвиква формирането на различни полови ориентации?

Съществуват редица теории за произхода на сексуалната ориентация; повечето учени днес са съгласни, че половата ориентация най-вероятно е резултат от комплексното взаимодействие от когнитивни, биологически фактори и фактори в средата. У повечето хора тази ориентация се оформя в ранна възраст. Съществуват значителни доказателства в полза на тезата, че биологията, включително генетичната структура и вродените хормонални фактори, играят забележителна роля в оформянето на човешката сексуалност. Накратко, важно е да се отбележи, че вероятно причините за оформянето на половата ориентация на дадена личност са много и могат да бъдат различни при различните хора.

Избор ли е половата ориентация?

Не. Човешките същества не могат да избират дали да бъдат хетеро или хомосексуални. Половата ориентация се появява при повечето хора в ранното юношество без някакъв предшестващ сексуален опит. Макар че можем да избираме кога да откликваме на чувствата си, психолозите не считат, че сексуалната ориентация представлява съзнателен избор, който може да бъде доброволно променян.

Може ли психологическо лечение да промени половата ориентация?

Не. Макар че много хомосексуални имат успешен и щастлив живот, някои хомо или бисексуални хора могат да пожелаят промяната на половата си ориентация посредством терапия, понякога под натиска на членове на семейството си или пък религиозни групи. В действителност обаче хомосексуалността не е болест. Тя не се нуждае от лечение и не подлежи на промяна.

Въпреки това, не всички гейове, лесбийки и бисексуални, които търсят помощта на специалист по психично здраве, желаят да променят половата си ориентация. Хомо и бисексуалните често търсят психологическа помощ при процеса на “разкриване” (coming out) на сексуалната им ориентация пред роднини и близки или пък помощ за справяне с предразсъдъците спрямо тях, но реалното мнозинство търси професионална помощ по същите причини, по които и хетеросексуалните.

Ами така наречените “Терапии за преориентация”?

Някои терапевти, които практикуват т.нар. репаративни (поправящи) или конверсионни (обръщащи) терапии, публикуват доклади, в които твърдят, че успешно са променяли сексуалната ориентация на клиентите си от хомо към хетеросексуална. Внимателен преглед на подобни доклади обаче, показва няколко фактора, предизвикващи съмнение за достоверността на подобни твърдения. Мнозинството подобни доклади например, са дело на организации с идеологически перспективи, осъждащи хомосексуалността. Освен това, подобни твърдения са слабо подкрепени с документация. Например, периода след интервенцията не е следен и периодично документиран, каквато е стандартната практика за проверка валидността на психологическата интервенция.

Американската психологическа асоциация е притеснена от практиката на подобни терапии и потенциалната вреда, която те могат да нанесат на пациентите. През 1997 г., представителния съвет на асоциацията, излезе с резолюция, потвърждаваща психологическата си позиция спрямо хомофобията в професионалната практика и подробното разяснение правата на клиентите за непредубедено лечение и самоопределение. Всяка личност, подложила се на терапия по въпрос свързан с половата й ориентация, има правото да очаква, че подобна интервенция ще бъде извършена в професионална неутрална среда, освободена от всякакви социални предубеждения.

Психично заболяване ли е хомосексуалността?

Не. Психолози, психиатри и други специалисти по ментално здраве са единодушни, че хомосексуалността не е болест, умствен или емоционален проблем. Повече от 35 години обективни и научно издържани изследвания показаха, че хомосексуалността сама по себе си, не може да се асоциира с психичните заболявания, емоционалните или социални проблеми. Някога тя се считаше за заболяване, поради наличната предубедена информация, с която разполагаха специалистите и обществото. Ранните изследвания върху гейовете, лесбийките и бисексуалните имаха за обект на изследванията си само подложени на някакво психологическо лечение лица, като по този начин се вадеха грешни изводи. Когато изследователите се заеха с разглеждане на случаи, при които не са налице реални психологически проблеми, идеята че хомосексуалността представлява подобно състояние бързо бе разобличена, като невярна.

През 1973 г. Американската психиатрическа асоциация потвърди важността на новите, по-добри изследвания и свали хомосексуалността от списъка си с психически и емоционални заболявания. Две години по-късно Американската психологическа асоциация излезе с резолюция, подкрепяща депатологизацията. За повече от 25 години двете асоциации подтикнаха мнозинството от здравни специалисти да помогне за прогонването на стигмата на психично заболяване, която някои все още асоциират с хомосексуалната ориентация.

Могат ли гейовете, лесбийките и бисексуалните да бъдат добри родители?

Да. Сравнителни изследвания на групи деца отгледани от хомосексуални и от хетеросексуални семейства не показаха никакви разлики в развитието на двете групи по четири критически критерия: интелектуалното развитие, психологическата приспособимост, социалната приспособимост и изграждането на приятелски връзки. Важно е да се отбележи, че сексуалната ориентация на родителя не може да определи тази на детето.

Друг мит за хомосексуалността е вярата, че гейовете проявяват по-голяма тенденция от хетеросексуалните мъже към сексуално насилие над деца. Няма доказателства в подкрепа на това твърдение.

Защо някои гейове, лесбийки и бисексуални “разкриват” сексуалната си ориентация?

Защото споделянето на този аспект от тяхната личност е важен за тяхното психическо здраве. Всъщност, процесът на оформяне на идентичността на лесбийките, мъжете гейове и бисексуалните, наречен “разкриване”, е силно обвързан с психологическата приспособимост — колкото по-позитивна е гей, лесбийската или бисексуалната идентичност, толкова по-добро е общото психическо здраве и увереност в себе си.

Защо процесът на разкриване е толкова труден за някои хомо и бисексуални?

За някои хомо и бисексуални лица процеса на разкриване е лесен, за други не. Често лесбийките, гейовете и бисексуалните изпитват страх, чувство за различност и самота когато за пръв път осъзнават, че сексуалната им ориентация е различна от нормата на общността. В частност това важи за онези, които осмислят ориентацията си в детска или юношеска възраст, което не е необичайно. В зависимост от семейната среда и мястото където живеят, те могат да се сблъскат с предразсъдъците и погрешната информация за хомосексуалността. Юношите могат да бъдат особено уязвими към вредните ефекти на предразсъдъците и стереотипите. У тях може да се породи страх от отхвърляне от страна на семейството, приятелите, колегите или религиозните институции. Някои хомосексуални се боят да не изгубят работата си или да станат обект на тормоз в училище, ако се разбере публично за ориентацията им. За съжаление хомо и бисексуалните са подложени на по-голям риск от физическо нападение и насилие, отколкото хетеросексуалните. Изследвания проведени в Калифорния в средата на 90-те години на 20 век показаха, че близо 1/5 част от всички лесбийки участвали в проучването и повече от 1/4 от хомосексуалните мъже респонденти на изследването, са били жертви на престъпление от омраза, на базата на тяхната сексуална ориентация. Друго изследване показа, че приблизително 500 млади мъже, половината от участвалите в изследването, са били обект на някаква форма на анти-гей агресия, от обидни квалификации до физическо насилие.

Какво може да бъде направено за преодоляване на предразсъдъците и дискриминацията към хомо и бисексуалните?

Изследванията показват, че хората с най-позитивно отношение към гейовете, лесбийките и бисексуалните, са тези, които познават лично поне един човек с различна от хетеросексуалната ориентация и го имат за близък приятел или колега. Поради това психолозите вярват, че негативните нагласи към групата на хомо и бисексуалните е проява на предразсъдък, основан не на личен и задълбочен опит, а на заучени стереотипи и предразсъдъци.

Нещо повече, защитата от насилие и дискриминация е толкова важна, колкото и при останалите малцинствени групи. Правораздаването в някои американски щати разпознава престъплението срещу личността основано на сексуалната ориентация, като “престъпление от омраза” и 10 от американските щати имат изработено законодателство срещу дискриминацията на базата на сексуалната ориентация.

Защо е важно обществото да бъде по-добре образовано по въпросите на хомо и бисексуалността?

Образоването по въпросите на сексуалната ориентация може да развенчае редица предразсъдъци. Коректната информация по въпроса е особено важна за младите хора, които тепърва откриват и осмислят собствената си сексуалност — била тя хомо, би или хетеросексуална. Опасенията, че достъпа до подобна информация “проповядва” хомосексуалност и “създава” повече хомосексуални са невалидни — информацията по въпросите на хомосексуалността не може да направи някого гей или хетеросексуален.

Предразположени ли са към ХИВ-позитивност хомо и бисексуалните?

Не. Това е често срещан мит. В действителност риска от заразяване със СПИН е в пряка зависимост от поведението на личността, не от сексуалната ориентация. Това, което е важно да се помни за СПИН, е че е заболяване предотвратимо главно чрез безопасни сексуални практики и избягване употребата на наркотични вещества, приемани по опасен начин.

Въпроси и отговори за трансполовостта* и половата идентичност

Какво означава трансполов?

Трансполовост е общ термин, използван за да се опишат хората, чиято полова идентичност (чувството, че си мъж или жена) или начините на изразяването й се различават от обичайно асоциираните с рожденият им (биологичен) пол. Много трансполови хора живеят временно или изцяло като представители на противоположния пол. В по-общ смисъл всеки, чиято идентичност, външен вид или поведение излизат извън рамките на конвенционалните полови норми, могат да бъдат описани като „трансполови“. Въпреки това, не всеки, чийто вид или поведение са атипични за биологичният му пол, следва да се идентифицира като трансполов.

Каква е разликата между биологичния и небиологичния пол

Билогичния пол (на англ. sex) представлява статута на даден индивид като мъж или жена. Той включва физически атрибути, като хромозомите, гонадите, половите хормони, вътрешните репродуктивни структури и гениталиите. Небиологичният пол (на англ. gender) е термин,** използван по отношение на това как хората действат, взаимодействат със средата, или начина по който чувстват себе си, тоест чувството че си момче/мъж или момиче/жена. Докато аспектите на биологичният пол са универсални за различните култури, аспектите на небиологичния пол (половата идентичност и полово-ролевото поведение) не са.

Какви са категориите и типовете трансполови хора?

Транссексуалните са лица, които живеят или искат живеят като представители на противоположният биологичен пол. Биологическите жени, които искат да живеят като мъже и да добият такъв статут, се наричат транссексуални мъже (трансформация жена-към-мъж, ЖКМ). Биологическите мъже, които искат да живеят като жени и да добият такъв статут, се наричат транссексуални жени (трансформация мъж-към-жена, МКЖ). Транссексуалните обикновено прибягват до медицински интервенции, като хормонална терапия и хирургическа операция, за да направят телата си колкото се може по-близки до желаният от тях пол. Такава операция се нарича операция за пренастройване на пола.

Травеститите*** представляват най-многобройната група трансполови лица. Те носят дрехите на противоположния пол. Различават се по степента на „преобличането“ си (от определен тип дреха до цялостно преобличане в дрехи на другия пол), както и в мотивите си да го правят. Някои се преобличат в дрехите на противоположния пол, за да заявят своите крос-полови чувства или идентичност; други се преобличат за забавление, за постигане на емоционален комфорт, или с цел постигане на сексуално удоволствие.^† Голямо мнозинство от трансвеститите са биологически мъже, повечето от които са хетеросексуални (привличани сексуално от жени).

Драг кралиците и драг кралете^†† са онези, респективно, биологически мъже и жени, които се преобличат само ситуационно в дрехите на противоположния пол, главно с развлекателна цел (за изпълнения в програми и спектакли). Подобен род изпълнения най-често включват пеене, буфосинхронизъм и танци. Драг изпълнителите може и да не се идентифицират като трансполови. Много драг кралици и крале са всъщност гейове, лесбийки или бисексуални.

Други трансполови категории са андрогините, биполовите и джендъркуиър. Точното определение на тези термини обаче е спорно и индивидуално, но почти винаги се отнася до смесен или изменчив небиологичен пол. Някои от хората, ползващи тези термини за описание на собствената си идентичност, разглеждат традиционните концепции за пола като рестриктивни.

Винаги ли са съществували хора с трансполови идентичности?

Трансполови личности са описани в исторически документи както на редица западни, така и на редица източни култури от времето на античността до наши дни. Трябва да се отбележи, че понятието за несъответствие с небиологичния пол (атипично полово-ролево поведение и себевъзприемане) варира в различните култури.

Защо някои хора са трансполови?

Няма общоприето обяснение за причините на трансполовата вариативност. Разнообразието от начините за изразяване, несъответстващи на биологичния пол, не позволява никаква проста или унифицирана теория. Много експерти вярват, че биологични фактори, като гените и пренаталните хормонални нива (хормоналния фон в майчината утроба), ранни преживявания в семейството и други социални влияния комплексно могат да дадат принос към изграждането на трансполово поведение и идентичност.

Колко често се срещат хората с трансполова идентичност?

Трудно е с точност да се измери превалентността на трансполовите лица в западните страни. Около 2-3% от биологическите мъже практикуват преобличане в дрехите на противоположния пол, поне от време на време. По-нови оценки на превалентността на транссексуалните я определят на 1 към 10,000 сред биологичните мъже и на 1 към 30,000 за биологичните жени.^††† Броят на хората в другите трансполови категории е неизвестен.

Каква е връзката между трансполовата идентичност и половата ориентация?

Принципно хората чувстват половата си идентичност и половата си ориентация като две различни неща. Половата (сексуална) ориентация има отношение към сексуалното привличане към мъже, към жени, към двата или към нито един от двата пола, докато половата идентичност има отношение към себевъзприемането на личността като мъжка, женска или трансполова. Обикновено хора привлечени от мъже преди промяна на пола продължават да бъдат привличани от мъже и след това, което е валидно и за тези, привличани от жени. Тоест биологичен мъж, привличан от жени, ще продължи да бъде привличан от жени и след промяната на пола си и вероятно ще се възприема като лесбийка.

Как трансполовите хора осъзнават своите чувства?

Осмислянето на собствените трансполови чувства става по много и различни начини. У някои хора трансполово поведение и чувства присъстват в най-ранните им спомени. Други започват да изпитват подобни чувства и нагласи доста по-късно. Някои хора с трансполова идентичност възприемат своята същност и чувства напълно, докато други се борят с чувство на срам и объркване. Някои трансполови, в частност транссексуални, изпитват интензивно неудовлетворение от рождения си пол или от половата роля, асоциирана с този пол. такива хора често търсят хирургическа смяна на пола.

Какво могат да направят родители, чиито деца проявяват трансполово или атипично за пола им поведение?

Родителите на деца, показващи признаци на трансполово и въобще атипично за пола им поведение, могат да бъдат разтревожени по редица причини. Някои деца изпитват огромно неудобство от определените им полови роли или от своя биологичен пол. Някои деца изпитват трудности в социалните контакти с приятелите си и с възрастните, заради тяхното полово-ролево поведение. Тревогата у родителите идва тогава, когато тази „фаза в развитието“ видимо не преминава. Родителите на деца с полово-нетипично поведение следва да потърсят помощ от училището или други институции, за да установят конкретните нужди на децата си и да уверят в безопасността им. Винаги е в полза контакта със специалист по психично здраве, запознат с въпросите на психичния пол у децата, който да установи как най-адекватно да бъде адресирано това безпокойство. В повечето случаи не е от полза насилването на детето в посока развиване на едно по-типично за биологичния му пол поведение. Контакта и опита на други родители на деца с полово атипично поведение също може да е от полза.

Как транссексуалните извършват преход от един пол към друг?

Прехода от един пол към друг е комплексен процес. Хората преминаващи през него винаги започват с изразяване на предпочитаната от тях полова идентичност в такива ситуации, в които се чувстват безопасно. Обикновено те работят в посока на осъществяване на цялостна и трайна трансформация в желания от тях пол, с постепенни промени върху себе си.

Половият преход принципно предполага приемането на външният вид на желаният пол, посредством промени в облеклото и прическата, приемане на име, типично за другия пол, промяна в половото определение или документите за самоличност, третиране с крос-полови хормони, хирургическа промяна на вторичните полови белези, така че да се доближат до тези на желания пол, и - при биологичните мъже - отстраняване на лицевото окосмяване с електролиза или лазерна епилация. Намирането на квалифициран специалист по психично здраве, който да препоръча други, по-тесни специалисти, често е важна първа крачка в прехода от един пол към друг. Свързването с други трансполови хора чрез групи за взаимопомощ и трансполови организации също е много важно.

Международната асоциация по полова дисфория „Хари Бенджамин“ (Harry Benjamin International Gender Dysphoria Association; HBIGDA) е професионална организация, посветена на работата с трансполови хора. Асоциацията публикува „Стандарти за грижа за разстройствата на половата идентичност“ (The Standards of Care for Gender Identity Disorders), който съдържа препоръки за осигуряване на процедури и услуги по смяна на пола.

Психично заболяване ли е трансполовостта?

Дадено психологическо състояние се счита за психично разстройство тогава, когато предизвиква нещастие или неспособност (инвалидност) у пациента. Много трансполови хора не преживяват своите трансполови чувства като нещастие или като лишаващи ги от някаква дееспособност, което предполага, че трансполовата идентичност сама по себе си не представлява психично заболяване. За тези хора основният проблем е трудността при намирането на ресурси, като хормонално лечение, хирургическа операция и социална подкрепа, от каквато имат нужда, за да могат осъществят своята идентичност и да минимизират дискриминацията. Въпреки това има трансполови хора, които намират своите чувства както за носещи им нещастие, така и правещи ги неспособни. В частност това е вярно за транссексуалните, които чувстват половата си идентичност в противоречие с рожденият им пол или с полово-ролевото поведение, приписвано на този пол. Това печално чувство на несъответствие се нарича полова дисфория.

Според диагностичните стандарти на Американската психиатрия, изложени в Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства, хора, които чувстват интензивна, устойчива полова дисфория, могат да отговарят на диагностичните критерии на разстройство на половата идентичност. Тази диагноза е силно оспорвана от някои специалисти по психично здраве, както и според някои транссексуални. Някои поддържат тезата, че подобна диагноза неправилно патологизира едно полово несъответствие и следва да бъде премахната. Според други, тъй като здравната система в САЩ изисква диагноза за оправдаване на психологическа интервенция, запазването на този диагностичен статут е необходим, за да се осигури достъп до лечение.

С какви проблеми на психичното здраве се сблъскват трансполовите хора?

Хората с трансполова идентичност страдат от същите психични проблеми, с които се сблъскват и хората, които не са трансполови. Въпреки това, стигмата, дискриминацията и вътрешния конфликт, който трансполовите лица изпитват може да ги постави в група, която е рискова спрямо определени проблеми на психичното здраве. Дискриминацията, липсата на силна социална подкрепа и неадекватния достъп до услуги могат да изострят психичните проблеми у трансполовите хора, докато подкрепата на близките, семейството и от професионалисти по проблемите на тези хора, могат да послужат като защитни фактори.

С какви видове дискриминация се сблъскват трансполовите хора?

Антидискриминационните закони в повечето американски градове и щати не защитават трансполовите хора, на базата на тяхната полова идентичност или начин на полово изразяване. Като следствие на трансполовите хора в повечето градове и щати в САЩ може да бъде отказана квартира или работно място, може да им бъде отнето попечителството над децата им или да срещнат сериозни трудности със законовото признаване на брака им, само защото половата им идентичност е различна. Много трансполови са обект на престъпления от омраза. Широко разпространената природа на дискриминацията, основана на половата идентичност или начина на полово изразяване, може да накара трансполовите лица да чувстват несигурност или срам, дори и да не са директен обект на тормоз.

Как мога да помогна на семействата и приятелите на трансполови хора?

• Образовайте се по въпросите на трансвестизма, транссексуалността, андрогинията и другите трансполови състояния.
• Изяснете собствените си нагласи спрямо хора с полово-атипично поведение или вид.
• Използвайте имена и местоимения адекватни на половата идентичност на човека с когото комуникирате; ако имате съмнения - попитайте го за предпочитанията му.
• Не си правете предварително изводи за половата (сексуална) ориентация на трансполовите хора, за желанието им да се подложат на хормонална или хирургическа интервенция или по отношение на други аспекти от тяхната идентичност или планове за преход. Ако имате причина обуславяща нуждата ви да знаете - попитайте учтиво.
• Не бъркайте половата дисфория с начините за изразяване на пола: полово-дисфоричните мъже не винаги може да изглеждат стереотипно женствени и не всички транссексуални мъже (биологически жени) са полово-дисфорични; полово-дисфоричните жени не изглеждат непременно стереотипно мъжествени, а транссексуалните жени (биологически мъже) не винаги страдат от полова дисфория.
• Поддържайте отворени контактите си с трансполовите хора във вашия живот.
• Потърсете подкрепа при отработването на собствените ви реакции. Може да отнеме време, за да промените начина по който гледате на една трансполова личност. Силна мотивация в тази насока би било трансполовата личност, която познавате, да е ваш партньор, родител или дете.
• Потърсете подкрепа в изясняването на чувствата ви. Не сте сами. Професионалистите в областта на психичното здраве и групите, подкрепящи семействата, приятелите и други близки до трансполовите хора могат да бъдат много полезни.

© 2007 Радослав Стоянов — Сталик, превод.
© 2007 American Psychological Association
750 First Street, NE, Washington, DC 20002-4242
Office of Public Communications
202-336-5700
TDD: 202-336-6123

Настоящето изложение е подготвено като брошура от членовете на APA Task Force on Gender Identity, Gender Variance, и Intersex Conditions:
Margaret Schneider, PhD, University of Toronto;
Walter O. Bockting, PhD, University of Minnesota;
Randall D. Ehrbar, PsyD, New Leaf Services for Our Community, San Francisco, CA;
Anne A. Lawrence, MD, PhD, Private Practice, Seattle, WA;
Katherine Louise Rachlin, PhD, Private Practice, New York, NY;
Kenneth J. Zucker, PhD, Centre for Addiction and Mental Health, Toronto, Ontario, Canada.
По инициатива на APA Office of Public and Member Communications.

Никаква част от настоящото резюме не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на преводача и посочването на източника.

__________

* През последните няколко години в българският език навлязоха две английски думи с чудесни преводни аналози в нашия език, но със смисъл, твърде различен от прекия преводен. Първата беше „куиър“ (от англ. queer — странен, чудат) . Тя все повече започва да се налага в езика ни със значение, описващо всяка групата на, така да ги наречем, „не-хетеросексуалните“ общности (хомосексуални, бисексуални, транссексуални, интерсексуални, асексуални). В този смисъл тази употреба е твърде специфична по значение и смисълът й няма как да се предаде чрез традиционното значение на думата. Затова налице имаме въвеждането на една нова, наистина „чудато“ звучаща чуждица. Втората дума обаче — „джендър“ (от англ. gender) — макар вече да навлезе в българския език в различни словосъчетания и употреби,^>> има превод в родния ни език, който напълно пасва на смисълът, с който се употребява — пол. Английският език различава полът като полово-ролево поведение („мъжествено“ и „женствено“, каквото деление на личностните черти продължава и ще продължава да съществува) и като биологичен пол (определян от хромозомите XX и XY, които създават мъжете и жените, и от хормоните, отговорни за вторичните полови белези). В английският език за първото понятие се ползва думата gender, а за второто sex. Въпреки това аз продължавам да считам за излишно въвеждането на подобна чуждица („джендър“), за да се обоснове подобно оразличаване и в нашия език, което лесно може да бъде направено с понятията „социален пол“ и „биологичен пол“ без да се въвеждат чуждици. С оглед на това в настоящия превод си позволявам да изкова този своеобразен неологизъм — трансполовост — като адекватен превод на английското transgender.

** В българският език „небиологичен пол“ като термин няма. Тук го използвам като съвкупност от социален пол и полово-ролево поведение.

*** Правилно е да се каже и трансвестити, а явлението — травестизъм, трансвестизъм или трансвестицизъм. В българският език напоследък се появи и поредният ненужно привнесен разговорен английски термин крос дресър (буквално „кръстосано обличащ“, т.е. „обличащ дрехите на другия пол“).

† По-старите учебници и справочници по психология и психиатрия класифицират травестизма като психосексуално разстройство от групата на обектните фетиши. Това понятие за травестизма обслужва оня негов тип, който цели полова възбуда и постигане на полово удоволствие, но не и другите разновидности на „преобличането“, както съвременното, смислово разширено и допълнено понятие за трансвестизъм. Необходимо е да се подчертае съществената разлика между травестизма, транссексуалността, хомосексуалността и фетишизма, с които той често се бърка и примесва (като остарелите понятия транссексуална хомосексуалност и хомосексуален травестизъм).

†† Да се намери адекватен аналог в езика ни за английското drag е сложна задача. Думата означава тегля, изтеглям, дърпам, влача, и макар в английският език никога да не се е ползвал просто със значението на „дреха“, това е бил професионален термин в театъра, за онези женски костюми, които са били носени от мъже. Както при куиър тук липсва аналог в езика ни, затова превеждам термина транслитериран.

††† Тези данни, както е упоменато, се отнасят до „западните страни“. По отношение на въпросите на секса и сексуалността българският Национален статистически институт не е особено полезен. В своята „Сексология“ (С. 2004, второ издание) д-р Тодор Бостанджиев пише: „Интересно е, че в западната сексологична литература се отбелязва, че мъжката транссексуалност се наблюдава значително по-често отколкото женската, докато у нас транссексуалните жени, които се чувстват мъже, са многократно повече. Причините за това не са известни.“ На какво базира това си твърдение д-р Бостанджиев не упоменава.

20 мита за хомосексуалността, гейовете и лесбийките

Отрицателните нагласи към цели общности и малцинства, са не само познати от историята, но и неизменно ежедневие за попадналите под ударите им дори днес, когато човешката цивилизация премина в една епоха от нов, технологичен тип на масова комуникация и мултикултурен обмен. Представителите на малцинствата регулярно изпитват пагубното действие на стереотипи и митове, ползвани като необорими аргументи в неофициалния обществен съдебен процес срещу тях. Тези митове се разпространяват предрешени като клеветнически аксиоматични истини и опозицията им рядко успява да ги обори, дори с явно фактологическо опровержение. Причината за това са предразсъдъците, които подобни клевети подхранват. Доколкото предразсъдъкът представлява необоснована предубеденост на човека спрямо даден обект, той има нужда от подобна аргументация, за да обоснове не само пасивното си съществуване, но и активното си действие — дискриминацията. С оглед на това развенчаването на подобни митове е от първостепенна важност за социалните малцинства в генерален план.

Тук ще разгледам няколко популярни мита за хомосексуалността, и макар много от темите, които ще представя, да са твърде обширни сами по себе си, ще се постарая във възможно най-ограничен обем да илюстрирам шаблонното мислене и начините, по които страдащите от предразсъдъци „филтрират“, преиначават и игнорират информацията, която не е угодна на собствените им нагласи.

Съдържание

• 1. Хомосексуалността е вид поведение или мода — форма на избрано положение.
• 2. Хомосексуалните могат да се променят, стига да пожелаят.
• 3. Хомосексуалните винаги могат да се познаят по начина, по който изглеждат и се държат.
• 4. Ако не си хетеросексуален, значи си хомосексуален.
• 5. Хомосексуалността е психично заболяване.
• 6. Хомосексуалността е резултат от родителско нехайство и неправилно отношение с децата.
• 7. Хомосексуалните имат множество сексуални партньори и нямат дълготрайни връзки.
• 8. Хомосексуалните мъже са педофили.
• 9. Хомосексуалните искат да направят и хетеросексуалните „обратни“, да проповядват хомосексуалност на младежите.
• 10. „Не познавам хомосексуални“.
• 11. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.
• 12. Християните по света са единни в позицията си срещу хомосексуалността — Библията ясно я заклеймява.
• 13. Хомосексуалните искат специални права за гейовете и лесбийките.
• 14. Хомосексуални са 10% от населението.
• 15. Родителите трябва да отхвърлят хомосексуалността на децата си и да ги откажат или излекуват от нея.
• 16. Хомосексуалните по-често се депресират, мислят за самоубийство и имат лабилна психика.
• 17. Хомосексуалните масово се заразяват с ХИВ и са изложени повече на опасността от СПИН.
• 18. Хомосексуалните се обличат в дрехите на другия пол и искат да станат като него.
• 19. Бракът има за цел продължението на рода и затова на хомосексуалните не бива да се разрешава еднополов брак. Целта на това искане е разрушаване на традиционните ценности и унищожаване институцията на брака.
• 20. Хомосексуалността е признак за упадък на обществото: тя не съществува в развитите култури.

***

1. Хомосексуалността е вид поведение или мода — форма на избрано положение.

Най-разпространеният мит за хомосексуалността и за сексуалната ориентация въобще е, че тя е плод на съзнателен избор на човека. Върху този факт повечето хетеросексуални дори не се замислят и твърдят, че са избрали да бъдат такива каквито са, без дори да съзнават, че собствените им влечения по никакъв начин не са плод на тяхно съзнателно желание, а на естествен нагон, появил се у тях заедно със самата им сексуалност. Дали тази заблуда се дължи на факта, че сексуалността не се появява внезапно, а постепенно и неусетно се формира и утвърждава, е трудно да се каже. Всеки хетеросексуален, който днес си каже „От днес за една седмица ще бъда гей“ ще разбере, че дори да промени по подобен нелеп начин стила си на живот, това никак няма да събуди у него влечение към представители на собствения му пол. Твърдението, че хомосексуалността е вродено физическо и емоционално привличане към представители на собствения пол,¹ разбира се, е в известен смисъл неточно и ограничено, предвид съществуването на различни видове хомосексуално поведение, зад които могат да лежат същностно различни причини — от чисто конституционални, до чисто психологични. Но в случаите, в които не говорим за девиантно развита (напр. в резултат на психотравма от насилие в детството) или ситуационна хомосексуалност, (които случаи са редки в сравнение с общия брой „регулярни“ хомосексуални) това твърдение е вярно.

2. Хомосексуалните могат да се променят, стига да пожелаят.

Експериментът, предложен от мен на хетеросексуалните в мит №1, без съмнение ще се увенчае с неуспех. Няма как да се възбудите сексуално от обект, който не ви привлича; няма как да изпитате интимно чувство на любов към някого, към който нямате ни най-малко принципно влечение. Веднъж установена сексуалната ориентация не подлежи на промяна. И макар с напредването на възрастта да е възможно в половото поведение постепенно да се проявят неразвити до момента потенциали, тази промяна в поведението не е признак за промяна в това, което може условно да наречем „сексуален потенциал“. Тоест дълго време може да сте били бисексуални, но години наред, по някакви причини (напр. под влияние на социални стереотипи), да сте поддържали преимуществено връзки с представители от противоположния пол и едва в зряла възраст да ви се е удала възможност да опитате „нещо ново“ и да установите, че то ви харесва. Това не значи, че тепърва сте станали хомо или бисексуални, а че едва сега откривате този аспект от личността си и имате възможност да го изучите.

От мит №1 научихме, че хомосексуалността не е мода, поза или модел на поведение и подражание. Сексуалната ориентация (била тя хомо, би или хетеросексуална) не е нито математическа формула, та да бъде преподавана, нито религия, та да бъде проповядвана. Тя е дълбока вътрешна нагласа на личността и зад нея стоят различни причини. Твърдението, че сексуалната ориентация на човека може просто да се възпитава или учи е плод на всичко друго, освен на фактите и действителността.

Еднакво грешат тези, които приписват причината за хомосексуалността единствено на биологията и единствено на възпитанието. Ако погледнем сериозно научно на нещата ще видим, че съвременните теории за функционирането на мозъка и „съзнанието“ разплитат загадката по Соломоновски — както всеки друг компонент на съзнанието (например „интелигентността“), и сексуалната ориентация следва да бъде продукт на сложното комплексно взаимодействие на природа и възпитание.

За мащабите на това взаимодействие може да се досети всеки с известни познания по биология. В човешкия мозък действат ок. 11 млрд. неврони и всеки от тях може да предава сигнали на до 50 хил. други неврона. Сами можем да се досетим, че общият брой на тези връзки между невроните представлява число, близко до броя на песъчинките на един плаж. Ще трябва да признаем неудобството на строго биологическата теория за произход на сексуалната ориентация (пак обобщавам — това важи и за хетеросексуалността) — информацията, пренасяна в ДНК на всеки от нас, не би могла да кодира всички тези връзки подробно. Биологът Робърт Уесън коментира: „Геномът не е холографско копие, а по-скоро набор насоки на развитието.“² Като реакция на информацията от околната среда след раждането, мозъкът сам развива тези връзки.

Този процес е наблюдаван през 40-те години, когато става ясно, че успешно оперираните незрящи бебета, дори с нормално функциониращи очи, продължават да не виждат. Става ясно, че мозъчните дялове, приемащи и обработващи информацията от очите, не функционират нормално. Отсъствието на визуални дразнения у новороденото през първите седмици от живота не е позволило „нормалното“ развитие на зрителната система. Не се ли извърши този важен процес на време, способността за самоорганизация се губи завинаги. По подобен начин стоят нещата с езика и сексуалната ориентация — веднъж установени и усвоени те остават все по-трудно променими в перспектива. Ето защо и малките деца с лекота усвояват всякакви езици, но с напредването на възрастта ученето (не само на езици) става все по-трудоемко. Както вече някои са стигнали до правилния извод — по-сложните знания или типове поведение (като техниките на лова при дивите котки например) се заучават успешно само от по-незрелия мозък и стават по-трудни за усвояване в зрелостта.

Тук стигаме до важно противопоставяне — култура срещу природа. От една страна е интелекта, от другата ценностните центрове, отговорни за репродукцията и запазване на рода. Тези „ценностни центрове“ се нуждаят от минимален процес на учене. При всички животни например е наличен „майчин инстинкт“ дотолкова, че някои от тях въобще не трябва да се учат как да се грижат за потомството си, защото тази мозъчна верига е вече изградена, представлява „базисен софтуер“. Тоест у живите същества са налични някои базисно „програмирани“ инстинкти и рефлекси, които не се заучават, а „идват отвътре“.

При човешкия мозък обаче имаме налице капацитет и за далеч неинстинктивни и нерепродуктивни цели. Например интелигентността. Не е нужна висока интелигентност за създаване на многочислено потомство. Накратко при хората са налице сложни междуличностни отношения и явления, които изключват репродуктивната цел; при психичните явления у човека са налице и цели, различни от размножителната. Можем да предположим смело, че „ценностните центрове“ у хората са проектирани да отслабват, за да могат да се развият и нерепродуктивни области. Ето защо човек е способен на емоционална обвързаност без репродуктивна цел, а тезата, че целта на секса (а защо не и на брака) е репродукция, продължение на рода, е съвършено ялова и, очевидно, несъобразена с фактите от природата на човека.

Така при индивиди, при които поради някакви биологични предпоставки инстинктивното привличане към представители на противоположния пол (с репродуктивна цел) е по-отслабено, ще развият по-голяма склонност към [нерепродуктивно по цел] влюбване и емоционално привързване, ала ще бъдат и по-склонни към еднополово привързване. Тяхната ориентация ще е в по-слаба степен предопределена към търсене непременно на репродуктивен партньор.

В обобщение — безусловно съществуват редица биологични предпоставки за установяването на сексуалната ориентация. Но бидейки предпоставки, те само дават насока към това, което житейският опит оформя в ориентация към представители на собствения или противоположния пол. В зависимост от индивидуалното развитие на комплекса от тези два типа фактори се оформят и различните пропорции на привличане, които американският биолог Алфред Кинси установява (вж. мит №4). Да се твърди, че сексуалната ориентация на човек се възпитава обаче, е също толкова нелепо и несъстоятелно. Никой не може да бъде „убеден“ да смени ориентацията си по начина, по който сменяме например вкуса си към дрехите или партийната си принадлежност или симпатия. Спирачката тук са биологичните й детерминанти.

Подложени на натиска на социалните стереотипи (например очакванията на близки и приятели за връзка с човек от противоположния пол) и подтискани от непрестанното внушение за „ненормалност“ на собствената им идентичност (внушения осъществявани предимно чрез митове, като тук изложените) много хомосексуални действително пожелават промяна на собствената си сексуална ориентация — единствения начин да станат „нормални“ в лицето на околните и най-сетне да си спечелят уважение и приобщаване. Някои дори правят крачки към осъществяването на подобна трансформация, но това почти винаги е увенчано с неуспех.³ Подобни хора имат нужда само от една терапия — изграждане на увереност в собствения си Аз-образ и чувство на гордост от това, което са. Професионалисти в областта на психичното здраве предупреждават, че опитите за промяна на сексуалната ориентация чрез психологическа интервенция, може да бъде опасно за психичното здраве на пациента, който е клинично здрав.⁴

3. Хомосексуалните винаги могат да се познаят по начина, по който изглеждат и се държат.

Нелепо е вярването, че мъжете с феминизирано (женствено) поведение и мъжествено изглеждащите жени непременно са „обратни“, а тези, които не са, т.е. не „приличат“ на хомосексуални, най-вероятно са хетеросексуални. Подобни стереотипи са истинни само сред 15% от хомосексуалните и 5% от лесбийките. Те бъркат отчайващо сексуалната ориентация със социално откритото полово-ролево поведение („мъжествено“ и „женствено“ поведение). Понятията „мъжествено поведение“ и „женствено поведение“ донякъде са регулярни и основателни окачествявания на две групи (мъже и жени), които са крайно многобройни и съответно нееднородни по типаж, характер и пр. Мъжествеността типично е разглеждана като по-агресивна и по-слабо фокусирана върху чувствата, по-инструментална и действена, физическа и рационална. Женствеността на свой ред е обвързана с грижовността, тя е експресивна, екстровертна и емоционална. Такова разделение отчита консистентност при различните култури и като цяло е вярно и валидно.⁵ В обществото на съвременния западен свят обаче (европейския и американския), се наблюдава тенденцията подобно окачествяване на поведението и типажът на личността като мъжествен (маскулинен) и женствен (фемининен) да се прехвърля и върху други обекти — от типове дрехи, до ежедневни (домакински) или пък модни лайфстайл практики. Много хора например (предимно мъже) твърдят, че обезкосмяването е „женствено“ и не следва да се практикува от мъжете, така както прането е „женска работа“. Днес обаче подобна практика вече е широко разпространен факт, а „дамгосването“ й като „женствена“ според някои е дело преди всичко на опита да се затвърди увереността в собствената мъжественост.

Мнозинството хомо и бисексуални мъже и жени имат съответно „нормално“ маскулинно или фемининно поведение и външен вид. И обратно — съществуват хетеросексуални мъже и жени, които притежават черти и поведенчески типове, които могат да бъдат окачествени, като несъответстващи на очакваното от тях полово-ролево поведение. По тях обаче в никакъв случай не може да се съди за сексуалността на човека срещу нас и опитите в тази насока са плод не само на рационално мислене и наивно възприемане на действителността, но и на известна доза тесногръдие.

4. Ако не си хетеросексуален, значи си хомосексуален.

Митове като този показват, доколко черно-бяла може да бъде представата на хората за действителността. Тази позиция спрямо обективната реалност обаче е в известен смисъл естествена и разбираема. Разделението на света на бинарни опозиции е характерно за архаичното мислене и е естествен етап от еволюцията на мисълта и мирогледа, който, както е видно, някои дори днес не успяват да прескочат.

В средата на миналия век Алфред Кинси, професор по ентомология и зоология, провежда едно от най-мащабните социологически изследвания на човешката сексуалност в историята на сексологията, психологията и на научната мисъл въобще. В резултат на исполинския си труд той успява да публикува приживе два тома от замислената поредица научни разработки по темата. В своите „Сексуалното поведение на мъжа“ (1948) и „Сексуалното поведение на жената“ (1953) Кинси прави опит да се разклатят и разчупят традиционните двуизмерни представи за човешката сексуалност като съставена от две противоположни крайности. Кинси установява, че мнозинството хора не са нито строго хетеро, нито строго хомосексуални, а попадат в редица междинни категории, степенуващи половото поведение. Тези степени са систематизирани в т.нар. Скала на Кинси за сексуалната ориентация. В двата края на скалата попадат хората, които никога през живота си не са имали съответно хомоеротичен (за хетеросексуалните) или хетероеротичен (за хомосексуалните) опит. В междинните категории пък попадат онези, които са имали такъв опит от какъвто и да е порядък — инцидентен или не чак толкова инцидентен. В „идеалната среда“ между двете крайности се намира бисексуалността, която, парадоксално, в този си чист, „самороден“ вид се среща като че ли още по-рядко и от крайните категории. Това разделение на Кинси е критикувано от гледна точка на това, че представя като критерии само поведението. Така един бисексуален, който никога не е имал сексуален опит с представител на своя пол, но е имал подобно влечение и желание и дори е имал сексуални фантазии за това, ще попадне в графа „преимуществено хетеросексуален“ на скалата на Кинси, въпреки тези свои скрити копнежи.

За да подобри точността на това измерване американският сексолог Фриц Клайн въвежда своя скала, която измерва не само проявеното поведение, но и неосъщественото привличане.⁶ Ето защо факта, че един човек не е изключително хетеросексуален или хомосексуален, не означава, че не е привличан сексуално и от представители съответно на собствения си или на противоположния пол в някаква степен. Човешката сексуалност е поредния пример за богатата вариативност, която природата е създала, и за това, колко наивни са опитите на човека да я класифицира в рационални категории, като „хетеросексуален“ и „хомосексуален“.

5. Хомосексуалността е психично заболяване.

Това е един от може би най-разбираемите митове. Действително хомосексуалността бе считана в продължение на десетилетия за своего рода психично отклонение. Макар и почиващи на различни теоретични фундаменти, до това заключение достигаха както западната психоаналитична школа, така и идеологически ангажираната с ръководния принцип на марксическия диалектически материализъм психологическа и психиатрична школа в страните от Източния блок. Причината е преди всичко факта, че винаги е съществувало близко родство между социалните норми и научната теория. Случаят с хомосексуалността е твърде ярък пример — няма друг научен въпрос, върху който да е изписано такова забележително количество научна продукция, застъпваща често пъти коренно противоположни становища.

Мита за патологичността на хомосексуалността днес се подхранва не само от строго научната Национална асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) в САЩ, но и от религиозни политически фракции, като “Exodus International” и “Focus On The Family”. У нас днес все още витае духа на марксическата теория в психиатрията, макар психологията ни все повече да се ориентира про-западно. Продължават да се ползват остарели теоретични концепции, определящи хомосексуалността като парафилия (полово отклонение), изложени в минаващи за авторитетни издания, като „Ръководство по психиатрия“ на издателство „Медицина и физкултура“ (С., 1987—88; ред. Христозов и др.), „Сексология“ на Тодор Бостанджиев (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов).

Друг важен извор за този мит днес е военната медицина, която по вътрешни политически причини, не желае да допуска хомосексуални до военна служба. Докато съществуваше задължителна военна служба у нас, българските военни психиатри следваха подход на масово освобождаване на хомосексуални лица от военна служба. Състоянието „хомосексуалност“ се установява от специалисти на Военномедицинска академия посредством беседа и крайно спорния във валидността си (и твърде слабо известен на запад) проективен тест на швейцарския психиатър Леополд Сонди (или Сцонди). На базата на това се считаше, че военните психиатри откриват съпровождащи хомосексуалността психични разстройства — твърдение, което не само е научно необосновано, но и следва да се зачете като съзнателно и целенасочено нарушаване на професионалната етика.

Хомосексуалността бе премахната от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия през 1973 г. и от Международната класификация на болестите (МКБ) на Световната здравна организация през 1992 г., поради липса на научно издържани аргументи в полза на твърдението, че тя представлява патологично състояние. Нека се забележи, че подобно становище зае през 2001 г. и Китайската асоциация по психология.

6. Хомосексуалността е резултат от родителско нехайство и неправилно отношение с децата.

Хомосексуални са се раждали във всички исторически периоди по целия свят, в различни семейства така, както и хетеросексуалните. Причината е, че етиологията на хомосексуалността не се свежда до поведенческо заучаване или психотравма, а тя самата не представлява културна практика (въпреки, че се среща и в такива форми). Множество фактори могат да окажат влияние върху сексуалното поведение на човека и сред тях съвременната наука нарежда конституционални (физиологични), хормонални и генетични особености.^{7, 8} Мита, че хомосексуалността е продукт на родителска немарливост, е дело на остаряла психоаналитична теория, боравеща със двоен стандарт спрямо хетеро и хомосексуалните мъже. Според нея мъжката хомосексуалност е продукт на семейства, в които майката е властна и обсебваща спрямо сина си, а бащата е отдалечен и враждебен образ. Тази теория, почиваща на т.нар. Едипов комплекс, в продължение на години бе използвана от някои психоаналитици, за да обосноват собствената си предубеденост спрямо хомосексуалността.

Едиповият комплекс е понятие въведено в психоанализата от Зигмунд Фройд. При момчетата той представлява специфична нагласа спрямо двамата родители: от една страна е интензивната любов и копнеж към майката, а от другата — ревност и подтисната ярост спрямо бащата. В обрисуваната картина бащата става образ-съперник на момчето, който трябва да бъде отстранен, за да се осъществи притежанието върху майката. Това е тежък вътрешен конфликт, защото момчето има нужда от любовта и закрилата на бащата, които да му предадат необходимата му „мъжественост“. В детското съзнание отсъствието на пенис у жената е признак за това, че той е бил отстранен и у сина се заражда страха, че интимните му копнежи спрямо майката могат да доведат не само до загубата на бащината любов, но и до същото наказание — кастрация. За да облекчи тази интензивна кастрационна тревожност момчето изтласква копнежите си към майката в подсъзнателното и ги „забравя“. На ок. 5-6—годишна възраст то все повече започва да се идентифицира със своя баща и по този начин приема „мъжествеността“ си от него. Това е нормално протичащия Едипов комплекс. Ако обаче момчето не успее да преодолее властната си майка и да се идентифицира с бащата, тъй като той е отдалечен и враждебен, то засилва влечението си към майката. Но (каква странна логика има Фройд) вместо това влечение към майката-жена да го направи хетеросексуален, според Фройд момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира (става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят“ него самия в този безумен фарс.

Както се вижда тази теория е меко казано странна и почива на една особено гъвкава и изменчива логика. С нейна помощ може да се обоснове всеки душевен дискомфорт и на практика да се обяви за ненормално и нездраво всяко душевно терзание. Днес — извън някои особено ортодоксални психоаналитични кръгове (като някои силно хомофобно настроени американски психоаналитици, както и представителите на ортодоксалната френска школа) — Едиповият комплекс отдавна е преминал под ударите на мощна критика. Върху него почиваше вече отречената теза на Фройд за малоценността на жената, а от биографията му знаем, че теорията му за този комплекс не е нищо друго, освен отражение на собствените му преживявания в детството.⁹ Опита на някои слабо запознати или тенденциозно преиначаващи психоаналитичната теория люде, да представят Едиповия комплекс като общовалидно правило е несъстоятелен и псевдонаучен.

Трябва да признаем, че конвенционалната психология отдавна установи действителното присъствие на конфликтност между хомосексуалните момчета и бащите им по време на детството, както и особено силна обвързаност с майката. Това явление обаче е преди всичко продукт на хомосексуалността, а не причина за нея.¹⁰

7. Хомосексуалните имат множество сексуални партньори и нямат дълготрайни връзки.

Няма нищо по-убедително от това, че хомосексуалността е вредна и опасна за едно общество, от тезата, че „практикуващите“ я (доколкото можем да я наречем „практика“) са чиста проба необуздани развратници. Действително т.нар. „гей култура“ през последните три десетилетия наложи един специфичен модел на поведение, обусловен преди всичко от факта, че хомосексуалните страдат от постоянното чувство на подтиснатост. Докато хетеросексуалният индивид има възможността да избира сексуалните си партньори измежду (грубо казано) 90% от населението, то за хомосексуалният остават ок. 10%. Така много хомосексуални привикнаха към практиката „живей за мига“ и не е изненадващо, че сред тях инцидентните полови контакти никак не са рядкост. Да се твърди обаче, че сред хомосексуалните е налице тенденциозна развратност е груба проява на двоен стандарт и удобно затваряне на очите за действителността — процентът хетеросексуални контакти сред тинейджъри със все по-нисък възрастов праг расте прогресивно; честотата на инцидентните сексуални контакти сред хетеросексуалните младежи не е по-малка спрямо този процентен дял сред хомосексуалните. Да говорим за „развратност“ сред хомосексуалните би било силно преувеличено и едностранчиво.

Как стои обаче въпроса с дълготрайните връзки? Като оставим на една страна питането „Какво засяга това останалите хора?“, ще трябва да признаем, че при хомосексуалните двойки и в частност мъжките такива, е налице известна доза страх от интимност. Както беше отбелязано в текста към мит №3 по-горе, мъжете са традиционно по-затворени емоционално. И макар хомосексуалните мъже често да засвидетелстват едни по-фемининни модели на душевността, на дълбоко емоционално ниво проблемът по отношение на интимността има друг корен. При най-успешните гей двойки (както и при хетеросексуалните двойки разбира се) е налице висока степен на емоционална интимност.¹¹ В това отношение не са налични различия между хетеросексуалните и хомосексуалните двойки. Факт е обаче, че при двойка съставена от двама мъже интимната комуникация протича по-различно. Мъжете са по-често склонни да споделят лични неща с жени, отколкото с други мъже.¹² Освен това гей мъжете, в сравнение с лесбийките, са в по-голяма степен сексуално ориентирани и в по-малка степен търсещи интимност.¹³ Бързам да уточня преди да бъдат направени грешни интерпретации на последното — то не означава, че гей мъжете са по-„развратни“ и търсят предимно секс, а че споделят като цяло по-малко/рядко, отколкото женските еднополови двойки. Възможно е в една хипотетична хетеросексуална връзка тези мъже да са по-позитивно настроени към споделяне с партньора, предвид споменатото дотук. Но във връзка с друг партньор от мъжки пол те почти винаги се намират в една добре позната ситуация, с която повечето хомосексуални мъже, живеещи в традиционни (да не кажем консервативни) общества, като нашето, се сблъскват: неблагоприятните последици от споделянето с други мъже на преживявания от емоционален план. Това поражда несръчност при работа с емоциите у гей мъжете и дори съзнателна сдържаност в това отношение. Сексуалното начало при осъществяване на контакт с друг мъж в повечето случаи и тук разгледаната трудност за интимно споделяне полагат двата основни фундамента на краткотрайността на гей връзките: впускане във връзка на базата на сексуално привличане без яснота за съвместимост на характерите; липса на качествена интимна комуникация между партньорите — ключ към решаването на проблемите, налични във всяка една връзка. Отстояването на собственото Аз и липсата на готовност за бързо впускане в дълбините на сериозните отношения, често пъти биват тълкувани от партньора, като отсъствие на интерес или несериозност. Дори в този момент не винаги се стига до задълбочен интимен анализ на събитията и за двамата най-лесното решение се явява раздялата и преминаването към следващата връзка.¹⁴

Както се вижда, макар реално да съществува тенденция за „нестабилност“ при хомосексуалните връзки на мъжете, причините лежащи зад нея са далеч по-дълбоки, от повърхностното и удобно обяснение с „развратност“.

8. Хомосексуалните мъже са педофили.

Наред с твърденията, че са психично болни и развратни, хомосексуалните мъже най-често са обвинявани и в сексуална злоупотреба с малолетни. (Защо само мъжете ще обясним в друга публикация.) Сред най-честите твърдения на някои американски консервативни религиозни групи, автори на огромна по обем продукция от анти-хомосексуална пропаганда, е че съществуват изследвания, ясно показващи, че 1/3 от насилниците на деца са хомосексуални. Такава група например е „Съвет за изследване на семейството“ (”The Family Research Council”), който през 2002 публикува един много интересен и бързо набрал популярност пасквил на д-р Тимъти Дж. Дайли, доктор по теология. В статията си „Хомосексуалност и сексуална злоупотреба с деца“¹⁵ доктора цитира наистина богата библиография, малка част от която обаче е прочел внимателно или може би е решил, че херменевтиката (дял от теологията, занимаващ се с интерпретиране и тълкуване на древни текстове) е приложима и в научната, не само в библейската книжнина. Дори да е последното, то неговите тълкувания приличат по-скоро на свръхинтерпретации.

Началото на този мит е поставено от научния принос на д-р А. Никълъс Грот — клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“.¹⁶ В процеса на задълбочената си работа (за двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца) Грот открива, че в 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за непълнолетни момчета и възрастен мъж.¹⁷ Тази именно статистика е постоянно цитирана, с преиначеното твърдение, че значителен процент от насилниците на деца са хомосексуални, което, предвид малкия дял на хомосексуалните от общата популация, следва да значи, че голям процент от хомосексуалните са педофили! Тази волна интерпретация грубо подминава забележките на самият Грот по въпроса. Той класифицира насилниците на деца в две основни групи — „фиксирани“ и „регресивни“. Фиксираните педофили са привлечени главно към деца и имат слаб или никакъв интерес към връзки с възрастни; това е и клиничното определение за „педофил“. Регресираните насилници са сексуално заинтересовани от връзки със зрели индивиди; такива индивиди търсят сексуален отдушник у невръстния сексуален партньор като компенсация за тежко понесени трудности или фрустрации във връзката с възрастен партньор.¹⁸ Грот твърди, че насилникът се идентифицира с жертвата си и тази емоционална конгруентност често пъти е причина тенденциозно да се подбират момченца, а не момиченца — броят на мъжете педофили е по-голям от броят на жените.¹⁹ Грот набляга, че „тези лица [фиксираните насилници] не са заинтересовани от хомосексуални контакти с възрастни. Всъщност, те често изпитват силна сексуална антипатия спрямо възрастните мъже, твърдейки, че това, което ги привлича у малкото момче, са неговите женствени черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване и мускулатура.“¹⁷ Вторият тип насилник, регресивния, е предимно хетеросексуален. Както се спомена, поведението му като цяло има инцидентен характер и е предизвикано от блокиране на нормалните сексуални и емоционални връзки с други възрастни, неувереност, липса на подходящ партньор, страх и чувство за малоценност пред него.^{17, 19}

„Хомосексуалност и хомосексуална педофилия не са синоними. В действителност тези два типа полова ориентираност в известен смисъл се изключват взаимно, доколкото хомосексуалният мъж търси маскулинни (мъжествени) характеристики у партньора си, а хетеросексуалният — фемининни (женствени); полово незрялото дете има преимуществено фемининни черти. […] Детският насилник, участващ в сексуална връзка с възрастен, е хетеросексуален. Следователно изглежда, че хетеросексуалният представлява по-голям риск за непълнолетните деца, отколкото хомосексуалният.“¹⁷

По-широко цитиран от Дайли и други клеветници е психиатърът Курт Фройнд, върху чийто труд обаче аз ще се спра накратко тук, защото смятам, че един цитат ще е достатъчен. Фройнд достига до същите изводи като Грот, че много педофили предпочитат момчета, не момичета. Фройнд слага ясна разделителна черта между влечението към полово зрели мъже и към момченца. Влечението към мъжете той нарича андрофилия, а към жените — гинофилия (хетеросексуалните жени и хомосексуалните мъже в този смисъл са андрофилни). Според Фройнд „еротичното привличане към момченца при андрофилите не е по-голямо от еротичното привличане към момиченца при гинофилите“.²⁰ В превод — хомосексуалните мъже не са в по-голяма степен привлечени от деца от своя пол, отколкото хетеросексуалните мъже от деца от противоположния пол; педофилията не е по-разпространена при хомосексуалните, отколкото при хетеросексуалните.

За да опровергае последното твърдение на Фройнд Дайли се е ровил много, за да намери коментар по въпроса в изследването на Силвърсторн и Куинси (2000).²¹ Каква демагогия! — за това изследване той твърди, че доказва, че хомосексуалните мъже „предпочитат по-млади партньори, отколкото хетеросексуалните мъже“ и това е поредното доказателство за педофилия у гей мъжете. Точно влечение към по-млади партньори доказва изследването, но обект на това изследване не са хомосексуални и хетеросексуални педофили. На групата от 192 възрастни респонденти са показвани снимки на лица — 15 на мъже и 15 на жени — на възраст (!) между 18 и 60 години с молба да бъде оценена сексуалната им привлекателност. Ако за теолога Дайли и другите автори, оклеветяващи хомосексуалността в педофилия, определянето на 18—годишно момче или момиче като сексуално привлекателно е признак за педофилия, то следва, че огромен процент от населението на тази планета е съставен от педофили, дори може би са в известен смисъл мнозинство! Подобни механизми на изопачаване на научни факти и изводи са често срещано в статии като „трудовете“ на Дайли и други изтъкнати социално загрижени люде.

9. Хомосексуалните искат да направят и хетеросексуалните „обратни“, да проповядват хомосексуалност на младежите.

Няма как да не класирам този мит в ТОП 10 на клеветите спрямо хомосексуалността. И макар подобни, лишени не само от логика, но и от аргументация писания да са дело предимно на тесногръди религиозни „праведници“, те не са рядкост и за други сортове люде, като г-н Добри Божилов например — ярък пример за нагъл и безсрамен лъжец (квалификация, която аз никак не се боя да отправя, предвид фактите).

Да започнем от там, че твърдението за желание у хомосексуалните да направят хетеросексуалните „обратни“ не се основава на нито едно адекватно материално доказателство — изявление, документ, дори слух или клюка. То е изцяло авторски продукт на твърдящите го.

Второ, както установихме още в мит №2, веднъж установена сексуалната ориентация у човека не подлежи на промяна под въздействие на външни фактори, най-малкото на избора и агитацията. Този принцип е валиден и тук — както безуспешно бихме се опитал да направим един хомосексуален „нормален“, така безуспешно ще направим опит и в обратната посока. Независимо какви „схеми“ за „обръщане“ на „нормалните“ си въобразяват някои хора, подобни, дори да съществуваха, биха били абсолютно безполезни и неефективни.

10. „Не познавам хомосексуални“.

Много хора твърдят това и са в известен смисъл прави. Не познават дълбоко хомосексуалните около себе си, с които общуват всеки ден, защото не знаят, че са хомосексуални. Както беше отбелязано в текста към мит №3 много хомосексуални не се различават видимо (в поведение или външен вид) от хетеросексуалните. Но трябва да се има предвид, че много от нас имат хомосексуални роднини, съседи, колеги и дори приятели, за чиято сексуална ориентация не знаем. Множество хомосексуални и бисексуални крият истината за своята сексуална ориентация, по различни съображения, най-често страх или срам. По въпроса Американската асоциация по психология пише:

„Често лесбийките, гейовете и бисексуалните изпитват страх, чувство за различност и самота когато за пръв път осъзнават, че сексуалната им ориентация е различна от нормата на общността. В частност това важи за онези, които осмислят ориентацията си в детска или юношеска възраст, което не е необичайно. В зависимост от семейната среда и мястото където живеят, те могат да се сблъскат с предразсъдъците и погрешната информация за хомосексуалността. Юношите могат да бъдат особено уязвими към вредните ефекти на предразсъдъците и стереотипите. У тях може да се породи страх от отхвърляне от страна на семейството, приятелите, колегите или религиозните институции. Някои хомосексуални се боят да не изгубят работата си или да станат обект на тормоз в училище, ако се разбере публично за ориентацията им.“²²

Показаното дотук дава основание да признаем, че в много отношения твърденията, целящи да злепоставят хомосексуалността в каквато и да е светлина, са откровено сатирични и абсурдни клевети.

11. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.

Две са основните направления, по които се отрича „целесъобразността“ на осиновяването на деца от еднополови двойки: възможността тези деца също да станат хомосексуални (а за някои това си е голяма обществена беда) и опасността от психологическите последици върху дете, отгледано от двама еднополови родители.

Първата от двете тези е преди всичко традиционно-консервативна и поддържана главно от религиозни организации. Продължавайки разсъжденията от митове № 2 и 9 ще разберем защо децата, отгледани от хомосексуални двойки не могат просто да „копират“ интимните взаимоотношения на родителите, „превръщайки се“ сами в хомосексуални, т.е. да бъдат „възпитани в хомосексуалност“. Разбира се те могат да копират хомосексуално поведение, но не и истинско хомосексуално влечение, което в крайна сметка ще ги „обрече“ да бъдат просто такива, каквито са. Провеждани са наблюдения върху сексуалната ориентация на деца в такива семейства. От повечето извода е видимо категоричен — половата ориентираност на детето не е свързана с типа на семейството, в което е отгледано.^{23, 24, 25, 26} Според някои изследвания дъщерите, отгледани в лесбийски двойки (но не и синовете), проявяват по-голяма склонност към еднополови романтични увлечения за даден период от време (обикновено пубертета).
Съществуват и изследвания, докладващи за области, където отгледаните от еднополови двойки деца се справят по-добре от връстниците си, например участие в учебния процес²⁵ или способността за водене на разговори за секса с родителите.²⁷ Отчетена е и по-голяма равнопоставеност в родителските грижи при еднополови родители.²⁸

Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Малочислена група социални изследователи са посветили работата си на „разобличаването“ на тези рискове. Типичен пример е Пол Камерън (Paul Cameron), директор на „Института за изследване на семейството“ (Family Research Institute). Според сайта си (Familyresearchinst.org), института „е основан през 1982 г. с една главна цел: създаването на емпирични изследвания по въпросите на традиционното семейство, в частност хомосексуалността, СПИН, обществената сексуална политика и злоупотребата с наркотици.“

Камерън обикновено цитира случаи на съдебни дела, свързани с попечителството на хомосексуални двойки, случаи на правни и политически дебати. Автор е на ок. 40 материала през последните 25 години, застъпващи тезата, че хомосексуалността има негативни последици за децата и обществото. Камерън твърди и че между 1/3 и 1/2 от случаите на сексуална злоупотреба от страна на хомосексуални осиновители се касае за хомосексуални приемни родители.²⁹ (Каква позната идея, нали!? Вж. мит №8) Без да се впускаме в подробности за критиките към тази клеветническа псевдонаучна продукция (а те са много), ще отбележим, че Камерън е изключен през 1983 г. от Американската асоциация по психология, а в последствие и уличен от Американската асоциация по социология в „последователно преиначаване и погрешно представяне на социологически изследвания върху сексуалността, хомосексуалността и лесбийството.“^{30, 31} Въпреки наличието както на научна, така и външна критика (федерален съдия е окачествявал трудовете на Камерън като „пълно изопачаване“), трудове като неговите се радват на голяма популярност сред негативно настроени към хомосексуалността групи и успешно служат като инструмент за внедряване на анти-хомосексуални настроения и дискриминация.

Както отбелязах в началото, другата линия на „тревожност“ по въпросът за осиновяване на деца от хомосексуални двойки е свързан с евентуалните психологически последици върху детето. Тази позиция на загриженост принадлежи не само на предубедени спрямо хомосексуалността лица. Изследванията в областта са немалко. Тревогата е свързана с това, как едно дете би се справило с евентуалната негативна обществена нагласа спрямо факта, че родителите му са хомосексуални; т.е. как дискриминацията спрямо родителите ще се отрази на детето. Личностови аспекти на развитието също са обект на загриженост, например индивидуализация, психиатрична оценка, поведенчески проблеми, интелигентност, способност за морална преценка и пр. Като цяло изследванията не намират съществени различия по тези пунктове. Твърденията, че децата отгледани от еднополови двойки страдат от дефицит на личностовото развитие нямат емпирична основа.³²

12. Християните по света са единни в позицията си срещу хомосексуалността — Библията ясно я заклеймява.

Позицията на християнската църква по въпросите на хомосексуалността се основава главно на Библията. А християнската църква не изчерпва понятието „християнство“. По света съществуват множество християнски деноминации и всички те интерпретират едни и същи пасажи на Библията по различни начини.

Пет са пряко свързаните с еднополовото сексуално общуване пасажи от Библията. Традиционно източното православие и католицизма ги интерпретират като заклеймяващи хомосексуалността, въпреки че в тях се говори за еднополов сексуален контакт, не за сексуални ориентации, по простата причина, че по времето на написването на книгите от Светото писание не е съществувало такова понятие. Някои съвременни теолози и християнски деноминации обаче преразглеждат из основи интерпретацията на тези спорни текстове.

Позицията на православието и католицизма се основава преди всичко на мирогледните възгледи и библейски интерпретации на църковните отци и светци-мистици (като Тома Аквински или пък Хилдегард Бингенска). Причината е, че в самата Библия — една доста обемна книга — засягащите хомосексуалността пасажи са действително малко. Отрицанието на хомосексуалността се подкрепя за целта често чрез по-общи въпроси, като сътворение, любов и семейство. Библейският мироглед е подчертано хетероцентристки и например факта, че Бог е сътворил хората мъж и жена (Битие 5:2) е достатъчен според някои, за да се докаже, че Бог не е предназначил човека за еднополово сексуално общуване, следователно (но защо?) то е грях. Същата логика ще открием в случай, в който използвате клечка за зъби, не за да си чистите зъбите, а с някакво съвсем друго приложение. Щом клечката е за зъби, т.е. „сътворена“ е с тази цел, ще да е нередна употребата й с друг умисъл! Тази наивистична логика не е нищо друго, освен отчаян опит да се обосноват предразсъдъците и дискриминацията спрямо хомосексуалността.

Изключително са тачени оскъдните библейски цитати, обговарящи еднополовото сексуално общуване. Те са следните:

• Битие 1—2 и 19:1—25;
• Левит 18:22 и 20:13;
• Римляни 1:24—27;
• 1 Коринтяни 6:9—10;
• 1 Тимотей 1:9—11;
• Юда 1:7.

Валидността на интерпретациите на тези цитати е оспорвана не просто от теологична, но и от лингвистична гледна точка. Причината е, че понятието „хомосексуалност“ е продукт на 19 век и по времето в което е написана Библията то не е съществувало в никой език. За целта в библейския текст по отношение на еднополовото общуване винаги се използват думи, като „мъжеложничество“, които в крайна сметка се отнасят на първо място до идолопоклонничеството, а на второ — до свързаната с него паганска хомосексуална храмова проституция. С което Библията (нищо необичайно) заклеймява идололатрията и проституцията, но не и самата полова ориентация. По времето на написването на Библейските текстове хомосексуалността не е представлявала сексуална ориентация, а тип поведение. На авторите на библейските текстове, които видимо влагат в текста личната си позиция (с нетеоморфни по характера си квалификации, като „гнусота“), не е било известно, че половото поведение на човека може да се влияе от генетични или хормонални изменения, едва ли са имали понятие за поведенческите науки и най-малко са разбирали от детерминанти на поведението.

Думата „содомит“ (Sodomite; в българския превод на Библията — „мъжеложник“) идва от „содомия“ (Sodomy; мъжеложничество), а тя на свой ред е превод на староеврейското „кадеш“ (קדש), извикващ аналогия с града Содом. Етимологията на тази дума ни отвежда до корена „кадаш“ (קדש — пише се по същия начин, но с други диакретически знаци; по технически причини не бих могъл да го изпиша тук), който значи „чист“, „божествен“, „свещен“. „Кадаш“ се използва по адрес на човек, посветен на някакво божество и поради това, считащ себе си за по-близък до божеството от обикновените хора (вж. напр. Исаия 65:5, където е употребена именно тая дума — „защото съм свет за тебе“ в българския синодален превод или קְדַשְׁתִּ֑יךָ). „Кадеш“, думата превеждана като „мъжеложник“, на свой ред пък означаваща мъжка храмова проститутка, т.е. жиголо, посветен на Астарта или Венера и отдаващ тялото си в тяхна чест (вж. напр. Второзаконие 23:18).⁵² И наистина българското „мъжеложник“ извиква аналогия с „наложник“. Както се вижда „содомията“ или „мъжеложничеството“ ни отвеждат не при някоя сексуална ориентация, а при практиката на ритуално проституиране и добре известната враждебност на юдеите към алтернативните култове, поради етническият им монотеизъм. Векове наред обаче в тези думи се влага предумишлено съвсем друг смисъл и те се представят, като заклеймяващи хомосексуалността.

Революционен е труда на американския историк Джон Бозуел (John Boswell), който през 1980 г. публикува книгата си „Християнство, социална толерантност и хомосексуалност“.³³ В него Бозуел аргументира тезата, че част от преводите на споменатите библейски пасажи са съзнателно преиначени, а друга — съзнателно изопачени в интерпретацията, за да се представят като заклеймяващи хомосексуалността (подобно на приложения тук пример). Налични са и вътрешни противоречия в текстовете, главно във връзка с разказа за Содом и Гомор. С богата ревизия на историческата действителност Бозуел показва, как отношението спрямо хомосексуалността се е изменило във времето, дори вътре в самата църква, която, според него, преди е признавала еднополовия съюз като валиден.

Днес редица протестантски деноминации поддържат интерпретациите на Бозуел и някои по-съвременни теолози, като д-р Дейвид Хилборн (David Hilborn).

13. Хомосексуалните искат специални права за гейовете и лесбийките.

Окачествяването на основни човешки и граждански права като „специални“ е ярка проява на демагогия и опит за съзнателно и целенасочено манипулиране на общественото мнение. Едва ли някой нормален човек ще нарече така правото да бъдеш нает и да запазиш работата си според квалификацията и заслугите си, наместо според сексуалната си ориентация, етническата, верска, расова или друга принадлежност. Правото да бъдеш обслужен наравно с останалите клиенти в ресторанта или супермаркета също, като че ли, няма отенъка на специално. Правото да се разхождаш по улицата хванат ръка за ръка с човека, когото обичаш, без да се боиш, че можеш да бъдеш нападнат и пребит за това, което си или за това кого обичаш, също звучи относително обикновено. С две думи — хомосексуалните и бисексуалните искат тези права, които имат всички останали средностатистически граждани на една страна, включително правото да сключват юридически брак и да отглеждат деца — свои или осиновени. Ако някой вижда в това искане нещо специално, само защото го искат хомо и бисексуалните, то проблемът със „специалното“ е у него, а не у хомосексуалните. Няма рационална причина тези искания да застрашават с нещо обществото или правата на останалите хора и малцинства, както се опитва да се внуши от страна на консервативни религиозни и крайно десни партии.

14. Хомосексуални са 10% от населението.

Този мит почива на труда на американския биолог Алфред Кинси „Сексуалното поведение на мъжа“ (1948), макар този факт рядко да се споменава. Той е показателен за това, как наглед ясно написаното твърдение в един научен труд, може да бъде погрешно интерпретирано, преиначено, изопачено от неспециалисти и превърнато в истина, без да представлява такава. Булевардни списания, бастиони на популярната психология, ползвана предимно с цел да занимава отегчените домакини, често цитират този „факт“ в статии от типа на „10 неща, които мъжът на средна възраст си мисли по време на секс“. Несериозността на тези твърдения, както и на самите статии и издания в които са публикувани, следва да е очевидна за интелигентния читател.

В „Сексуалното поведение на мъжа“ Кинси докладва, че 10% от мъжете „на възраст между 16 и 55 години са повече или по-малко преимуществено хомосексуално ориентирани (т.е. равнище 5 или 6) в продължение на поне три години.“³⁴ Както се вижда, споменатите 10% имат съвсем конкретен контекст. Неправилно схванат, смисъла на изречението често се губи и съкращава на „10% от мъжете … са … преимуществено хомосексуално ориентирани.“ Накрая смисълът му съвсем се изопачава, като се твърди, че хомосексуалните въобще (и мъже, и жени) са 10 константни процента от популацията (най-често се има предвид човечеството въобще). Всъщност фактите, които Кинси ни показва, далеч не говорят за подобно нещо.

Първо, в труда си Кинси говори за типове сексуално поведение — както вече споменахме той в известен смисъл отрича валидността на дихотомичните категории. Избягва ги и не категоризира хората съобразно тях. Второ, Кинси визира само мъжете и то в определен възрастов диапазон. Трето, той говори само за онези, които се класифицират в пета или шеста степен по скалата на Кинси. Четвърто, изследването на Кинси е валидно за САЩ, където е било проведено. Това не дава основание да се твърди, че статистическите данни ще бъдат същите в България например. Пето, както вече се отбеляза, скалата на Кинси класифицира поведението, но не и самата сексуална ориентация — тя представлява емоционално привличане и сексуално желание, не само проявено поведение. Това ни кара да се усъмним, че е възможно тази цифра да е по-голяма, а не, както твърдят опонентите на хомосексуалността — по-малка.

Световното секс проучване на компанията “Durex” за 2005 показва, че 20% от допитаните от населението на САЩ сами потвърждават, че имат някакъв „хомосексуален опит“, а от България — 9%. Това изследване също е ненадеждно, предвид, че е провеждано чрез Интернет, което поставя под съмнение представителността на групата респонденти за популацията.

15. Родителите трябва да отхвърлят хомосексуалността на децата си и по възможност да се опитат да ги откажат или излекуват от нея.

Тази позиция спрямо сексуалната ориентация на синовете и дъщерите никак не е рядка. Тя почива главно на дезинформация или въобще на отсъствието на такава по въпросите на хомосексуалността. А най-страшното е, че последствията от нея могат да имат фатален изход. За едно дете няма нищо по-страшно от отхвърлянето от собственият му родител. Объркаността от обществено заклеймените чувства и желания, които то изпитва, комбинирани със системно насажданото чувство за „ненормалност“ и „греховност“, стават взривоопасна маса. Клечката кибрит за нея е отсъствието на подкрепа (и дори напротив) от страна на родителя — най-близкия. „Въпреки множеството проучвания и убедителни свидетелства, все още съществува едно нежелание да се признае връзката между традиционната социална стигматизация (позорно заклеймяване) на хомосексуалността и високият брой на опитите за самоубийство сред юношите и младите мъже, идентифицирани като гейове от самите тях или от другите.“ Това пишат Мишел Доре и Симон Л. Лажьонес в книгата си „Мъртвите момчета не танцуват“ (Hermes Publishing, София 2005). В това забележително изследване двамата автори ясно показват, че хомофобията може да убива и индиректно.

Емоционалната травма, която са способни да нанесат непримирими родители върху крехката и объркана душевност на своите хомосексуални деца-тинейджъри е често необратима. А подлагането на различни (псевдонаучни) лечения и терапевтични методи спрямо хомосексуалността е същински риск за психичното здраве на младежите. Твърдението, че трябва и е възможно да се „лекува“ нещо, което, както показахме дотук, не се нуждае от лечение и не е просто (или дори възможно въобще) да се промени, спокойно можем да отнесем към анти-хомосексуалните нагласи, стоящи зад печални съдби, като споменатите.

Интересно, мисля, ще е да споменем, че високият процент на самоубийство сред хомосексуалните младежи, сравнени с техните връстници, години наред, а дори и днес, е сочено като доказателство за психическата лабилност на хомосексуалните. Като причина за тази лабилност обаче се сочи самата хомосексуалност, а не социалната стигматизация, дискриминация и натиск спрямо хомосексуалните.

16. Хомосексуалните по-често се депресират, мислят за самоубийство и имат лабилна психика.

Този мит е горещо подклаждан преди всичко, защото е по-лесно да бъде аргументиран и „доказан“. Ала за какво доказателство говорим? Действително много изследвания посочват тенденции на повишена тревожност и депресия сред популацията на хомосексуалните, сравнени с хетеросексуалните. Причините за повишена тревожност и суицидни помисли сред хомосексуалните младежи бяха изложени в предходната точка. Тук именно, цитиращите източниците по темата прибягват до чиста проба демагогия, намирайки причината за проблема в самата хомосексуалност. Самоочевиден обаче, мисля, е факта, че произхода на подобна депресия се корени в социалната стигматизация и натискът върху хомосексуалните от старана на обществените норми, а не в самата хомосексуалност като клинична единица.

Твърдението за лабилна психика и съпътстващи хомосексуалността психични проблеми при гейовете и лесбийките твърде отдавна бе разобличена за пръв път като лъжа и оттогава до днес непрестанно се трупат изследвания в полза на първоначалните изводи. Те са направени от американската психоложка Ивлин Хукър (Evelin Hooler) още през 50-те. В едно свое забележително изследване⁵³ Хукър сравнява две групи от по 30 мъже — хомосексуални и хетеросексуални. Двете групи са подложени на три различни проективни теста, които в последствие са разгледани от трима специалисти в областта на проективните тестове. На експертите, прегледали резултатите, не са предложени никакви други данни, освен самите тестови резултати. Те са помолени да определят психологичното здраве на обектите и като бонус — да посочат сексуалната ориентация на всеки един. Както продължава да твърди мита и днес, би следвало да се открият свидетелства за психични разстройства, съпътстващи хомосексуалността. Със скала от 1 до 5 е оценявана психологичната приспособеност на личностите, чиито резултати са подредени в случаен ред. Впоследствие резултатите на двойки мъже — по един хомосексуален и един хетеросексуален — са представени на експертите с молба да бъде посочено „кой кой е“. Резултатите са недвусмислени. Двете групи не показват съществена разлика в степента си на приспособеност, а хомосексуалните от двойките са идентифицирани правилно в 50% от случаите. Тоест, клиничните „критерии“ имат валидността на чиста проба налучкване.

Факта, че е изследовател, а не клиничен специалист, обрича изследването на Хукър на забрава, чак до 1973 г., когато нейният труд, заедно с този на Алфред Кинси, са сред цитираните научни изследвания, използвани като основание хомосексуалността да бъде извадена от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия.

17. Хомосексуалните масово се заразяват с ХИВ и са изложени повече на опасността от СПИН.

Този мит води началото си от самото откриване на Синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН). Първите появи на симптомите на болестта в САЩ датират от есента на 1980 г. Появяват се у мъже на възраст между 30 или 40 години. Мъжете страдат от една разновидност на пневмонията, мозъчни абсцеси, предизвикани от един паразит по животните и една рядка форма на тумор, обичайно наблюдавана в напреднала възраст. Общото между тези симптоми са две неща. Първо, страдащите от тях с подчертано подтисната имунна система. И второ — всички пациенти, у които е наблюдавана болестта, са хомосексуални. Синдромът бива наречен „гей-свързано разстройство в имунитета“, ала впоследствие се преименува на СПИН.³⁵ Здравословните проблеми на хомосексуалните обаче слабо интересуват обществото по това време и медиите на практика не засягат проблема. До момента, в който става ясно, че СПИН не е „чумата на гейовете“, а „чумата на 20 век“, поразяваща всички, без оглед на сексуалната им ориентация.

Борбата за събуждане на обществена тревожност по въпроса е жестока. Причината болестта да е открита първо и главно сред хомосексуалните мъже е факта, че по това време — ерата на дрогата, екстази, безпаметните купони в крайпътни вили и златни години за порноиндустията — сексуално промискуитетните гейове и наркомани в САЩ водят подчертано разблуден стил на живот. Макар да става известно, че болестта се разпространява по полов път, лидери на някои гей-организации полагат неимоверни усилия да отрекат този факт. Увлечени от романтизма на борбата за социална дестигматизация и равноправно третиране, хомосексуалните в САЩ по това време приемат еротизмът към собствения пол като определящ не само сексуалната им ориентация, но и идентичността им. Според този изкуствено създаден стил на живот геят, който не прави секс когато и където пожелае, отхвърля своята идентичност и страда от интернализирана хомофобия.³⁶ Този стил на живот до голяма степен допринася за утвърждаването на нашия мит №7. Бързо разпространилата се епидемия на СПИН спомага за повдигането на широк обществен диалог и за хомосексуалността, по това време все още тема-табу, започва да се говори все по-открито и свободно. Подемат се кампании за информиране на обществеността за разпространението на СПИН. Тези кампании и усилията за по-голяма социална помощ към рисковите групи, като хомосексуалните, водят до повишаване на личното самоуважение на тези групи и понижават вероятността гейовете да отстояват навици във високорискови полови практики.³⁷

18. Хомосексуалните се обличат в дрехите на другия пол и искат да станат като него.

Изненадващо широко разпространено е нелепото вярване, че хомосексуалните травестират. В психологията и сексологията травестия се нарича акта на преобличане в дрехите на другия пол. Практикуването й е известно като трансвестицизъм, трансвестизъм или просто травестизъм. Трансвестицизмът има три основни разновидности.¹⁸

На първо място трябва да споменем транссексуалният трансвестицизъм. Той се практикува от транссексуални лица, т.е. лица с разстройство на половата идентичност, а често и на психосексуалната (полова) ориентация. Транссексуалните лица желаят да изоставят дефинираната от биологичния им пол идентичност и да придобият идентичността на противоположния пол, тоест има налице разминаване между анатомичния пол и половата идентичност (чувството, че си мъж или жена): анатомични мъже, които желаят да притежават тялото и идентичността на жени, или анатомични жени, които желаят да притежават тяло и идентичността на мъже.^{36, 38} Това състояние е същностно различно от хомосексуалността, въпреки, че именно то често се припознава като хомосексуалност, а транссексуалните са квалифицирани като „гейове“ или „педали“, което е съвсем погрешно.

Другият вид трансвестицизъм е фетишизмения трансвестицизъм или травестизъм. Това са хетеросексуални лица, които се преобличат в дрехите на противоположния пол с цел постигане на сексуално удоволствие.^{18, 39} Фетишизмените трансвестити, постигайки полова възбуда от преобличането в женски дрехи, често пъти в последствие мастурбират или дори извършват хетеросексуално сношение. Любопитно е да се отбележи, че ок. 2/3 от фетишизмените трансвестити са женени, имат деца, и определят себе си като изключително хетеросексуални.³⁹ Определян като психосексуално разстройство, травестизмът често се бърка с транссексуалността, фетишизма и хомосексуалността.

Третият вид трансвестицизъм, който пряко засяга и настоящия мит, е хомосексуалният трансвестицизъм. Той е рядко явление и се практикува от хомосексуални мъже, участващи в развлекателни и шоу програми с цел забавление или ирония на сексуаланта ориентация.^{18, 39} Преобличането в женски дрехи на хомосексуални мъже е театрално. За разлика от транссексуалността тук не е налице воля за идентификация с противоположния пол или желание за промяна на биологичния. Не е налице и полова възбудимост от акта на преобличане, както при фетишизмения трансвестицизъм.

Преобличането в женски дрехи при хомосексуалните е продукт на една карнавална гротеска на фемининността им. То се среща предимно в гей клубове или по време на гей-паради на гордостта (наричани така, защото имат за цел да заявят гордостта на хомосексуалните личности от това, което са). Хомосексуалните не изпитват нужда от преобличане в женски дрехи и принципно не го правят извън посочените случаи.

19. Бракът има за цел продължението на рода и затова на хомосексуалните не бива да се разрешава еднополов брак. Целта на това искане е разрушаване на традиционните ценности и унищожаване институцията на брака.

Тази теза по същността си е християнска, сиреч религиозна, но за много хора звучи като чудесно оправдание да се ограничат гражданските права на хомосексуалните. В последствие е реконструирана от следпросвещенската мисъл в теза, че в природата е нормално това, което подлежи на възпроизводство, а останалото е отклонение. За съжаление на изповядващите с почти религиозна чувствителност тази максима, природата видимо не е съгласна с нея и отдавна е засвидетелствала механизми, отричащи безусловния й характер.

Ще изоставим за минута конкретиката на брака и ще обърнем внимание на половото поведение като цяло. Половата функция при човека е двояка — прокреативна (репродуктивна), но и рекреативна (емоционално—удоволствена). Подкрепящите гореизложената теза почти винаги пропускат втората основна функция на секса при хората. Тази удобна демагогия обаче е печално проявление на двоен стандарт, предвид, че именно втората от двете функции е най-масово практикувана и от самите хетеросексуални. Д-р Тодор Бостанджиев има един любопитен пасаж относно определението за нормално в половото поведение в своята „Сексология“:

[…] говорейки за отклонение в половото поведение, много е трудно да се определи за какво отклонение всъщност става дума — кое полово поведение е „нормално“, та от него другото да е „отклонение“. Известно е, че подобни полови поведения се наблюдават и при животните. Все пак при животните дефинирането може да е по-просто: при тях половата дейност има само една функция — прокреативна (репродуктивна) и когато тя не се осъществява, половото поведение е неестествено, девиантно. При човека обаче половата дейност има две функции. Половото поведение може да не осъществява прокреативна функция, но да удовлетворява рекреативността, емоционално-удоволствената. Следователно девиантното полово поведение е „отклонение“ по отношение на възпроизводствената, но не и по отношение на комуникативно-емоционалната функция.

Така отклоненията в половото поведение може да се дефинират като относително трайни полови потребности и навици, при които се осъществява само рекреативна, но не и прокреативна полова функция. Девиацията е „ненормална и неестествена“ само по отношение на прокреацията. […] Тук съществува само нравствено ограничение: начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите. При спазването на тези условия как и с кого се осъществява полово общуване остава лична работа на участниците в него.¹⁸

„Начинът на общуване да се приема съзнателно и доброволно и от двете страни и да не уврежда здравето и нравствените разбирания на партньорите.“ Въпреки овехтелия си терминологичен апарат и все още видимите влияния от материалистическите хуманитарни теории, от целия труд на Бостанджиев този извод е един от най-забележителните и актуални. Това определение за нормалност при човешката сексуалност действително е валидно за почти всяка област на половото поведение. Нещо повече — твърдението на Бостанджиев, че при животните половата функция се свежда само до репродукцията не е вярно. Доказано е, че някои животински видове засвидетелстват системно рекреативно полово поведение. Още повече, че към днешна дата хомосексуално поведение е наблюдавано у над 1 500 животински вида, за 500 от които е добре документирано. Което още повече показва, колко изкуствена и ялова е теорията за репродуктивния идеал в природата. Да би била тази теза действително напълно вярна и безусловно изповядвана от защитниците си, това щеше да значи, че всеки човек на тази планета, който извършва полово сношение с нерепродуктивна цел, е своего рода „ненормален“. В тази графа спадат всички хетеросексуални двойки по света, правили някога секс с презерватив, противозачатъчни и въобще с намерения различни от зачеването! Но за репродуктивната цел на секса хетероцентристите се хващат само и единствено, когато стане дума за еднополов секс.

В известен смисъл засегнахме този въпрос и по-рано — в теорията за формиране на сексуалната ориентация у човека, която представя за значими както биологичните, така и социалните детерминанти. Стана ясно, че освен базисните си полови репродуктивни инстинкти, човек е способен да изпитва и развива нерепродуктивни потенциали в отношенията си с останалите човешки същества.

Връщайки се към институцията на брака ще трябва да признаем няколко неща. „Семейство“ има много по-широк смисъл от влагания в него от радикално настроени религиозни фундаменталисти. С латинското familia в Древен Рим се означавало цялото домакинство, наедно с роднините и робите, работещи в дома. И ако християнския брак е свидетелство пред Бог, то крайно неприятно е налагането на критериите за него у гражданския брак, който е правен акт пред лицето на държавата, който поражда правови отношения между съпрузите, които по презумпция се обичат. Според конституцията на Република България (чл. 46) е законен само гражданският брак. Да говорим тук за съюзи пред лицето на Бога и за това какво пише в Библията е смешно и несъстоятелно. Това е подмяна на тезисната основа: чрез норми на религиозния морал да се обоснове отказ за даване на граждански права. А двете нямат пряка връзка помежду си, поне до момента, в който страната ни е демократична република, а не християнска или ислямска република, т.е. до момента, в който религиозното право не е еднозначно на гражданското.

От тук започва безкрайно повтаряне на тезиса, че с еднополовите съюзи ще се разруши институцията на брака и ще се накърнят „традиционните ценности”. Това мъгляво понятие за ценности, били те определяни като „традиционни” или „семейни”, е кодова дума в масовата психология, алармираща за опасност — надигаща се голяма промяна, която се кани да унищожи наличния в момента миров ред. Така индиректно се внушава, че еднополовите бракове ще разрушат нещо, ще предизвикат обществен катаклизъм. Как точно обаче — никой не обяснява. Така че не става ясно и на каква логика почива това твърдение, а оттам — и валидна ли е въобще тя. В забележителната си (не само по съдържание, но и по стегнатия си обем) книга „Фундаментализмът”, американският историк на религиите Мализ Рутвен пише:

В поляризирания манихейски свят на фундаменталисткото учение целомъдрието не е достатъчно. Враговете на Бог трябва да бъдат демонизирани. „Изпуснатата” жена е проводник на Сатаната. Фундаментализмът учи, че „семейни ценности” е кодирана дума, означаваща хомофобия. Поне половината литература, издадена от„Фокус върху семейството” – лобистка група от Колорадо, е посветена на отричането на хомосексуалността. Джеймс Робисън, американска телевизионна евангелистка, поставя хомосексуалните в категорията на изнасилвачите, банковите обирджии и убийците: „Не трябва да се вайкате дали е нормално да си хомосексуален.” Въпреки това рядко, почти никога, не се обяснява как точно хомосексуалността подкопава семейните ценности. (В действителност обратното изглежда по-правилно: „обратните” обикновено остават по-близко до роднините, отколкото децата, които сключват брак и напускат дома.)⁴⁰

Възможно е с тези „традиционни ценности” да се визират ценностите на патриархалния ред и етническата общност — земята, кръвта и вярата. Те често са и ценности на национализма. В случая с еднополовия брак застрашена е кръвта, сиреч продължението на рода. В масовото подсъзнание на етноса атакуването на този архетип е сигнал за заплаха, който се проектира ирационално в съзнанието като чувство на тревожност, както от тази заплаха, така и от глобалната промяна. Психологията на тези ценности и промяната им е застъпена широко и в българската литература, от където тя добре може да бъде усвоена. Това е проблематиката на повестта „Гераците” от Елин Пелин и на разказа „Дервишово семе” на Николай Хайтов например.

Реална заплаха за обществото обаче, като че ли не съществува. И този проблем е от компетенцията не на правистите и политиците, а на психолозите, социалните работници и културните антрополози. Именно значението на тяхното становище обаче най-често се девалвира в обществения дебат по въпроса, преди всичко защото е про-хомосексуално и следователно неудобно. През 2004 г. в отговор на призива на американския президент Джордж Буш за конституционни поправки, забраняващи гей браковете, като заплаха за цивилизацията, Американската асоциация по антропология (най-голямото сдружение на антрополози в света) излезе със следното становище:

Резултатите от продължилите повече от век изследвания върху домакинства, близки съжителства (на семейни начала) и семейства, сред различни култури в различни периоди от историята, не предоставят каквито и да било доказателства в подкрепа на тезата, че цивилизацията като цяло или отделни жизнеспособни социални устройства зависят от брака като изключително хетеросексуална институция. По-скоро антропологичните изследвания водят до заключението, че широката гама от типове семейства, включително тези, основани на еднополова връзка, могат да допринесат за установяването на стабилни и хуманни общества.

Изпълнителният борд на Американската асоциация по антропология силно се противопоставя на конституционни поправки, ограничаващи брака [като достъпен само] за хетеросексуални двойки.⁴¹

20. Хомосексуалността е признак за упадък на обществото: тя не съществува в развитите култури.

Този мит е често използван от консервативни пропагандатори и организации, по простата причина, че както в случая със „семейните ценности” от мит №19, създава чувство за опасност. За разлика от мъглявата и неконкретизирана аларма на това понятие обаче, мита за хомосексуалността и културния упадък е значително по-конкретен. И би бил съвсем правдив, ако не пропускаше или преиначаваше редица исторически факти.

На първо място развиващите тази теория за хомосексуалността твърдят, че тя не е съществувала в развитите общества. Коректно ще е обаче да говорим най-напред за еднополово общуване, по простата причина, че понятието „хомосексуалност” твърде тясно ни обвързва с някои типични особености на сексуалната ориентация. И макар че това понятие често се ползва просто като синоним на еднополовото сексуално общуване, тази употреба е твърде неточна и неправилна.

Еднополовите връзки са били и продължават да бъдат организирани в отчетливи категории в различните общества в различно историческо време. Културния антрополог Стивън О. Мъри разграничава три отделни асоциативни модела:⁴²

• Егалитарен, състоящ се от двама партньори без значение на възрастта. При това и двамата изпълняват равнопоставена, социално приета сексуална роля като хетеросексуални от своя пол. От такъв тип са повечето хомосексуални връзки в съвременното западно общество.

• Полово структуриран, състоящ се от връзка между партньори, играещи различни полови роли. Пример за подобни отношения са традиционните връзки между мъже в Средиземноморието, Близкият Изток и Централна и Южна Азия, както и хората с Два духа (както са наричани членовете на еднополова връзка от индианците) или шаманските практики на промяна на пола в древните общества. В Северна Америка, това е най-добре илюстрирано от маскулинно-фемининната практика. В Турция и други ислямски страни например, както и в Латинска Америка (Мексико и Бразилия), за хомосексуален се счита само пасивният партньор.^{43, 44}

• Възрастово структуриран, състоящ се от партньори на различна възраст, обикновено от юноша и по-зрял мъж. Пример за такива взаимоотношения е педерастията сред древните гърци или взаимоотношенията между начинаещ самурай с по-опитни войни; южнокитайските момчешки брачни ритуали; и съществуващите и днес в Централна Азия и Близкия Изток практики.

Обикновено в дадено общество и дадена епоха доминантна е само една от формите на хомосексуално общуване, което не означава непременно отсъствие на другите две. Историкът Риктър Нортън отбелязва в „Интеграционни и егалитарни модели“,⁴⁵ че в Древна Гърция егалитарните модели на хомосексуална връзка са съществували паралелно с институционализираната педерастия, а практиката на сексуално общуване с непълнолетни е популярна практика и в наши дни, както в хомо, така и в хетеросексуална форма.

Еднополово сексуално общуване може да открием не просто навсякъде в историята, но и навсякъде по света. Най-старите запазени днес паметници, доказващи наличието на хомосексуални отношения, са от Древен Египет. Открити са множество релефи и рисунки, изобразяващи мъже в интимни пози, както и обща гробница на двама придворни сановници с текстове и изображения, потвърждаващи тяхната любов и съжителство.

Сред най-известните, практикували такова общуване общества, са тези на Древна Гърция и Древен Рим. Сред древните гърци била възприета педерастията (връзка между зрял мъж и юноша), но не и отношенията между зрели мъже с равнопоставен социален статус. По традиция зрелият мъж (erastes) избирал юноша за свой любим (eromenos) и го превръщал в обект на посвещение и обожание. Очаквало се любовникът да осигури на любимия си необходимото обучение, да го закриля и насочва в процеса на възмъжаване, и да го издигне до съответния статус на свободен гражданин. В Древна Гърция не е съществувало понятието „хомосексуалност“, както и мъже с хомосексуална ориентация, поне в съвременния смисъл на думата. По-коректно ще е да говорим за своеобразна бисексуалност при мъжете. Но и това определение е доста неточно, поради същностните различия между древногръцката и съвременната сексуалност. Ученият-класик Дейвид Халпърин заявява, че в класическата епоха в Атина сексуалните обекти биват „не мъже и жени, а активни и пасивни, агресивни и подчинени“.⁴⁶ Еднополовият сексуален контакт в Древна Гърция е стриктно съобразяван със социалния статус на двамата участници в него, а оралният или анален контакт е недопустим или много рядък; той е предимно междубедрен.³⁶

Обичайно в древна Спарта било поддържането на връзки с момчета от страна на възрастни мъже. Смятало се, че интимните контакти между по-възрастните и по-младите войници укрепват лоялността и солидарността вътре в отряда, и насърчават смелостта и героизма в обкръжението на любимия човек. Често щом юношата навършел определена възраст, от връзката с любовника му били изключени сексуалните отношения.⁴⁷

На о-в Лесбос „десетата муза“ на Платон, Сафо, пише страстни любовни поеми, адресирани към жени. Самият Платон пък определя в „Пирът“ любовта към младите мъже като „божествена“.

В средновековните мюсюлмански култури интимните отношения между мъже били широко разпространени.⁴⁸ Те били и основно вдъхновение на някои от най-знаменитите близкоизточни творци от епохата, като арабския поет Абу Нууас и персийските художници Риза Аббаси и Мухаммад Касим (16-17 век).⁴⁹ Културите на Мала Азия пазят спомени за еднополова любов и от предислямския период. В своята „Елахи Нама“ персийско-таджикския поет Фарид ад-дин Аттар (ок. 1142 — 1220), един от тримата „Велики суфии“, събира осем истории за споделената любов и преданост на султан Махмуд Газневи и робът Малик Аяз.

В Източна Азия хомосексуалните отношения са били стандартна част от обществения живот, в Китай още от 600 г. пр.н.е., а в Япония — поне отпреди хиляда години. Такива отношения отново имали педерастичен характер и били повлияни от различията във възрастта и социалното положение. Подобни отношения, описвани от Цзяо Хшечин в „Хонг Лу Менг“ (Сън от червената стая) и „Ши Ту Чжи“ (Хроника на камъка), изглеждат също толкова обичайни, както и хетеросексуалните романси. При полово структурираната женска хомосексуалност в Тайланд съществува и една любопитна практика — активните партньорки (томс) полагат усилия изцяло в полза доставяне на сексуално удоволствие на пасивните си партньорки (дее) и не позволяват на своите дее да им доставят удоволствие.

Противно на разпространеното вярване еднополови връзки са налице и сред индианците в Северна и Южна Америка. Антропологът Джилбърт Хърд пък разказва за необичайно институционализираната хомосексуалност сред самбиа, племе в Нова Гвинея.⁵⁰

Всичко дотук е само една дребна част от голямата мозайка. На практика еднополовото сексуално общуване е пръснато навсякъде по света и във всички исторически епохи. В различните култури съществува различно отношение към еднополовият секс между мъже. Според изследване на Клелън С. Форд и Франк А. Бийч в ок. 1/3 от изследваните от тях над 70 древни общества и култури еднополовите сексуални практики между мъже са редки, отсъстват или са тайни. В останалите 2/3 подобни контакти са се практикували по-свободно или са били интегрирани в обществото.⁵¹

У авраамическите религии (юдаизъм, християнство, ислям и бахайство) това отношение е традиционно негативно или поне е било превърнато в такова. (за християнството вж. мит №12) Във „Фундаментализма“ Мализ Рутвен пише:

Страхът на фундаменталистите от хомосексуалността е пресякъл Атлантика и е навлязъл в англиканската църква, където значителна част от свещеничеството е хомосексуално. […] Подобни течения се наблюдават и в света на исляма, където традиционната толерантност към хомосексуалността като по-малко заплашваща „семейните ценности“, отколкото хетеросексуалната (особено женската) неверност, сега се заменя с активна хомофобия, а на хомосексуалността е наложен етикет (доста неточно) на „вносен“ западен порок. Току-що излезли от семинариите, талибаните, управлявали Афганистан, екзекутирали хомосексуалните чрез бой с камъни, срутвайки стени, за да смажат телата им. След революцията в Иран хомосексуалните са били бесени, дискотеки, посещавани от хомосексуални – затваряни, а посетителите – арестувани.⁴⁰

Както става видно еднополовото сексуално общуване не е просто културна особеност и не е признак на аномия. То е обективен исторически факт.

Коментар от автора

Считам за необходимо да изясня няколко параграфа във връзка с настоящата си публикация. Не съм дипломиран специалист, но без чувство за скромност считам себе си за недипломиран такъв. И за жалост на онези, които в момента посрещат този факт със злонамерено задоволство, ще трябва да напомня, че множество тези на неспециалисти в исторически план са се оказвали често пъти по-меродавни от тезите на всезнаещите и всеможещите. Ето защо на сериозно научно внимание се подлага теорията на Фройд за датирането на Изхода на еврейския народ от Египет, въпреки че той не е бил нито историк, нито египтолог, нито дори културен антрополог. Зигмунд Фройд е лекар невролог и психолог.

С оглед на горното е необходимо да наблегна на факта, че моите интерпретации и лични размишления, тук са ползвани само за да доизяснят и въведат читателя в текста, описващ идеи и научни факти, които не са моя измислица, теория или авторска разработка, а дело на всепризнати специалисти в областите, които съм засегнал. Държа да отбележа, че иначе често и своеволно използваното словосъчетание „всепризнати специалисти“, тук аз използвам съвсем коректно и в това може да се убеди всеки, който пожелае. В съвременното Интернет пространство има достатъчно извори на информация, предлагащи чудесна база за подобно разследване. Държа да обърна още внимание на факта, че за разлика от повечето статии по темата, настоящата е богато подплатена с библиографски материал; и за разлика от онези статии, които цитират научни „факти“, които най-общо могат да се квалифицират като анти-хомосексуални, настоящата статия цитира предимно съвременни научни трудове, спечелили си авторитет в психологията, психиатрията, антропологията и социологията.

Не е случайно и че повечето цитирани източници са американски по произход. Този факт не е продукт на тенденциозно про-хомосексуалната нагласа на мнозинството от американската научна мисъл. Хомофилските нагласи на съвременната американска психиатрия не са самостоен факт, а следствие от това, че към настоящия момент широко финансирани и добре интегрирали се в масовата култура и ежедневния живот, днес водещи школи в областта на психиатрията и психологията, са именно американската, канадската и английската (заедно с австралийската) и най-големи и достъпни разработки в областта имат именно те. Колкото по на изток отиваме, толкова по-слабо финансирани и по-слабо интегрирани в обществения процес са тези професии, добили онзи характерен аромат на нафталин, който лъха от всяка мухлясала дисциплина, успешно затлачила се в академизъм и култ към авторитета на личността. В страните от бившия Източен блок днес все така продължава да се тачи научния принос, според това кое е името стоящо зад него, а не това, какво казва и доколко обективен научен подход засвидетелства.

Типичен пример в тази насока са труда на д-р Тодор Бостанджиев „Сексология“ (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов), където доц. Добринка Божинова обявява хомосексуалността за парафилия, точно както Бостанджиев, и я класифицира по същия начин като него. Засвидетелствайки уважение към научната степен и образованост на тези автори, аз съм длъжен да подчертая очевидния факт, че със сляпо преписване на старите учебници по психиатрия е невъзможно да се прави не само научен принос, но и научен прогрес. А именно такова сляпо преписване и папагалско повтаряне намираме в тези издания. Фрапиращото несъответствие на научните тези, което ще установим, отваряйки например 8-томната Оксфордска енциклопедия по психология (едно от най-авторитетните съвременни издания в областта) и четейки трудовете на родни научни светила, дипломирали се в разгара на марксическо-ленинския материализъм, ще разкрие пред нас тъжната действителност за развитието на научната мисъл в България, която ми напомня за идеологическата конюнктура в българската литература преди 1989 г. Академизмът е онова, от което следва да се бои не само изкуството. Публиката, казва Оскар Уайлд, ползва класиците като спирачка за напредъка на изкуството, тя свежда класиката до авторитет. Тая смайваща с правотата си и общовалидността си мисъл има печално голяма стойност и извън изкуството.

Различни „научни“ (и не дотам претендиращи за научност) пасквили ме мотивираха да напиша настоящата статия. Докато интелигентният зрял читател е способен съвсем трезво да подходи към подобни писания, то по-голяма е опасността от тях тогава, когато стават обект на внимание на младите хора. Във възраст когато младите мъже търсят поле за изява и затвърждаване на своя про-социален (в унисон със стереотипите) положителен Аз-образ, подобни емоционални, а не интелектуални по характер идеи и гледища, могат да интернализират у личността нагласи и възгледи, които да генерират антисоциални отношения и поведения. Липсата на опит и склонност към конформизъм на младите личности ги предразполага към трайна и дълбока приемственост на митове и стереотипи, като изложените от мен тук. И, както отбелязах още в съвсем краткия увод, подобни митове и стереотипи подхранват не друго, а редица социални предразсъдъци и дискриминация.

Мнозинството винаги е имало самочувствието на абсолютен авторитет и от тая позиция посочването на „онзи, другия“ винаги е било лесно и безапелационно. А крачката между „другия“ и „опасния“ се прави често с лекота и без ясно съзнаване за последствията върху хора и съдби, за които ние сме, макар и непряко, отговорни. Чувството за превъзходство, заклеймяването на чуждото и различното, и злоумишленото вменяване на страх от тях, е използвано векове наред навсякъде по света от безскрупулни и невежи люде в преследването на власт, отмъщение, нарцистично удоволствие, политическо или друго влияние и контрол. Бидейки малцинство, хомосексуалните, както и другите сексуални малцинства, лесно се превръщат в опасни аутсайдери в устите на крайно десни в политическата си ориентация и на онези, които вярват, че могат да говорят от името на Бог. В този смисъл хомосексуалните, а и бисексуалните, споделят съдбата на другите малцинства — те са маргинализирани, гонени, въдворявани и избивани.

Интернализираната в обществото хомофобия е раково образувание от калибъра на расизма и сексизма, което започва да души живота на невинните си жертви още от класната стая, в най-хубавите години на човешкия живот. Думи като „гей“ и „педал“ се ползват на равна нога с „мангал“ и „чифут“ и те често влизат в устите на нашите деца още от дома. Културата на омразата се предава така, както всяка друга култура в отвореното общество. А нима искаме да възпитаваме такива деца!?

Няма научно обоснована теория, която да доказва (не казва) как и защо хомосексуалните пречат на обществото. Няма и обективна, боравеща с чистата истина и факти философска теория, доказваща подобно нещо. Всички подобни теории почиват на същностно погрешни или беззначни постулати. А авторитета на религията все още има хипнотично влияние дори над онези, за които тя е само поза.

Далеч съм от мисълта, че настоящата статия ще накара някого да промени мнението си из основи. Само личния опит е способен на това. А не е тайна, че повечето хулители и клеветници на хомосексуалността никога не са познавали лично някоя хомосексуална личност или поне не са знаели, че дадения човек е хомосексуален. Въпреки това считам статията за безусловно необходима.

***

Макар да приведох една доста обширна библиография с бележки под линия, тук ще е уместно да упомена няколко книги, които в процеса на работата си ползвах широко и съм преценил като по-специални.

За изложението относно биологията и социалните детерминанти на сексуалната ориентация; за културното разнообразие на проявленията на хомосексуалността; за психоаналитичната теория; за изследването на Ивлин Хукър и предразсъдъците спрямо болните от СПИН, съм ползвал главно уникалния все още за България труд на д-р Франсис Марк Мондаймър „Истината за хомосексуалността“. Мондаймър е доктор на медицинските науки, практикуващ психиатър в Северна Каролина, САЩ, член на Медицинския факултет към Университета в Северна Каролина. Книгата е издадена на български през 2002 г. от „Планета-3“ в превод на Елика Рафи.

Друго уникално за България издание е „Хомосексуалността в Древна Гърция“ на сър Кенет Дж. Доувър. Изтъкнат британски академик, ректор на университета „Св. Андрюс“, книгата му е забележителна не само с това, че е може би единственото подобно издание на български език, но и с това, че е първото подобно издание на английски език за 20 век. Публикувана през 1978 г. тя подробно дискутира практиките и нагласите на древните гърци спрямо хомосексуалността, разкривайки пред читателя една уникална картина на античната сексуалност. Макар труда да страда от безспорни недостатъци, като опити да се приложат съвременните полови дихотомии към културните особености на разглежданата епоха, както и факта, че се разглеждат само ранни текстове и отсъстват ревизии относно източници като Плутарх, Лукиан и Атиней, тя без съмнение заслужава внимание.

Трето уникално издание на български език е „Хомосексуалност и психично здраве, издадена на български от (!) „Българска психиатрична асоциация“. Това е един от популярните в САЩ сборници с научни статии и изследвания на специалисти от практиката, които разглеждат различни аспекти на даден общ проблем. Това издание посветено на психичните проблеми на хомосексуалните е под редакцията на д.ф.н. Кристофър Дж. Алекзандър, клиничен психолог с частна практика в Оуклънд, Калифорния. Ползвах изданието главно във връзка с половия промискуитет и проблемите с трайността на хомосексуалните връзки.

Помощ ми указа и „Енциклопедия по психология“, издадена 1998 г. от „Наука и изкуство“. Главният недостатък на това издание е, че по времето когато излиза на български език в САЩ вече има ново издание. Енциклопедията под редакцията на д-р Реймънд Дж. Корсини страда и от факта, че е съкратено издание на четиритомник. Въпреки това е едно от първите сериозни професионални издания от този калибър у нас. Ползвах енциклопедията във връзка с едиповия комплекс и транссексуалността.

В изложението ми за психоанализата и едиповия комплекс огромен е приноса на д-р Пиер Дако и книгата му „Фантастичните победи на модерната психология“. Макар през 1995 г., когато книгата най-сетне е издадена и у нас, определението „модерна“ от заглавието да е било най-малко подходящото за този труд, той представлява забележително изложение на именно онази предубедена и стереотипизирана доктрина за хомосексуалността на психоанализата, която аз разглеждам тук. От това гледище книгата е любопитен артефакт точно толкова, колкото „Моята борба“ например — към идеите и в двете книги не бива да се подхожда с наивно доверие.

Неоценима помощ в работата ми беше и лексикона на Вилхелм Гезений “Hebrew and Chaldee Lexicon to the Old Testamament Scriptures”.

Трябва да изкажа и специална благодарност на д-р Катрин Н. Блек, американска психоложка, която бе така любезна да ми подари няколко ценни издания, сред които и книгата на Грейс Галиано “Gender: Crossing Boundaries” и учебникът по сексология на Саймън Льо Ве и Шарън Валенте “Human Sexuality”.

Вярвам, че за някои читатели материалът ми ще е безкрайно интересен, с оглед на това, че фактите около някои въпроси свързани с хомосексуалността тук се разнищват в тази си светлина може би за пръв път (СПИН, педофилията, християнската доктрина…). За други, убеден съм, съдържанието ще бъде меко казано неприятно. Нужно е да се знае обаче, че не за да ядосам или наскърбя личните възгледи и позиции на дадени хора съм написал статията си, а за да разоблича заблудите и лъжите, някои от които вече векове наред успешно се възпроизвеждат и ползват с користни цели. В тази насока сторих това, което ми бе възможно на този етап.

Сталик, 29.06.2007 г.

Внимание: този текст е авторски. Никаква част от него не може да бъде възпроизвеждана в електронен или друг вид без разрешението на автора. За контакт: тук.

____________________
• 1. Shernoff, M. “Gay Men: Direct Practice.” In R .L Edwards (Ed.), Encyclopedia of Social Work. 19^th ed., Vol. 2. Washington, DC NASW Press, 1995.
• 2. Robert Wesson. Beyond Natural Selection. The MIT Press; Reprint edition, 1993
• 3. Friedman, R and J. I. Downey. “Homosexuality.” New England Journal of Medicine. 331(14)923-929). 1994.
• 4. “Въпроси и отговори за половата ориентация и хомосексуалността” на Американската асоциация по психология.
• 5. Даян Джерард. “Човешка сексуалност”. В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. “Наука и изкуство”, С. 1998.
• 6. Вж. подробно във Fritz Klein MD. The Bisexual Option. Haworth Press, 2nd edition, 1993
• 7. Bailey, J. M., and R. Pillars. A Genetic Study of Male Sexual Orientation. Archives of General Psychiatry. 48(1991): 1089-96.
• 8. Gooren, L., E. Fliers, and K. Courtney. Biological Determinants of Sexual Orientation. Annual Review of Sex Research. 1(1990): 175-96.
• 9. Робърт Б. Юин. “Едипов комплекс”. В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. “Наука и изкуство”, С. 1998.
• 10. Richard A. Isay. Being Homosexual: Gay Men and Their Development. Farrar, Straus and Giroux, 2001.
• 11. Deenan, A. A., Gijs, L., & van Nearssen, A. X. (1994). Intimacy and sexuality in gay male couples. Archives of Sexual Behavior; 23, 421-431.
• 12. Jourard, S. & Richman, P. Disclosure output and inmputin college studetns. Merrill-Palmer Quarterly, 1963, 9, 141-148.
• 13. Klinkenberg, D., & Rose, S. (1994). Dating scripts of gay men and lesbians. Journal of Homosexuality, 26(4), 23-35.
• 14. Даяна Грей и Рик Айсънси. “Баланс между автономност и интимност в хомосексуалните връзки.” В: Кристофър Алекзандър (ред.). Хомосексуалност и психично здраве. София: Българска психиатрична асоциация, 2002.
• 15. Timothy J. Dailey. Homosexuality and Child Sexual Abuse. Washington, D.C.: The Family Research Council, 2002. http://www.frc.org/get.cfm?i=IS02E3&f=WA06J01
• 16. A. Nicholas Groth. Men Who Rape: The Psychology of the Offender. New York: Plenum Press, 1979
• 17. A. Nicholas Groth and H. Jean Birnbaum. Adult Sexual Orientation and Attraction to Underage Persons. Archives of Sexual Behavior 7, no. 3 (1978): 175.
• 18. A. Nicholas Groth, William F. Hobson, and Thomas S. Gary. “The Child Molester: Clinical Observations.” В: Social Work and Child Sexual Abuse, eds. Jon R. Conte and David A. Shore (New York: Haworth Press, 1982), 129‑44.
• 19. Тодор Бостанджиев. Сексология. София: издателство Ciela, 2004 (второ издание)
• 20. Kurt Freund, Robin Watson & Douglas Rienzo. Heterosexuality, homosexuality, and erotic age preference. The Journal of Sex Research, 26, 107-117 (1989). (цитата е от стр. 115)
• 21. Zebulon A. Silverthorne & Vernon L. Quinsey. Sexual Partner Age Preferences of Homosexual and Heterosexual Men and Women. Archives of Sexual Behavior 29 (February 2000): 67–76.
• 22. Въпроси и отговори за половата ориентация и хомосексуалността. American Psychological Association, 2007. Превод: Радослав Стоянов
• 23. Andersson, N., Amlie, C., Ytteroy, E.A. (2002). Outcomes for children of lesbian or gay parents: A review of studies from 1978 to 2000.
• 24. James, W. H. (2004) The sexual orientation of men who were brought up in gay or lesbian households. Journal of Biosocial Science, 36 (3), 371-374.
• 25. Wainwright, J., Russell, S.T. & Patterson, C.J. (2004). Psychosocial adjustment, school outcomes, and romantic relationships of adolescents with same-sex parents. Child Development, 75 (6), 1886-1898.
• 26. Tasker, F. (2005). Lesbian mothers, gay fathers, and their children: A review. Journal of Developmental and Behavioral Pediatrics, 26 (3), 224-240.
• 27. Tasker, F.L. & Golombok, S. (1997). Growing up in a lesbian family: Effects on child development. NewYork: Guildford.
• 28. Chan, R.W., Brooks, R.C., Raboy, B. & Patterson, C.J. (1998). Division of labor among children conceived via donor insemination by lesbian and heterosexual mothers. Child Development, 69, 443-57.
• 29. Cameron, P. (2005). Are over a third of foster parent molestations homosexual? Psychological Reports, 96 (2), 275-298.
• 30. American Sociological Association (1987). Footnotes. American Sociological Association: Washington, D.C.
• 31. Cameron, P. (1994). Revisiting New Republic’s attack on Cameron: A rebuttal to the accusation that Dr. Cameron was dropped from the American Psychological Association (APA). Family Research Report, November-December.
• 32. Lesbian & Gay Parenting. American Psychological Association, 2005.
• 33. John Boswell. Christianity, Social Tolerance, and Homosexuality: Gay People in Western Europe from the Beginning of the Christian Era to the Fourteenth Century. University Of Chicago Press; New Ed edition, 2005.
• 34. Alfred Kinsey, Wardell Pomeroy, and Clyde Martin. Sexual Behaviour in the Human Male. Philadelphia: W.B. Saunders, 1948, Таблица 147, стр. 651
• 35. Randy Shilts. And the Band Played On: Politics, People, and the AIDS Epidemic. Stonewall Inn Editions, 2000.
• 36. Франсис Марк Мондаймър. Истината за хомосексуалността. София: Планета—3, 2002.
• 37. Gary Remafedi. Preventing the Sexual Transmission of AIDS during Adolescence. Journal of Adolescent Health 9, no. 2 (1989): 139-43; Цитирано в Мондаймър (2002). Истината за хомосексуалността.
• 38. Даниел Дж. Зиглър. „Транссексуализъм.“ В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство, С. 1998.
• 39. Даниел Дж. Зиглър. „Травестизъм.“ В: Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия по психология. Наука и изкуство, С. 1998.
• 40. Мализ Рутвен. Фундаментализмът: В търсене на смисъла. София: Захарий Стоянов, 2004.
• 41. Изявление относно брака и семейството на Американската асоциация по антропология, http://www.aaanet.org/press/ma_stmt_marriage.htm
• 42. Stephen O. Murray. Homosexualities. University Of Chicago Press, 2002.
• 43. Hamdullah Aydin, M.D., and Zeynep Gülçat, Ph.D. “Turkey.” В: Robert T. Francoeur and Raymond J. Noonan (Eds.) The International Encyclopedia of Sexuality. Volume I - IV. Continuum International Publishing Group; Subsequent edition, 2001.
• 44. Grace Galliano. Gender: Crossing Boundaries. Thomson-Wadsworth, 2003.
• 45. Rictor Norton. “Intergenerational and Egalitarian Models”, http://www.infopt.demon.co.uk/social19.htm
• 46. David Halperin. One Hundred Years of Homosexuality. Diacritics (Summer 1986): 39
• 47. Питър Джеймс, Ник Торп. Древните изобретения. Том І. С. 1998
• 48. Khaled El-Rouayheb. Before Homosexuality in the Arab-Islamic World, 1500-1800. University Of Chicago Press, 2005.
• 49. Louis Crompton. Homosexuality and Civilization. Belknap, Harvard, 2003.
• 50. Gilbert Herdt. Guardians of the Flutes, Idioms of Masculinity. New York: Columbia University Press, 1987.
• 51. Clellan S. Ford and Frank A. Beach. Patterns of Sexual Behavior. New York: Harper & brothers publishers, 1951
• 52. Wilhelm Gesenius. Hebrew and Chaldee Lexicon to the Old Testamament Scriptures. Boston: Crocker and Brewster, 1844. (a public domain copy)
• 53. Evelin Hooker. The Adjustment of the Male Overt Homosexual. Journal of Projective Techniques, 21 (1957): 18-31.16.

За изневярата и секса

27 октомври, 2007

Обещал съм този пост на prince_Yuki. Всъщност от много време се каня да го напиша, но все отлагах без причина. Дойде часът на истината…

Преди няколко месеца ме зачовърка проблема „Сексът с друг, освен с половинката, изневяра ли е?”. Много хора ще счетат този въпрос за абсурден и ще креснат „Естествено!”. Но дали вие всъщност някога сте се изправяли пред тоя проблем? Какво значи да се отдадеш някому и адекватен начин на изразяване на чувствата ли е това?

Всеки човек е различен във възпитанието си, културата си и възгледите си. Ето защо аз няма да натрапвам тук моят възглед за отношенията между двама души. Подчертавам, че той е мой, без да настоявам, че е правилен. Това просто е моята философия за нещата…

Привърженик съм на „отворените” или „либерални” връзки. Пошли хора превърнаха тия понятия в название за двойки, които практикуват суинг (в най-добрия случай), групов секс и прочее. (Не че има нещо лошо в това; просто не то е смисълът на този тип връзки.) В действителност отворената връзка е връзка без ограничения между двамата партньори или по-точно основана на ограниченията, които сами си поставяме. Аз не съм човек, който се чувства комфортно, когато прави така, че този, когото обича, да се ограничава в името на някаква криворазбрана вярност. Не съм човек, който ще държи Другия на златна верижка, в притежание, и ще очаква от него „преданост”, като от куче. Границата на свободата в рамките на една връзка е нещо, което, според мен, всеки от двамата партньори трябва да изясни и постави за себе си. И не мисля, че съм в положение да съдя другия за това, до къде той е очертал своята граница.

Не съм пропагандатор на суинга или безразборния секс. Твърде далеч съм от тая мисъл. Но разглеждам секса между двама души по малко по-различен от обичайният начин. За едни той е самоцелно удоволствие. За други — свята спойка на връзката. Като човек, който не обича крайностите, аз съм по средата. Сексът е действие между двама души, което не бива да се схваща непременно като проява на някакви крайни чувства, но не бива да се възприема и като здрависването. Той е начин за постигане на удоволствие между двама, които са намерили нещо общо и които, в някакъв смисъл, се чувстват добре с другия. Сексът е симбиоза. Споделяне. Съпреживяване. Но не и изневяра.

Изневярата е нещо, което се случва в сърцето, не в ума и в гащите. Нормално е да пожелаваме красивите неща, които вижда окото ни. Любовта обаче е нещо различно от простото пожелаване и харесване.

Аз вярвам, че трябва да правим щастливи хората, които обичаме. И че ако те по някакъв начин се ограничават заради нас и се лишават от нещо, от което имат нужда, то ние нямаме право да изискваме това от тях. Ако човекът, когото обичам, изпитва по някаква причина нужда да прави секс с другиго, без това да е свързано с каквито и да било ангажименти и без това реално да застрашава нашата връзка, то аз съм готов да му предоставя тази възможност без да се сърдя.

„Когато обичаш някого, пусни го да отлети. Ако той те обича — ще се върне.” Там където има принуда и норма, мъчно вирее истинска любов.

Любовта не е притежание, както ни учеше патриархалното общество. Любовта не е сливане и отдаване всецяло, както ни учат романтиците. Любовта е споделяне. Любовта е стремеж към съвместно щастие. Ако единият член на една връзка е засегнат от някакво нещастие, то следва да бъде засегнат и другия. Обратното е садо-мазохизъм.

Аз не искам да притежавам другия. Аз не искам той да ми се кланя. Аз не искам той да страда заради мен. Аз не съм садист. Аз не съм тиранин. Никой не бива да бъде.

Проблема е ревността. Този дребнав и коварен порок, който като пепелянка се промъква в сърцето всеки път, когато Другият погледне друг.

Има два вида ревност: страхлива и притежателна. Страхливата е естествения страх, че можем да загубим Другия (респективно споделеното щастие). Тя е и оправданата. Притежателната, обаче, е ревността на скъперника. Алчната и егоистична воля за притежание на другия прозира зад нея. Тази ориенталска ревност е почернила много животи. И е най-ужасното, което може да сполети влюбеният. Защото тя разяжда ума и душата. И тъй като това е връзка — разядени са ума и душата и на двамата. Ненавиждам тази ревност. Рядко съм я изпитвал и като че ли я превъзмогнах.

Аз не се боя от изневярата. Не се боя, ако другият ми изневери. Какво ще стане? Ще задоволи едно свое желание, може би каприз. Ще бъде малко по-щастлив, ще съм доволен и аз. Ще го загубя? Защо? Нима той не е възрастен с глава на раменете? Ако реши да ме замени, то ще е защото чувства, че така трябва да бъде; защото ще знае, че така ще е по-щастлив; защото ще е намерил и почувствал нещо по-специално от това, което чувства към мен. И това е нормално. Ще се оттегля и ще го оставя да бъде щастлив.

Ние нямаме право да отнемаме чуждото право на щастие. Може би ще боли, може би ще съм самотен, но ще продължа напред. Защото живота и света са двете най-шарени неща, които човешкият ум е познал. И пред нас стоят толкова много пътеки, в дъното на които се крие по едно ново и уникално щастие, че да скърбим за едно загубено е глупаво. Там някъде ни чака нов принц или принцеса, който/която ще донесе нова, различна светлинка в живота ни. Не е ли вълнуващо да ги откриете?

Преди време гледах рекламата на някакво предаване по една от националните телевизии. Бяха поканили дългогодишна двойка. Водещият зададе въпрос на съпруга: „Каква е тайната на дългогодишната успешна връзка?” Странното е, че човека не се замисли (може би е плод на монтажа?…) и отговори почти веднага: „Да кривваш често от пътеката, за да си припомняш, колко ти е хубаво на нея.” Дали тази сентенция е авторска не зная. Но тя се запечата в съзнанието ми. Аз вярвам в нея. Вярвам и в алтруизма. Поне потърсих свой поглед върху нещата.

In memoriam… Ивлин Хукър

17 ноември, 2007

Понякога е достатъчно да направиш нещо малко (не особено жертвено), за да станеш Голям. Но дори с най-малкото пак можеш да бъдеш велик, щом си успял да надскочиш своето време. В средата на миналия век една жена успя да пробие със светъл лъч гъстите и черни облаци в областта на психологията, която бе задушена от смога, наречен психоанализа. С една малка статия тя успя да разклати монолитния гигант с неговите собствени оръжия. И така даде своя принос в разбиването на един от най-големите научни митове — че хомосексуалните са хора, страдащи от психично разстройство. Името на тази жена е Ивлин Хукър.

Американската психоложка Ивлин Хукър не е била хомосексуална, но пионерската й работа в областта на мъжката хомосексуалност през 50-те и 60-те постави под въпрос теорията за „разстройството на половата идентичност”, известно като хомосексуалност.

Ивлин „Каменната” Джентри е родена на 2 септември 1907 г. край Норт Платé в Небраска. Отраства в Колорадо като шесто по ред дете сред осем братя и сестри. Семейството се занимава с фермерство, но още на 12-годишна възраст малката Ивлин вече е пропита с любов към знанието от майка си, която има завършени само три години начално образование. Когато трябвало да влезе в гимназията майката на Ивлин се преместила с децата си в Стърлинг, Колорадо, където имало голяма и известна гимназия. Намираща се извън обширните ниви от околността, гимназията „Стърлинг” била едно необичайно за времето си място — много от преподавателите били с магистърска степен по специалността си. В последните си години в гимназията Ивлин влиза в програма за отличници, където записва курс по психология. Тя планирала сетне да се запише в учителски колеж, но от факултетския съвет я убедили да се запише в университета в Колорадо. Така тя била приета там в края на 1924 г., като междувременно започнала работа като домашна прислужница.

Тя се записва в курса на бихейвиориста д-р Карл Мюнцингер, който я очарова с чистия си, аналитичен ум. Той я насърчава да по пътя й към магистратурата. В началото на 30-те тя е поканена да защити докторантура в университета в Боулдър, но Манцингер я насочва към източните университети. Тя изявява желание да работи с Робърт Йъркс в Йейл, но ръководителя на департамента отказва да препоръча за поста жена и тя отива в небезизвестния университет „Джон Хопкинс”. Скоро се оказва, че малкият департамент по психология там е идеално място за нея. Тя получава степен доктор на философските науки през 1932 г. Точно по това време положението в страната се влошава от Голямата депресия и не остават много свободни работни места. Хукър става преподавателка в малък девически колеж в близост до Балтимор.

В края на 1934 г. тя се разболява от туберколоза и заминава за един калифорнийски санаториум, където остава две години. Следва кратка преподавателска дейност в колежа Уитър, когато тя получава анонимна стипендия за научна работа в Берлин през 1937-8. Там тя изучава психотерапия в Берлинския институт по психотерапия. Постепенно интересите й се обръщат към клиничната психология. Сетне е назначена като асистент по изследователска програма за експериментална и физиологична психология в калифорнийския университет, където работи до 1970 г., когато започва частна практика.

През 1942 г. Хукър се жени за писателя Дон Колдуел. Като преподавател тя е в стихията си и скоро добива популярност сред студентите. Един от тях, Сам Фром, успява да установи лично приятелство с Хукър и съпруга й и ги запознава със своя затворен кръг приятели, състоящ се предимно от хомосексуални. Хукър забелязва, че повечето от тези мъже и жени не потвърждават стереотипа за хомосексуалните: промискуитетни, невротични, слабо интелигентни, сексуално обсесивни, изпитващи страх и враждебност към жените. Скоро някои от нейните приятели гейове я канят да проведе някои изследвания върху тях и да провери валидността на това, което научното мнозинство от онова време твърдяло за хомосексуалността, а именно, че тя представлява психично отклонение. Хукър провежда някои базисни проучвания, но работата по тях е прекратена около развода й през 1947 година. През 1951 г. обаче тя се жени повторно в Лондон за Едуард Найълс Хукър, професор по английски език в калифорнийския университет. Две години по-късно тя отново активизира изследванията си и получава стипендия от Националния институт за психично здраве за изследване социалната приспособеност на неклинични хомосексуални мъже, сравнени с контролна група от неклинични хетеросексуални мъже.

Тук е мястото да се отбележи, че тези събития се разиграват през ерата на президента Маккартни — време, в което съществуват сурови санкции за „хомосексуално поведение” и в което все още няма научни данни за състоянието на хомосексуални лица извън затворите и клиничните заведения. На тая база господстващото научно мнение заключава, че хомосексуалността е перверзно емоционално отклонение. С оглед на всичко това Хукър първоначално е предупредена, че изследванията й могат да бъдат парирани на политическо ниво и без обяснение да не получи финансиране. Въпреки това тя получава стипендия за изследванията си чак до 1961 г.

Изследванията на Ивлин Хукър

Изследванията си върху мъжката хомосексуалност Хукър опира на някои от най-популярните методи за психологическо измерване на времето си. Трябва да се отбележат два важни факта около тези събития през 50-те. Най-напред към този момент липсват надеждни и научно издържани изследвания върху хомосексуалността. До средата на 20 век в психиатричната наука доминира догматичната доктрина на психоанализата, силно проповядвана от последователите на Зигмунд Фройд. Поради тази причина по това време на практика е елиминирана всяка друга съществуваща теория в областта на тази наука и като най-надеждни в областта на лечението се вземат именно постановките на психоаналитиците. Много са елементите на фройдистката теория, които бързо достигат до популярната култура и добиват гражданственост с лекота, като по този начин на тях започва да се гледа като на даденост, напълно доверчиво и безкритично. Сред подобни теории са тази за несъзнателните мотивации, тълкуването на сънищата като знаци за психичния свят на личността, едиповият комплекс и концепцията за дефектната личност на хомосексуалните. У много експерти с психоаналитична подготовка по това време е налице и антихомосексуална нагласа. По-интересното в случая е, че към този момент не съществуват обективни и статистически представителни изследвания върху хомосексуалните. Теориите си психоаналитиците градят върху теоретични построения на Зигмунд Фройд от някои негови трудове. И въпреки, че самият Фройд подчертава условността на тези свои разсъждения, както и факта, че те не бива да се приемат като генерални обобщения, неговите последователи желаят да намерят научно доказателство за „нередността” на хомосексуалността (водени по-скоро от социални предразсъдъци и идеологически, отколкото от научни съображения) и на драго сърце се заемат да интерпретират неговите теории като общовалидна истина. Така те успяват да свършат от своята позиция на научни авторитети това, което няколко века преди това прави Тома Аквински: те идентифицират, класифицират и дефинират хомосексуалността като зло и грях (изказани на съвременен език като „перверзия” и „психично отклонение”) според вярата си в психоанализата и нейната непогрешимост.

50-те години, за които говорим, от друга страна са и времето на Реформацията на научното знание в областта на човешката сексуалност. По времето когато Ивлин Хукър започва тихо и без медиен шум своето забележително изследване, друг забележителен учен издава повратен труд в историята на масовата култура. Става дума за биологът Алфред Кинси, който през 1948 г. публикува изследването „Сексуалното поведение на мъжа” — едно от най-мащабните изследвания на човешката сексуалност към днешна дата — в което прави скандални разкрития пред американското пуританско общество, като тези, че между 27 и 37% от женените мъже в същото това общество признават за поне една извънбрачна връзка; че над 90% от тях мастурбират; че 69% са имали някакъв вид орално-генитален сексуален контакт; и най-сетне — че 37% признават за поне един хомосексуален полов акт, довел ги до оргазъм. От тази публикация произлиза огромен скандал, отекнал по всички етажи на американското общество. Това е едно от първите емпирични наблюдения върху мащабна неклинична група, докладващи (освен за всичко останало) за еднополово сексуално поведение. Хукър прави следващото.

Десет години след скандала с Кинси Хукър на свой ред хвърля ръкавицата на сексуалната политика с една кратка, но забележителна като научна стойност статия в едно неособено популярно професионално издание. За разлика от Кинси обаче Хукър не успява да добие скандална популярност. Не само по причина, че мнозинството американци не са развълнувани от обсъждания от нея проблем. Другата, по-значима причина, е начинът по който самата научна общност реагира спрямо разкритото от нея. Но за това малко по-късно. По-важното е, че двадесет години след публикуването си, нейният труд, както и този на Кинси, ще бъдат цитирани пред генералното събрание на Американската психиатрична асоциация, която ще ги приеме за научно по-стойностни от теориите на психоаналитиците и ще снеме на това основание хомосексуалността от списъка си с психични заболявания. Нека сега видим какво разкрива Хукър в изследването си.

Експерименталният план на Ивлин Хукър е зловещо прост: 1) тя събира две групи мъже — хомо- и хетеросексуални — и ги подлага на няколко психологически теста; 2) обръща се към екип от експерти-психиатри, които да анализират резултатите, без да знаят сексуалната ориентация на изследваните обекти; 3) моли експертите да преценят психологичното здраве на пациентите; 4) моли екипа да определи, вземайки предвид резултатите, кой пациент е с хомосексуална и кой с хетеросексуална ориентация.

Според господстващите по онова време теории в психиатрията и психологията специалистите без затруднение трябва да разпознаят у хомосексуалните респонденти на изследването типичните „симптоми” на хомосексуалност — враждебност към или страх от жените, признаци за сексуални смущения, кастрационен комплекс (психоаналитично понятие, означаващо страх от кастриране) и др. и по тоя начин да ги отличат от „нормалните” хетеросексуални мъже.

За целите на изследването си Хукър подбира три основни инструмента за изследване на личността, които по онова време са приемани от научното мнозинство (в това число, разбира се, и психоаналитиците) като надеждни методи за разкриване на емоционални и ментални проблеми. Очакванията са, че ако психоаналитичните теории за хомосексуалността са верни, хомосексуалните, участващи в изследването, лесно ще се отличат от групата, като показващи признаци на патология.

Инструментите, които Хукър ползва, са тестът на Роршах, тематично-аперцептивния тест (ТАТ) и тест за интелигентност (IQ тест). Нека най-напред обясним какво представляват тези техники.

Техниката на Роршах е една от прословутите проективни техники, създадена в самото начало на 20-те години на миналия век от психоаналитика Херман Роршах, който е почитател на Фройд и въвежда психоанализата сред швейцарските психиатри. Той обединява техниките на Бине и Хенри с мастилени петна и на Юнг с вербални свободни асоциации, като създава тестов метод за измерване на цялостната личност и най-вече на безсъзнателните емоции. Метода е известен в популярната култура като Тест с мастилени петна. Той се състои от серия от карти с черни, безформени петна, които изследваният обект трябва да оприличи с нещо, свързано по асоциативен път или с някакъв спомен или сън. Идеята в основата на теста е, че когато изследваният борави с абстрактно, беззначно понятие или обект, и от него се очаква да извлече информация или описание, това, което „вижда” и начинът по който тълкува, са показателни за начина, по който той възприема и организира информацията. Казано по-просто депресираният човек ще интерпретира петната като депресивни обекти, събития или спомени; тревожната личност пък ще съзре на свой ред заплаха; и т.н. Важно е да се спомене още, че някои петна недвусмислено напомнят безполови човешки фигури. Начинът по който респондентите интерпретират тези фигури следва да е до голяма степен показателен за мисленето им и емоционалните им реакции спрямо мъжете и жените. Освен всичко това по времето на Хукър това е един от методите на тестване, ползвани при „диагностиката” на хомосексуалността, което обяснява мотивите на избора й.

Тематично-аперцептивния тест (ТАТ), известен още като тест за тематично възприятие, също е проективна техника, създадена от Морган и Мъри. Той съдържа 30 рисунки, повечето от които изобразяват един или повече души в условията на неопределени ситуации и взаимодействия. От респондента се изисква да съчини истории свързани с всяка от ситуациите. Тук идеята с мастилените петна на Роршах е сходна, като се счита, че ТАТ в голяма степен отразява човешката мотивация и личност. Макар от психометрична гледна точка ТАТ да има много слабости, той и днес все още се приема като надежден метод за изследване, ала само при условие, че интерпретатора на теста е добре подготвен.

Данните от теста за интелигентност Хукър използва, за да групира респондентите на изследването си. Други фактори за групиране са възрастта и образованието. Респондентите са съставени от две групи (хомо- и хетеросексуални) от по 30 души. Един хетеро- и един хомосексуален със сходна възраст и IQ оформят сравнителна двойка. Средното ниво на IQ на всяка от групите се различава с по-малко от една точка. Хукър подлага двете групи на теста на Роршах и на ТАТ.

С получените резултати тя се обръща към трима водещи специалисти, които решават да помогнат на драго сърце. Най-напред тя представя резултатите в произволен ред и ги моли да оценят психологическата приспособимост на респондентите по скàла от 1 до 5, като 1 означава, че респондента е отлично приспособен, а 5 представлява долна граница на нормалната приспособеност, с белези на патология. На следващия етап тя представя резултатите по двойки хетеро-хомосексуален (които е групирала по гореописания начин) и моли специалистите да посочат кой от тях е хомо- и кой хетеросексуалният. Резултатите са впечатляващи. Най-напред хомосексуалните с оценка 1 и 2 са повече от хетеросексуалните. По-интересно обаче протича разграничаването.

За анализ на резултатите Хукър се обръща най-напред към известния специалист по Роршаховата техника и юнгианска анализа Бруно Клопфер (1900-1971). Клопфер е автор на един от най-авторитетните трудове върху теста на Роршах. Той обаче не успява да определи с точност кой пациент е хомосексуален и кой не. Следващият специалист, който Хукър моли за помощ, е Едуин Шнейдмън, известен суицидолог и танатолог, самият автор на проективната техника „Нарисувай история с картинка” (MAPS). Анализът отнема на Шнейдмън шест месеца. Заключението му е, че и двете групи са твърде еднородни в психологическото си състояние. Третият специалист е д-р Мортимър Майер, който бил толкова уверен, че ще успее да раздели правилно двете групи, че провел анализите си два пъти.

Тримата изтъкнати специалисти в обобщение успяват да идентифицират хомосексуалният мъж в двойката само в 50% от случаите, което означава, че биха постигнали същия резултат, ако бяха хвърляли монета.

Още повече, че при някои случаи специалистите тълкуват по противоположен начин резултатите от Роршах и ТАТ на един и същ респондент, като в единият случай го определят като индивид с хетеросексуална ориентация, а в другия като „ограничен, егоцентричен, шизоиден” хомосексуален. Второто заключение е продукт на резултатите от ТАТ, тоест там където респондента борави с изобразени житейски ситуации и може да обрисува „гей” сцена. Следователно, макар Хукър да не си позволява по подобен начин да коментира колегите си, може да се каже, че клинициста, който подхожда към пациент със съзнанието, че е хомосексуален, може да реагира по предвидим предубеден начин и да съзре „патология” там, където при други обстоятелства не би. Изводите на самата Хукър са следните:

1. Хомосексуалността като клинична единица не съществува. Формите й са толкова разнообразни, колкото и хетеросексуалните.

2. Хомосексуалността може да е девиация в сексуалността в рамките на психологичната норма.

3. Ролята на сексуалното желание и експресия в личността и личностното развитие вероятно имат много по-малко влияние, отколкото се счита.

Научното мнозинство посреща изследването на Хукър със студено пренебрежение. То не само, че не постига скандална известност, но като цяло е подминато с мълчание. Хукър не е клиницист, а психолог-изследовател. Нейните думи застават срещу публикуваният през 1955 г. доклад за хомосексуалността на Американската психиатрична асоциация, който твърди, че тя е „симптом за тежко емоционално разстройство”. При това положение не е трудно думите на неизвестната Хукър да бъдат игнорирани. Така и става.

Ивлин Хукър обаче не се обезкуражава и продължава изследванията си. Тя е един от първите бихевиористи смело заявили, че установената от учените „неприспособимост” на хомосексуалните (която днес отново се споменава от анти-хомосексуалните групировки, като „депресивност” и „склонност към суицидност”) е резултат не на тяхната сексуална ориентация, а на живота във враждебно настроено общество. Пет години след труда на Хукър ортодоксални психоаналитици, сред които най-известен Ървинг Бибър (1930-1991), публикуват своеобразен отговор към нея и Кинси няколко години преди това. В него те се обръщат към колеги, психоаналитици, които отговарят на неколкостотин въпроса относно техни, подложени на интензивно психиатрично лечение пациенти с хомосексуална ориентация, търсейки „причините” за хомосексуалността. За разлика от емпиричното изследване на Хукър тази незащитена от предубеденост методология и описващият я труд се радват на широка популярност. Бибър е нарочен за специалист по „хомосексуалния проблем”, ала не успява да доживее основаването на Националната асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) от неговия приятел д-р Чарлс Сокаридис и негови съмишленици през 1992 г.

Въпреки това дейността на Кинси и Хукър, както и на Магнус Хиршвелд в началото на века, са своеобразно пионерски. Хукър и Кинси са сходни по това, че следват бихевиористичния подход и залагат на емпиричното знание, анализирайки нормални индивиди, а не такива с отклонения, обърнали се към тях с молба за лечение. И двамата търсят не случаи на нещастни, депресирани и определено страдащи от патологии клиенти на психиатрични клиники, а прилагат утвърдени научни методи сред реални, статистически представителни неклинични популации. И двамата показват нормални индивиди с хомосексуална ориентация.

През 1967 г. Хукър е назначена от Националния институт за психично здраве като ръководител на екипа по въпросите на хомосексуалността. Екипа публикува доклад още през 1969 г., който, като продукт на национален институт, е най-образователното становище върху хомосексуалността, публикувано от американското правителство. Доклада, пропит с критичен тон, силно препоръчва вземането на незабавни мерки спрямо дискриминацията към хомосексуалните. На 27 юни същата година се разиграват и събитията в „Стоунуол Ин”, които се сочат като първия документиран бунт на хомосексуални в историята. Всички тези събития дават тласък на младите движения за равни права на хомосексуалните и през 1970 г. на годишната среща на Американската психиатрична асоциация те прекъсват изявлението на Ървинг Бибер (провокирано може би от доклада на Хукър и Института за психично здраве), като го обсипват с ругатни пред очите на цялата зала. Следва поредица от протести и надигането на гласове вътре в самата асоциация, приканващи към сериозно преразглеждане на въпроса. Назначен е научен комитет, който да прецени научните факти и да излезе с препоръка пред управителния съвет на АПА. Така през 1973 г. е взето решението хомосексуалността да бъде премахната от списъка с психични заболявания на асоциацията, което е подкрепено от Американската асоциация по психология през 1975 г.

През 1970 г. Хукър се пенсионира от калифорнийския университет и започва частна практика, наред с която работи като рецензент в професионални издания по психология. През 1991 г. тя получава наградата на АПА за принос към психологията и обществения интерес. Документалистът Ричард Шмихен снима за нея филма “Changing Our Minds: The Story of Dr. Evelyn Hooker” (1992), който получава номинация на за Оскар от Американската академия за филмово изкуство. Чикагският университет основава в нейна чест Центърът за психично здраве на хомосексуалните „Ивлин Хукър”.

Ивлин Хукър почина в понеделник, 18 ноември 1996 година в дома си в Санта Моника, калифорния, на 89-годишна възраст. С научния си принос в продължение на над три десетилетия тя успя да направи една от най-големите крачки по пътя към дестигматизирането на нехетеросексуалните малцинства, която днес има отзвук по цял свят. Самата тя твърди, че живота й е бил неизмеримо обогатен от връзката с нейните гей приятели и от съзнанието за важността на задачата, която тя поставя пред себе си. Така тя стана една от онези личности, които скромно, но от сърце оставят своята немалка следа в историята.

Избрана библиография на Ивлин Хукър

• Hooker, E. (1956). A preliminary analysis of group behavior of homosexuals. Journal of Psychology, 42, 217-225.
• Hooker, E. (1957). The adjustment of the male overt homosexual. Journal of Projective Techniques, 21, 18-31.
• Hooker, E. (1958). Male homosexuality in the Rorschach. Journal of Projective Techniques, 23, 278-281.
• Hooker, E. (1959). What is a criterion? Journal of Projective Techniques, 23, 278-281.
• Hooker, E. (1960). The fable. Journal of Projective Techniques, 24, 240245.
• Hooker, E. (1961). The case of El: A biography. Journal of Projective Techniques, 25, 252-267.
• Hooker, E. (1961). The homosexual community. Proceedings of the XIV International Congress of Applied Psychology. Copenhagen, Denmark: Munksgaard.
• Hooker, E. (1961). Homosexuality: Summary of studies. In E. M. Duvall & S. M. Duvall (Eds.), Sex ways in fact and faith. New York: Association Press.
• Hooker, E. (1962). Male homosexual life styles and venereal disease. Proceedings of the World Forum on Syphilis and Other Treponematoses (Public Health Service Publication No. 997). Washington, DC: U.S. Government Printing Office.
• Hooker, E. (1963). Male homosexuality. In N. L. Farberow (Ed.), Taboo topics (pp. 44-55). New York: Atherton.
• Hooker, E. (1965). An empirical study of some relations between sexual patterns and gender identity in male homosexuals. In J. Money (Ed.), Sex research: New development (pp. 24-52). New York: Holt, Rinehart & Winston.
• Hooker, E. (1965). Male homosexuals and their worlds. In J. Marmor (Ed.), Sexual inversion: The multiple roots of homosexuality (pp. 83107). New York: Basic Books.
• Hooker, E. (1968). Homosexuality. In The international encyclopedia of the social sciences. New York: MacMillan and Free Press.
• Hooker, E. (1969). Parental relations and male homosexuality in patient and non-patient samples. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 33, 140-142.

________________

Използвана литература:

 Gordon Babst. Hooker, Evelyn. In: www.glbtq.com

 Франсис М. Вондаймър. Истината за хомосексуалността. С., 2002.

 Реймънд Дж. Корсини. Енциклопедия Психология. С., 1998.

 Дъглас Лайл. Криминалистика for Dummies. С., ИК „АлексСофт”.

 http://en.wikipedia.org/wiki/Evelyn_Hooker

Хомосексуалност и педофилия: кратка бележка

2 септември, 2007

Нерядко може да бъде чута теорията, че съществува връзка между хомосексуалността и педофилията. Това твърдение често пъти е поддържано от дясно ориентирани и/или религиозни организации, които в исторически план винаги са били идеологически ангажирани с анти-хомосексуална пропаганда. Според някои гей организации причина за поддържането на това твърдение (естествено отричано от тях) е факта, че темата за педофилията и безопасността на децата е подчертано чувствителна и по този начин силно предубедени организации и институции се опитват да дискредитират общественият образ на хомосексуалният мъж (по традиция се твърди, че съществува връзка между педофилията и мъжката хомосексуалност). От своя страна организациите, ангажирани със „събуждане на общественото внимание“ дебело подчертават, че позицията им е научен факт, че съществуват редица очевидни доказателства и е крайно необходимо децата да бъдат предпазени от назряващата опасност. По този начин се оправдават опитите да бъде забранено на еднополовите двойки да отглеждат деца; да работят професии, свързани с деца (учители, детегледачи и пр.); да бъдат ограничени по необходимост и други граждански права на хомосексуалните, например категорично да им бъде отказано правото на брак; и пр. Тук ще обясним имат ли почва подобни твърдения и на какви доказателства почиват те, предвид, че това очевидно е въпрос от първостепенна важност за емоционалното, а понякога и физическото здраве на подрастващите.

Педофилия, ефебофилия и хомосексуалност — няколко определения

Преди да разберем на каква теоретична база почива твърдението за връзка между хомосексуалността и педофилията, необходимо е да си изясним значението на основните термини, с които ще ни се наложи да боравим.

Половата или сексуална ориентация при човека представлява един от основните компоненти на човешката сексуалност. Терминът се отнася до способността на индивида да откликва с физическа и емоционална възбуда на представители на своя пол, на противоположния пол или и на двата пола.^{1, 2}

Половото поведение е всяко поведение, отнасящо се до половият живот на индивида и свързано с постигането на сексуално удоволствие и/или репродукция. Такова поведение се наблюдава още в най-рана възраст — бебетата се радват на дразненето на гениталиите.³ То може да бъде обусловено от много и разнообразни фактори, както вътрешни състояния, така външни влияния. С оглед на това половото поведение е относително независимо от даден конкретен фактор, в това число и половата ориентация, т.е. то може да бъде дори несъответстващо на нея. Съществуват, например, хора с хетеросексуална ориентация, които при определени обстоятелства засвидетелстват хомосексуално полово поведение (напр. в случаите на т.нар. ситуационна сексуалност сред затворниците). Също така съществуват хора, които имат успешен брак и дори деца, никога не са извършвали какъвто и да е хомосексуален полов контакт, но сексуалната им ориентация е бисексуална или дори хомосексуална и те все пак изпитват еротични чувства към представители на своя пол, на които чувства обаче не дават (или не са имали възможност да дадат) израз. Ето защо по дадено полово поведение не може и не бива да се съди за половата ориентация на индивида. Това е положение, което е много важно да запомним, защото по-късно ще се върнем към него.

Хомосексуалност е термин с двояко значение, което, както ще видим, може да стане повод за погрешно интерпретиране на някои научни позиции. Буквално „хомосексуалност“ означава „(от) един (и същ) пол“. Терминът може да се използва както да означи полова ориентация, насочена към представители на собствения пол на индивида, така и за да опише полово поведение, състоящо се в полово общуване между представители на един и същ пол. Както вече стана ясно, хомосексуалната полова ориентация не е непременно съпътствана с хомосексуално (еднополово) полово поведение, а еднополовото поведение не е непременно индикатор за хомосексуална ориентация.

Педофилията е определяна от съвременната наука като вид полово отклонение (парафилия или още девиация; понятие, което не се покрива с „болест“), представляващо полово влечение насочено към малолетни, т.е. лица в предпубертетна възраст.^{3, 4} В същото време термина се използва (подобно на „хомосексуалност“), за да означи и полово поведение, насочено към такива сексуални обекти. Ето защо педофилното поведение (подобно на еднополовото) не е гарант за присъствието на устойчиво сексуално влечение към малолетни, а извършилите по някаква причина инцидентни полови контакти с малолетни не винаги са педофили. В тесен смисъл терминът се използва, за да означи влечение към момчета, докато терминът, който понякога се използва за полово влечение към полово незрели момичета е корофилия.⁴ Диагностичните критерии за педофилията на Американската психиатрична асоциация (АПА) включват изискването рекурентни, интензивни сексуални фантазии, желания и поведение, включващо сексуална активност с дете или деца в предпубертетна възраст (13-годишни или по-малки), да бъдат налице за период от минимум 6 месеца. Друго изискване е лицето-извършител да е на възраст минимум 16 години и поне 5 години по-възрастно от детето (така се избягва квалифицирането като педофили на лица извършили на 16-годишна възраст, например, контакт с лица на 13-годишна възраст).

Ефебофилията също се счита за вид парафилия (отклонение) и представлява полово влечение към юноши (момчета).^{4, 5} За разлика от педофилията ефебофилията има за сексуален обект полово зрели индивиди. Педерастията в Древна Гърция например е била сложна форма на социални взаимоотношения между по-възрастен и по-млад любовник, които освен всичко друго включвали и ефебофилно емоционално и физическо привличане. Терминът педерастия не бива да се примесва с ефебофилия и хомосексуалност, каквото явление се наблюдава често, предвид, че това древногръцко понятие включва в себе си и определени социални взаимоотношения.⁶

Научните доказателства

През последните години поддръжниците на идеята, че хомосексуалността е родеещо се с педофилията състояние, рутинно прокарваха твърдението, че тази тяхна позиция е силно подкрепена от научните факти. Влиянията в тая насока са почти само от страна на американски десни консервативни религиозни групи, които често са първоизточник на подобни теории и в други страни. От къде идва това убеждение?

Едни от първите надеждни данни за разпространението на педофилията са представени от трудовете на двама специалисти, чиито изследвания широко се цитират и днес, а данните, изведени от тях, са потвърждавани от по-късни изследвания. Тук трябва да се отбележи, че за разлика от изследванията в някои други области на социалната наука, по всичко изглежда, че половото поведение предполагащо сексуален контакт (без значение насилствен или доброволен) с малолетни засвидетелства една трайна пропорция.

Тая пропорция е докладвана от специалистите д-р А. Никълъс Грот и д-р Курт Фройнд.⁷ Грот и Фройнд, независимо един от друг, установяват, че в ок. 1/3 от случаите на сексуално насилие над деца или на някакъв сексуален контакт с лица в предпубертетна възраст става дума за контакт между непълнолетни момчета и възрастен мъж. Според анти-гей активистите това показва, че хомосексуалните заемат голям дял от общия брой педофили и това е особено обезпокоително, тъй като докато хетеросексуалните са поне ок. 90% от населението, то хомосексуалните, които заемат дял много малък от общия брой на популацията, заемат доста голям дял от броя на педофилите, тоест те по-често стават педофили.

Вярна ли е тази логика?

Научните факти

По всичко личи, че анти-гей активистите разбират от математика и от количествени отношения и като че логиката им е желязна и очевидна. Научните факти обаче не само не подкрепят това тяхно твърдение в степента, в която те твърдят, но свидетелстват за диаметрално противоположна истина. Причините за преобръщането на тази истина се коренят главно в неразбирането или грешното интерпретиране на научната терминология.

Научният принос на А. Никълъс Грот

А. Никълъс Грот, първият често цитиран уж в подкрепа на обсъжданата тук теория, е клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“.⁸ В процеса на задълбочената си работа за период от двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца.⁹ Грот докладва, че в приблизително 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за контакт между непълнолетни момчета и възрастен мъж.¹⁰ Сам по себе си този факт (а това е дебело подчертано от самият Грот) далеч не означава, че хомосексуалните са диспропорционално изразена група извършители на сексуално посегателство над малолетни. Защо тези данни всъщност въобще не показват такова нещо, както твърдят анти-гей активистите?

Грот разделя сексуалните насилници, извършили посегателство върху малолетни, на две основни групи: фиксирани и регресивни. Фиксираните детски насилници са привлечени главно от деца и имат слаб или никакъв интерес към връзка с полово зрял партньор. Клиничният термин, отговарящ на това състояние, е педофилия (или корофилия). Регресивните насилници от своя страна имат сексуален интерес и са способни на полова възбуда от възрастен партньор; въпреки това, под влияние на определени фактори, тези хора могат да регресират в половото си поведение до проява на полов интерес и извършване на полово действие с малолетни. Често, според Грот, тези определени фактори са трудности във връзката със зрял партньор.¹¹

Грот докладва, че фиксираният насилник или педофил тенденциозно подбира момчета по-често, отколкото момичета, но по причини, които нямат нищо общо с хомосексуалността:

„В общия случай фиксираните детски насилници са привлечени от детската сексуалност от факта, че се идентифицират с детето и изглежда в известен смисъл сами искат да останат деца. Тази е причината, поради която фиксираните педофили клонят към малолетни от мъжки пол като жертви. […] Те виждат момченцето като проектирана репрезентация на самите тях. Чувстват се повече деца, отколкото възрастни — по-скоро момченца, отколкото мъже — поради което се чувстват по-комфортно (особено в сексуално отношение) в компанията на деца.“¹²

Самият Грот подчертава, че „същите тези индивиди не са заинтересовани сексуално от възрастни. В действителност те често изпитват силна сексуална аверсия (отвращение) от възрастните мъже, твърдейки, че това, което намират за привлекателно у незрелите момчета са техните фемининни (женствени) черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване по тялото и мускулатура.“¹³

Вторият тип насилници, регресивните, са преобладаващо хетеросексуални. Въпреки това те могат временно да проявят полов интерес към момчета и момичета като резултат от усложнения в зрялата връзка.¹⁴ Макар за регресивните насилници да е по-вероятно да изберат момичета като свои жертви, Грот отбелязва, че те могат да бъдат привлечени и от момчета по причини, подобни на тези фиксираните насилници — нежните женствени характеристики на предпубертетната възраст. Грот не е открил нито един случай, в който насилник над момче в предпубертетна възраст да е имал хомосексуална ориентация към зрели партньори. И заключава:

„Хомосексуалността и хомосексуалната педофилия не са синоними. В действителност може да се каже, че тези две ориентации са взаимно изключващи се, предвид че хомосексуалният мъж е привличан от маскулинните (мъжествени) качества, докато хетеросексуалният мъж е привличан от фемининните характеристики, а полово незрелите качества на детето са повече фемининни, отколкото маскулинни. […] Детският насилник, който има влечение и участва в полова връзка със зрял партньор е хетеросексуален. Следователно изглежда, че възрастният хетеросексуален мъж представлява по-голяма сексуална заплаха за полово незрелите деца, отколкото хомосексуалният мъж.“¹⁵

Научният принос на Курт Фройнд

В края на жизнения си път д-р Курт Фройнд вече е психиатър в института по психиатрия „Кларк“ в Торонто, Канада. Задълбочен изследовател на секса в продължение на над 30 години, Фройнд е създател на устройството пенален плетизмограф (PPG), което претендира да измерва половата възбуда на индивида от обекти, предложени му като аудио-визуални стимули.

Плетизмограф се нарича всяко устройство, което измерва изменения в обема на даден орган или на цялото тяло (промяна, обикновено дължаща се на флуктуации в количеството на кръвта или въздуха в органа/тялото). Като метод за изследване плетизмографа, подобно на детектора на лъжата, е критикуван заради възможни неточности и не е признат от съда в САЩ и Канада като надеждно средство. Въпреки това научното становище е, че от съществуващите, той е най-надеждния и валиден метод за измерване на „отзивчивостта“ на мъжете сексуални насилници, подложени на определени визуални и звукови стимули.¹⁶ Това именно устройство Фройнд използва при изследванията си на педофилията.

Трудовете на Фройнд са цитирани като доказателство за твърдението, че „около 35% от педофилите са хомосексуални“. В действителност, предаден по този начин, цитата е гротесково изопачаване на това, което Фройнд твърди в научните си трудове.

Както и други изследователи Фройнд чертае ясна разграничителна линия между сексуалното привличане към възрастни мъже и сексуалното привличане към малолетни момчета. Клиничният термин, който той използва, за да означи влечението на зрял мъж към друг зрял мъж е „андрофилия“; влечението към зряла жена определя като „гинофилия“. (Тъй като педофилията е рядко явление при жените Фройнд фокусира изследването си върху мъже.) Подобно на Грот и Фройнд установява, че голям дял педофили предпочитат момчетата пред момичетата, а така също, че тези педофили имат слаб или нулев интерес към зрели мъже, т.е. не са андрофили. Никъде Фройнд не твърди, че хомосексуалните мъже (андрофили) са по-склонни да злоупотребят сексуално с дете.

В едно от изследванията си Фройнд извършва сравнително наблюдение на група от хетеросексуални (гинофили) и хомосексуални (андрофили) мъже и установява, че няма по-голямо предразположение към педофилия сред хомосексуалните мъже (андрофилите), в сравнение с хетеросексуалните (гинофилите): „еротичното привличане на андрофилите към деца (или съзряващи момчета) не е по-голямо от еротичното привличане на гинофилите към деца (или съзряващи момичета)“.¹⁷

Фройнд подчертава, че педофилите са забележително различни от мъжете, които предпочитат полово зрели партньори, без значение дали хетеро- или хомосексуални, в това, че при техните модели на сексуални обекти отсъства полова диференцираност или поне ясно изразена такава. Ето защо педофилите са привлечени предимно към телата на децата; и предвид, че в предпубертетната възраст все още не са развити вторични полови белези, които различават зрелите мъже и жени — телесно окосмяване и мускулатура за мъжете и гърди за жените — педофилите често са привлечени от деца както от мъжки, така и от женски пол. В контраст Фройнд забелязва, че истинската бисексуалност сред полово ориентираните към възрастни лица е много рядка.¹⁸

Тези открития са в синхрон с резултатите от останалите изследвания на феномена педофилия. Тези изследвания подчертават, че това, което педофила търси в своите сексуални обекти е „детското“, изразено в нисък ръст, липса на окосмяване, както и невинният, доверчив нрав; мъжествеността или женствеността на детето са вторични.^{19, 20}