Сексуалност и фашизъм

СЕКСУАЛНОСТ НА ФАШИЗМА

Даваме си сметка, че подобна тема може да предизвика неадекватна реакция, именно сега, когато думата фашизъм постоянно се мярка във вестниците и звучи от телевизионния екран, лишена от своето минало сакрално значение и изобщо какъвто и да било конкретен смисъл, превърнала се в домакинско рогателство, в щамп. Сега фашисти се наричат един друг дори съпрузите в кухнята - нима говорят за политика? Спекулациите на фашистка тема нямат граници!
Даденият материал няма отношение нито към политиката, нито към идеологията, нито към еснафските стереотипи, едва докосвайки естетическата страна на въпроса, отразяваща се на цялата световна култура, занимаваща и продължаваща да занимава много западни интелектуалци. Сексуалността на фашизма се превърна от табу в една от най-популярните, "модни" и значително комерсиални теми на нашето време.

1: Германия в навечерието на "Нощи на дългите ножове". Магнус Хиршвелд. Ернст Рем.

Идването на Хитлер на власт се предхождало и в значителна степен било съпроводено от необичайна свобода на нравите. Общата атмосфера, царяща в Германия през 20-те години на 20 век, можела да служи за пример на търпимост към всички прояви на сексуалността, във всичките й многообразия.
В Берлин съществували десетки легални хомосексуални издания, барове и клубове. Забележителна роля в либерализацията на обществото изиграло Германското Движение за Равноправие на Гейовете, ръководено от Магнус Хиршфелд. През 1867 година той основал Научен Хуманитарен Комитет, основна цел на който бил да отмени антихомосексуалната 175-та статия на Пруския наказателен кодекс. Петицията с молба за отмяна на тази статия подписали повече от две хиляди световноизвестни авторитета, между които били: Алберт Айнщайн, Лев Толстой, Емил Зола, Херман Хес, Томас и Хенрих Ман , Райнер Мария Рилке и др.

През 1907 година, скандал с разобличение за хомосексуалното обкръжение на Кайзер Вилхелм ІІ-ри, разрушил усилията на Хиршфелд и неговите подръжници по отмяната на тази 175-та статия.
През 1919 година, в значително либералните условия на Веймарската Република, Хиршфелд организирал Институт по сексуалните науки, под името на който били публикувани първите хомосексуални издания и изследвания.
Хиршфелд съпродуцирал немият филм на Ричард Освалд "Различен от другите" /1919/ за известен музикант, имал любовна връзка със свои студенти и станал жертва на шантаж. Опитвайки се да привлече шантажиста под отговорност, той сам се оказва зад решетките. След възвръщането му от затвора, морално и физически сломеният музикант завършва своя живот чрез самоубийство, а на неговият гроб, неговият любовник призовава да се сложи край на дискриминацията на хомосексуалистите и да се отмени прословутата 175-та статия. През 1920 година, показването на първият хомосексуален филм бил забранен. Той отново се завърнал на екрана през 1927 година в цензуриран вид под името "Законите на любовта".

Хиршфелд бил привърженик на популярната теория на сексолога Карл Хенрих Улрих - "За третото поле", обединяваща хора, загубили признаците на своя пол или съзнателно отказали се оттях, преди всичко - хомосексуалисти и лесбийки (бел.пр. тогава, в тази теория мъжете били наричани хомосексуалисти, а жените лесбийки, не били обединявани под определението хомосексуалисти, макар, че Улрих отбелязвал тяхната сексуалност). Карл Хенрих Улрих предполагал, че причината за хомосексуалността секрие във физиологичните различия между хомосексуалисти и "нормални" хора. Парадоксът бил, че тази теория била близка с антропологичните "открития" на нацистите, отличаващи евреи, цигани и други "низши народи" от истинските арийци. По-късно теорията "За третото поле" била призната за антинаучна и дискриминационна.

През 1923 година организацията на Хиршвелд наброявала 130 хиляди членове. Група негови последователи под ръководството на Бенедикт Фридландер, създала собствена организация наречена Специално Общество, целта на която била не толкова изучаване и пропаганда на хомосексуализма, колкото да покаже връзката на хомосексуалността с националните традиции, културата на тялото, атлетизма, нудизма - теми, които били популярни през този период в средите на немците, като идеи за "възвръщане в лоното на природата", освобождаване на сексуалността и т.н. Нацистите се възползвали от голяма част от идеите на Специалното общество.

На 6 май 1933 година, два месеца след идването на Хитлер на власт, тълпа фанатични студенти-нацисти, извършили рейд в берлинската библиотека и изгорили цялата "антинемска" литература, започвайки с библиотеката на Института за Сексуални Изследвания. Една от причините за така агресивното действие срещу Хиршфелд и неговите последователи, била наличието на компрометиращи материали, касаещи сексуалният живот на някои от нацистките лидери.

Хиршфелд, четящ по това време лекции в Париж, решил да не се завръща в Германия. Той умрял през 1935 година, малко преди началото на кампанията масови арести и репресии против хомосексуалистите, които били унищожавани от нацистите, така както комунисти и евреи. Хомосексуализмът бил обявен за признак на дегенерация и се приравнявал към политическите престъпления. Достатъчен повод за обвинение в хомосексуализъм и незабавен арест била целувката, двусмислен поглед или съприкосновение между двама мъже или две жени.

Най-фанатичния хомофоб в обкръжението на Хитлер бил ръководителя на SS - Хенрих Химлер, който, за да предотврати хомосексуализма в армията дал указание, съгласно което войниците можели безпрепятствено да се ползват от услугите на проститутки. Нацистките лекари в концлагерите правели опити върху хомосексуалистите с цел създаване на антихомосексуална ваксина. Тези опити не се увенчали с успех.

Абстрахирайки се от факта, че антихомосексуална кампания започнала и в СССР (бивш Съветски съюз), едновременно с тази в Германия, то в Съветския съюз съществувало схващане, че Германия - това е страната на хомосексуализма, който се възприемал като "немската болест". Основен извод било, че фашизма поражда хомосексуализъм. Най-ярко отражение на това твърдение, било открито в статията на Максим Горки "Пролетарски хуманизъм", публикувана във в. "Правда" и в. "Известия" от 23.05.1934 година. В тази статия на М. Горки, четем: "Не десетки, а хиляди са фактите говорещи за разрушителното, разлагащо влияние на фашизма върху младежите в Европа. Изброяването на факти е противно, да, дори паметта отказва да се цапа с кал, мръсотия, която все по-усърдно и обилно фабрикува буржоазията. Ще посоча обаче, че в страната, където мъжествено и успешно "домакинства" пролетариата, хомосексуализмът, развращаващ младежите, е признат за социално престъпен и е наказуем, а в "културната страна" на велики философи, учени, музиканти, той действа свободно и безнаказано. Вече се утвърди саркастичната поговорка: Унищожетехомосексализма и фашизма ще изчезне!"

Хитлер, съгласно официалната съветска нагласа, бил основоположник на немския хомосексуализъм. Тази версия удачно се подкрепяла от обстоятелството, че за неговото идване на власт, голямо съдействие оказал лидера на SA, най-многочислената и могъща нацистка организация на штурмоваците-"кафяворизци", капитан Ернст Рем, близък приятел и съратник на Фюрера, вторият човек в партията, чийто хомосексуализъм нееднократно ставал предмет на скандални разобличения в пресата. Рем поощрявал древногръцката идеология на Мъжкото Братство, популярна в средите на немците с милитаризирано (военизирано) съзнание. Хомосексуалистите заемали ключови постове в ръководството на SA.

Съгласно друга версия, идването на Хитлер на власт, се свързвало с нуждата от обуздаване на необуздания немски разврат и разгулен живот през 20-те години на ХХ-век, които немци жестоко били наказвани заради греховете си. В този случай, Хитлер изглеждал като Месия, спасител на Германия, затъваща в порок и разпуснатост.

Ако се обединят двете идеи, то се получава, че Хитлер бил поставен от хомосексуалистите, което не му попречило жестоко да се разправи с тях, започвайки със самият Рем и неговото обкръжание, които били разстреляни по време на операцията под кодовото име "Нощ на Дългите Ножове" - 28 юни 1934 година. На взаимоотношенията между Фюрера и Рем, в навечерието на "Нощ на дългите ножове" е посветена пиесата "Моят приятел Хитлер" от японския класик Юкио Мисима.

2: "Мой захарен, сладък, Ади". Сексуалният имидж на Фюрера.

Известната карикатура на пакта Молотов - Риббентроп, представя Сталин в образа на булка,а Хитлер в образа на жених. Самият Хитлер бил желан жених и любовник не само за окарикатурения Сталин, но и за много немски жени.

"Сладка любов, покровител на моето сърце, единствен мой, драги мой, най-истински и горещо мой възлюбен..." - това са цитати от писма публикувани в книгата "Любовните писма на Адолф Хитлер". Хиляди такива писма били намерени в бункера на Хитлер, от американския офицер Уилям Емкер. Забележителното е, че те останали незабелязани (незаинтерсовали) от съветските "щирлици", които успели да изчистят целия бункер.

Някои писма били адресирани така: "До моя възлюбен Фюрер", "До моят захарно сладък Ади", или просто "Драги Ади". "Мога да те целувам хиляди и хиляди пъти и да остана неудовлетворена! Моята любов към теб е безгранична, тя е така нежна, така гореща, тя ме преизпълва!..." - може да се цитира до безкрайност, доколкото тези писма са били искрени и откровени.

Дали са разчитали авторите на тези любовни послания на отговор и взаимни чувства от страна на Фюрера? Най-удивителното е, че са имали ответственост. "Ще ти направя ключ от входната врата и от моята спалня", - пише една жена. "Ние сме длъжни да бъдем внимателни. Така, че ела при мен по-рано, позвъни на стопанката на дома и разбери дали съм вкъщи или не. Ако всичко с нас бъде добре, моите родители (те могат да ти станат родственици!) казаха, че ти можеш да идваш по всяко време. Така, че можем да прекараме нощта заедно!" Интересното е, дали "сладкият Ади" се е възползвал от всички тези забележителни предложения?

Много германски девици мечтали да заемат мястото на Ева Браун и да ощастливят с потомство подозрително-непозволително бездетния (или безплоден?) Фюрер. Всяка една от тях била готова да Му отдаде "всичко от себе си" и подобно на монахини - "невестите Христови", да станат Негови вечни невести.

Доколкото всеки мъж в нацистка униформа бил копие, модел, двойник на Фюрера, нацистите могли да има претенциите за неограниченост на сексуалната свобода. Съгласно установеният в нацистка Германия кодекс, регламентиращ семейните и полови отношения, всяка девойка била длъжна да счита за щастие забременяването от немски войник, и особено от офицер на SS. Родените от такива връзки деца, се наричали "подаръци от Фюрера", и техният статус съответствал на статуса на дете на Хитлер.

Всеки култ на личността, се базира на сексуалната харизма на Вожда, благодарение на което половин век след смърта на Хитлер, наред с другите най-жестоки диктатори - Ленин, Сталин, Мао, той остава един от най-ярките поп-идоли в историята на човечеството, суперзвезда, международен приказен персонаж. Личността на Хитлер до този момент привлича като магнит вниманието на милиони хора. За него са написани хиляди книги. Фройдо-марксиста Ерих Фромм, посветил на Фюрера голяма брошура, озаглавена: "Хитлер - клинически случай на некрофилия".

Валентин Пруссаков, първият руски "хитлеровед", автор на книгата "Адолф Хитлер (щрихи към портрета)", пише: "Историците, занимаващи се с изучаването живота на бившия бродяга, станал идол на Германия, разбира се, не са могли да загърбят и сексуалната сфера. Какво ли не са написали! Едни говорят за особената близост съществуваща между него и Рудолф Хес, обвинявайки ги в хомосексуализъм; други, изхождайки от собствената си ненавист към "най-страшното чудовище на нашето време", излязоха вън от кожата си, за да докажат, че той е бил импотентен, мазохист, патологически извратеняк..."

Чарлз Чаплин във "Великият диктатор" (1940) изобразява Хитлер като истеричен и неуравновесен малък човек (в буквален и преносен смисъл), страдащ от мания за величие и неумерен нарцизъм, лишен от каквито и да било мъжки достойнства. Виждайки красива жена, той се нахвърлял на нея, изобразявайки животинска похот, но веднага остава потресен от напора на жертвата, отвличайки се във важни диктаторски дела. Опитвайки се да флиртува с жената на Мусолини, той я кани на танц, но не съумявайки да се синхронизира с партньорката, той сам се оказва в ролята на дама, водена от масивна италианка. Подобно на хармсовски персонаж, "великият диктатор" ненавижда децата. Фотографирайки се с дете на ръце, той с ненавист се отделя от него, след което с отвращение си изтрива ръцете. За Чаплин, обаче, любовта към децата била важна. Той самият бил изгонен от Холивуд заради скандала, свързан с неговата педофилия. Чаплин имал свои сметки за уреждане с Хитлер, като го обвинил в това, че Хитлер "изплагиатсвал"/ "взаимствал" имиджа си от неговият прословут герой.

Мъжкият имидж на Хитлер, сякаш изваден от кабаретен карнавал, предизвиква странни асоциации. В карикатурите на Кукрыниксов от военните години, Фюрера нерядко е изобразяван като чичко или старче. Анализирайки общоизвестното детско стихче: Внимание! Внимание!Говори Германия!
Днес под моста, заловиха Хитлер с хвоста!

(хвост=опашка), може да се стигне до извода, че факта за залавянето му под моста (живота под мостовете е присъщ за бродяги и клошари) - свидетелства за маргиналността в образа на Фюрера, а наличието на опашка е доказателство за неговото физиологично уродство и сексуална патология.

Мистичният ореол около името на Хитлер, поддържа тайнствени обстоятелства около неговата смърт, историята за неговите двойници, възможността до момента да е жив и т.н. В детективският филм на Дейвид Брадли "Те запазиха мозъка на Хитлер (Безумците от Мандораса)" от 1963 година, на въпроса: "Нима Хитлер е жив?", един от героите многозначително отговаря: "Хитлер не е мъртъв!".

Преди години - края на 80-те и началото на 90-те на ХХ-век, в западната преса се появило сензационно съобщение за...смъртта на Хитлер. Но основната сензация не се състояла в това, че той умело се спасил от разправа с него след 45-а година и благополучно доживял стоте и умрял на своята суперсекретна вила някъде из Латинска Америка, а в това, че персонажа, известен в целия свят под името Адолф Хитлер, притежавал признаците на двата пола, т.е. бил хермафродит. За доказателство били публикувани фотографии на тялото на старец с млечни жлези, женски гениталии и... знаменитите "чаплински" мустачки, явяващи се единственият негов мъжки атрибут. Ако и това е бил монтаж, то сходството на латинската старица-столетница с Адолф не е могло да остави равнодушно дори и най-скептичния читател.

В крайна сметка, не е важно, дали това не е поредната вестникарска спекулация на популярната фашистко-хитлеровска тема, или е истина, и че Хитлер действително е чудесен образ, избягал и от Щирлиц, и от Нюрнберг, решил да отдъхне в старостта си от грижите и тегобите на суровата диктаторска съдба. Интересното е, че в съзнанието на милиони, сексуалният имидж на Фюрера претърпява най-странните и неочаквани метаморфози.

3: Фашисткия стил. Марлене Дитрих: "Някой (си), преоблечен като жена".

В рецензия за спектакъла на Роман Виктюк "Адска градина" ("Независимая газета", 05.01.94), аз (бел.пр. Ярослав Могутин) посочих към заслугите на режисьора използването на песен на Марлене Дитрих, мотивирайки се в това, че "Марлене Дитрих - това е изследователска за нас територия и забранена зона, тези тиранти на голото тяло и впиващите се в дланите стъкла в "Нощен портиер" на Кавани, това е инцест, педофилия и хомосексуализъм в "Гибелта на боговете" на Висконти, това е копрофагия в "Сало, или 120 дни на Содом" на Пазолини, това е Фассбиндер, това...

"Джони, помниш ли ме? Джони, защо не ме помниш?" - с непристойна интонация майката на проститутка я пита. (Няколко години след Марлене, тази фраза я повтаря и сладкогласният Джими Съмървил. Но равнодушният Джони не отговорил и на него.). Затова приблизително се разказва и в песента "Baby", разбирана без превод, като страст под петите на страха. Публиката явно в преобладаващото си мнозинство, изпитвала непозната, чужда, враждебна естетика, развиваща вродените й асоциации: музика на офицерите, на садизъм, на хладната жестока еротика, на изострената и извратена чувственост, на съблазняването и очарованието на злото, на трагичната предрешеност, на поетиката на убийството, на разпада и разложението, на смъртта, смъртта, смъртта..."

Получих доста публикации, авторите на които защитаваха опорочената уж от мене Марлене Дитрих. В едни от тези статии се доказваше, че тя не е имала никакво отношение към музиката на офицерите, нито към садизма, нито към извратената чувственост, напротив - била ярка антифашистка, излизала пред войниците на антихитлеровата коалиция и изобщо била еталон на политическа коректност и високо морална и нравствена жена.

Въпреки това, аз заподозрях Дитрих в помощ на Хитлер! И изобщо нямах предвид нейните идеологически пристрастия. Тя е била немска "звезда", въплатила в себе си най-ярките черти на своя народ. "Ние сме немци, искахме Фюрер и го получихме, - казала в едно от интервютата си. - Ние немците сме такива, че на нас ни е нужен Фюрер. И когато този ужасен, мъртво-блед Хитлер дойде, всеки от нас възкликна: Забележително! Това е истински Фюрер, той ще ни каже какво да правим!"

През 1930 година, Дитрих за първи път пристига в Холивуд и отказва да се върне в Германия, дори и след като лично Хитлер я моли да се върне (говорело се, че той искал Марлене за своя любовница). Но заради това, че Марлене избягала от Германия, тя официално била обявена за предателка, въпреки което, тя не престанала да бъде германка, точно така, както станала антифашистка, тя не преставала да въплатява в себе си и в своите песни фашисткия стил, който едва сега, вътре - в идеологическия контекст, се възприема адекватно, без примитивно оценъчни категории като "лошо-добро", "правилно-неправилно", "нормално-ненормално". Дори и да не се впускаме в подробности от личния й живот, може да се каже, че в киното и на сцената тя въплатила всички черти на съвършено особена сексуалност, които бяха изброени в моята рецензия - сексуалност на фашизма.

Нейната кариера започнала в началото на 20-те години на ХХ-век, едновременно с кариерата на Хитлер. Подобно на Хитлер, Дитрих била захранена със символите на нейната епоха и среда, описани във възпоменанията на режисьора Джоузеф фон Щенберг, създател на "Синия ангел" (1930), донесъл му световна слава: 1/ "Ако хората нямат повече какво да губят, те освобождават сили и енергия, неподчиняващи се на никакъв контрол. На повърхността излизат маса бандити, проститутки, наркомани и дегенерати... 2/ вечер, по време на вечеря, в ресторантите могат да се забележат на съседните маси същества, пудрещи си носа с голяма четка, извадена от това място в деколтето, където минути преди това съвсем явно се показвали гърди. Опитите да се определи пола на околните, нерядко водел до конфузни ситуации. Не само мъжете се обличали в жени, използвайки изкуствени бюстове, мигли, помади, но и жените изглеждали като мъже, а у някои дори имало брада и мустаци. Съществувал и трети тип, готов да задоволи всякакви потребности. И който сключвал вежди при вида на този разврат, то той неизбежно издавал в себе си провинциалиста... 3/ Берлин искал да се весели, и всеки който се стремял към развлечения, можел да получи своята порция. В кабарета, театри и нощни клубове, се тълпяли актьори и актриси. Никой не се появявал за втори път в едно и също обкръжение. Хората "сменяли своята кожа", за да се впуснат в ново приключение...Тук-таме стояли млади девойки с плетки в ръце. Качвайки се на високи токчета, те чакали знак от минувачите, за да ги последват. Полите на някои от тях, били окрасени със свински опашчици..."

В средата на артистичните бохеми, царяла модата на трансвестицизма. Фон Щернберг пише, че и Марлене Дитрих "на всички фотографии изглежда като нещо, преоблечено като жена". Марлене Дитрих била единствената жена, която била допускана до ежегодния трансвеститски бал. Веднъж, виждайки две слизащи по стълбата същества, облечени в забележителни рокли и носещи пищни перуки, тя удивено запитала: "Вие влюбени ли сте една в друга?", "Госпожице, отвърнал единият от тях обезкуражително, - ние не сме лесбийки!".

Мъжът на Марлене Рудолф Зибер, бил първият, който я посъветвал да излиза в мъжки смокинг и цилиндър, с монокъл, бастун и цигаре. В такъв трансвеститски имидж, тя изглеждала естествено, в сравнение с женската рокля. И именно с такъв имидж, тя станала известна на милиони хора по филмите на Щернберг, който дал акцент на нейната андрогинност.

Дитрих станала лесбийски символ след успеха във филмите "Мароко" (1930) и "Светлокосата Венера" (1932), съдържащи сцени, в които Марлене в мъжки образ целува други жени. В средата на 50-те години на ХХ-век, нейните лесбийски връзки станали обект на обсъждане в пресата.В списъка на нейните любовници били Колет, Едит Пиаф, холивудската сценаристка Мерседес ди Акоста (която на свой ред била любовница на Грета Гарбо), Клер Уолдофф, партьорка на Марлене в няколко филма, научила я да пее, без да обръща внимание на липсата в Марлене на истински глас.

По време на последният си гастрол, 71-годишната Марлене, била съпроводена от 25-годишната си канадска любовница Джинет Вачон.

Критика Кенет Тайнън пише за Дитрих: "В сексуалният свят Марлене няма нито мъже, нито жени. Тя има пол, но не и определен род. Нейната маскулинност е привлекателна и за жените, и за мъжете... Тя - и любовница (бел.пр. в орг. mistress - непреведен) и майка за всеки мъж, любовница и сродница за всяка жена..."

Дитрих запознала американската аудитория с европейската песенна традиция "la garconne", популярна в Париж и Берлин през 20-30-те години на ХХ-век. Нейният вокален и сценичен стил и до днес може да се забележи в творчеството на Лайза Минели, Джули Андрюс, Ани Ленъкс и др.

4: Изкуството на пропагандата на Третия Райх. "Триумф на Волята" и "Олимпия" на Лени Рифенщал.

Нагледната агитация била поставена от фашистите на невероятна висота: многохилядни паради, факелни шествия, стройни войници, образуващи в марш гигантска свастика, червено-черни фигури...

Целият свят видял това зловещо великолепие в документалния филм на Лени Рифенщал "Триумф на волята" (1935), признат за най-добрият пропагандистки филм в историята. Филмът е посветен на 6-тия конгрес на нацистката партия в Нюрнберг през1934 година и напомня на гигантска постановка на опера от Вагнер.

Знаменитата през 20-те години на ХХ-век танцьорка Рифенщал, се превръща в истинска звезда, играеща в някои от "планинските" (снимани в планината) филми, възпяващи немския дух и красотата на немското тяло. През 1932 година тя направила своя първи филм "Синя светлина" - мистична история в традицията на немския киноекспресионизъм за дивата и невинна обитателка на планините Джунда, която знае тайната на планинските кристали, излъчващи магическа синя светлина. Срещайки се с хората и цивилизацията, тя губи своите идеали. По-късно Лени сравнила своята съдба с измислената от нея съдба на Джунда.

Нейният имидж на героична, властна и решителна супержена, студена и асексуална кралица - покровителка на планината, бил пълна противоположност на имиджа на Марлене Дитрих, която ненавиждала Рифенщал, намирайки в нея достойна конкурентка.

Рифенщал се познавала с Хитлер до момента на идването му на власт. Потресена от негово изказване на един от митингите, тя му написала писмо с молба за среща. Положителният отговор дошъл неочаквано бързо: оказало се, че Хитлер бил нейн поклонник. Ето как Рифенщал описва впечатлението си от първата среща с бъдещият Фюрер: "До този момент, Хитлер ми се струваше страшен. Той никога не ме е привличал като мъж. Но при личните ни общувания се оказа доста доброжелателен човек. От него се излъчваше толкова мощно енергия, че събеседника просто не забелязва конкретните черти на неговото лице, неговите мустачки. Той потиска волята на човека. Осещайки това, аз опитах да се съпротивлявам, но това беше практически невъзможно. Той ми каза: "Ти си длъжна да снимаш моите филми!". Аз отвърнах: "Аз съм художник, актриса. Мога да правя само това, което ми е интересно, в това, в което мога да участвам самата аз". На това, той ми отвърна, че когато порасна, ще разбера какво е искал от мен".

В дневниците на Йосиф Гьобелс, министър на пропагандата, Рифенщал е спомената нееднократно. Днес, тя сама отрича частните срещи с Хитлер, Гьобелс и други представители на нацистката върхушка, също и доказателства, че е била любовница на някои от тях. "Гьобелс беше лъжливо чудовище! Той ме ненавиждаше, затова, защото му отказах да бъда негова жена. Той не ми беше по вкуса, което му казах пряко. Той стана мой личен враг". Въпреки това, именно от ръцете на Гьобелс, Рифенщал получава висша нацистка награда за "забележителен принос в немското изкуство и художествено въплащение в образа на Фюрера".

През 1936 година, в Берлин се провели Олимпийските игри. По мнение на нацистките идеолози, това била подходяща възможност да се демонстрира на целия свят превъзходството на арийската раса. Хитлер обаче бил доста огорчен, че в средите на победителите имало не само немци, но дори и негри.

Рифенщал положила наистина титанически труд, запечатвайки всеки момент от игрите. На 21 април 1938 година, на 49-ия рожден ден на Хитлер, се състояла премиера на монументалния четиричасов суперфилм "Олимпия", станал шедьовър и легенда на световното кино и до ден днешен, посочван и досега от критиците в десятката на най- добрите филми на всички времена и народи. В този филм, са заснети милион и половина персонажи.

"Олимпия" е филм, пронизан с ницшеански дух, във всеки кадър от филма е въплатена идеята за свръхчовека, супермена. Култът към снажното мъжко тяло, заемащ централно място във филма на Рифенщал, бил характерен за официалното нацистко изкуство. Мъжът-воин, мъжът-поробител, свръхчовекът - образ на много официални нацистки художници, като Арно Бекер, в чийто напрегнати и застрашителни скулптури - напръщелите мускули и месо, излъчващи сила и агресия, се отразили на гигантоманията на фашизма.

Известно е, че Хитлер бил неизявен художник. Неговите идилични натюрморти и пейзажи, се ползват сега от невероятен интерес и търсене по аукциони, благодарение на послесмъртната слава на Маестрото, същите поразяват с несвързаността и ненужните малки детайли и подробности, типично за немската акуратност и щателност, и абсолютна неоригиналност. Такива жизнерадостни картинки могат да се намерят по улиците на всички столици из света.

Своите нереализирани художнически амбиции, Хитлер изцяло въплатил в нацисткото изкуство, с такава неоригиналност, с каквато изобилства и неговото собствено творчество. В специална реч посветена на задачите на нацисткото изкуство, той провъзгласил: "Истинското изкуство трябва да носи в себе си отпечатък на красота. Всичко, което е здраво - то е правилно и естествено. Всичко, което е правилно и естествено - то е красиво. Нашата задача е да разкрием тази красота!"

Псевдокласицизма и псевдоакадемизма на фашисткия стил бил призван да демонстрира приемствеността на Третия Райх към античната култура и цивилизация. "Олимпия" започва с описания на историята на Олимпийските игри и античните статуи "оживяват" у Рифенщал в хомоеротични образи на изваяните немски атлети и спортисти със свастика на гърдите. Спортните уреди в техните ръце, изглеждат не по-малко страшно, отколкото истинските оръжия. И доколкото самата Рифенщал упорито отрича своето родство с официалното фашистко изкуство, характеризирайки го като кич, тя не просто въплатила в кинематографията фашисткия стил, но тя била и един от създателите на този стил.

След разгрома на фашизма, в периода на денацификацията на Германия, Рифенщал била изправена пред съда, чийто процес се отразявал подробно от западната преса. Били й предявени сериозни обвинения, в това число - използване в снимките на филма "Тифланд" (1940, завършен 1954 година) на цигани от концлагерите. Тя решително отричала всички обвинениня, заявявайки, че се занимава с изкуство, а не с политика или идеология. Доколкото Рифенщал не била член на нацистката партия, тя била призната от съда само за "симпатизантка на нацистите" и избегнала затвора.

И до този момент, някои не могат да простят на Рифенщал за пронацистките й филми, не отчитайки факта, че работата й тогава е била невъзможна. Въпреки това, същата и до ден днешен (бел.пр. при излизането на това есе) получава писма от поклонници от целия свят, и остава най-известната жена-режисьор в историята на киното и световната история изобщо. За пореден път кара целия свят да заговори отново за нея, когато на 70 годишна възраст, заминава за Африка и преживява няколко месеца между дивите племена, снимайки така и недовършения филм "Черното Конго"; когато на 90-години тя постъпва в Greenpeace и започва на 90 години да се занимава с подводни снимки; когато през 1993 година излиза тричасовият филм на Рей Мюлер "Удивителният, ужасен живот на Лени Рифенщал"; когато били издадени мемоарите на Рифенщал, станали бестселър. "В своя живот не съм правела нищо, което не съм искала. И не се отказвам от нищо, което е свързано с мен!" - написала Рифенщал.

Тоталитарният стил на класик, който Рифенщал оставя в кинематографията, преживява сега второ рождение в шоу-бизнеса, за което може да се съди по популярните видеоклипове, в които се използват военните образи от нейни филми. Типичен пример е хита на Pet Shop Boys "Go West" и рекламният клип към албума на Michael Jackson "History", в който войници носят лозунги с мистични заклинания. Неотдавна, в интервю на Джексън по АВС, Дайан Сойер попитала певеца с треперещ глас: "Не се ли боиш, че ще шокираш своите поклонници с имидж, напомнящ на филмите на Лени Рифенщал? Все пак зад тази символика стои определена идеология! Нима вярваш в нея?!". Майкъл Джексън се оказал доста по-умен от Дайан Сойер, повтаряйки думите на Рифенщал: "Аз съм артист, художник, занимавам се с изкуство, а не с идеологии! И нека хората мислят каквото искат!"

А старицата Рифенщал, навярно ехидно се усмихнала. Геният и злодейството се съвместили в нея в чуден образ.

5: Фашизмът като шоу-бизнес. Сексуалният антураж на фашизма. "17 мига на пролетта".

Очевидно е, че фашизма е не само политическа доктрина, той е и разновидност на шоу-бизнеса, грандиозно зрелище, представление, шоу. Тази страна на фашизма е показана във филма на Райнер Вернер Фасбиндер "Лили Марлен" (1981), а също и от Ищван Сабо в "Мефисто" (1981) и "Хануссен" (1988), разказващи за артистичната кариера на три различни персонажа от фашисткия период.

Привлекателността на фашизма не в съдържанието, а във формата: целият негов външен антураж, цялата негова красива и съблазнителна кабаретно-карнавална, празнична обвивка с лекота се превръща в празничен фетиш, разпалващ похотта на милиони, пробуждащ и освобождаващ най-тъмните инстинкти на тълпата.

Успехът на Тихонов - като Щирлиц в популярния сериал "17 мига на пролетта", се обяснява с това, че съветските идеологии първи рискуваха да покажат на многомилионната отечествена аудитория, завладяващата, пленителна красота, блясък и лукс на нацистката бутафория, на нацисткия антураж, на нацисткия фетиш. В този първи съветски филм, фашистите изглеждат не като пияни свиноподобни идиоти-маниаци, а като елегантни и хладнокръвни убийци. Доста деца по това време са си играли в училищата на Щирлиц, който в представите на всички е бил истински мъж, красив герой, играещ смъртно опасна игра с фашистите. Всички са били влюбени именно в неговата беззаветна любов.

Ако се съберат всички анекдоти за Щирлиц, и се проанализират, то неминуемо се стига до извода, че "17 мига на пролетта" - това е порнофилм, героите на който това и правят - "сексуват се", а фашизма - това е една непрекъсната оргия.

Сексуалният имидж на Щирлиц е невъзможен без елегантната нацистка униформа: фуражка с висока козирка, плътно прилепващ по тялото мундир, обилна метална бижутерия. Лишен от всички тези амуниции Тихонов, щеше да прилича на руският разузнавач Исаев. Именно формата и само тя, прави от Щирлиц - Щирлиц, и от фашиста - фашист.

Ако погледнем безупречната нацистка униформа - по стил и дизайн, то тя е била създадена не за заплаха, а за някакво шоу, спектакъл, кинофилм, водевил, карнавал и кабаре, но не и за война, а за празник и сексуални игри. Тя е достатъчно красива и театрална, тя почти е порочна и порнографска.

Освен това, нацистката униформа подчертава изпъкващата мъжественост и сексуалността, като това ни кара да се усъмним в мъжките достойнства на доста от притежателите й.

6: Дегенерацията на нацизма в голямата кинематография. "Гибел на боговете" на Висконти и "Конформист" на Бертолучи.

Темата за сексуалната патология на фашизма в голямата кинематография, била открита от Л. Висконти в "Гибелта на боговете" (1969; английският вариант на заглавието е "Проклятие"). Фашизмът при Висконти, се асоциира с безумието, педофилията, садизма, трансвестицизма и хомосексуализма (забележителното, обаче е, че самият Висконти, не криел от никого своята хомосексуалност).

"Гибелта на боговете" разказва за разпада на старият и знатен род фон Есенбек, който род спонсорирал нацистите, ставайки в последствие тяхна жертва. В началото на филма, Мартин, младият фон Есенбек, шокира своето семейство с кабаретен номер, в който той се представя в екзалтиращ трансвеститски имидж ала Марлене Дитрих. В края на филма, той се появява в нацистка униформа и също шокира околните с непристойният си вид.

Андрогинната декадентска външност на Хелмут Бергер, изящен и фин любовник на Висконти, идеално подхожда на ролята на този "малък Фюрер", наркоман и неврастеник, обсебен от сексуални комплекси, които самият Бергер наричал "цветът на злото". Неговата инфантилност се проявила още по-ярко в страстта към малолетно еврейско момиче. Тази престъпна връзка го довежда до самоубийство, а Мартин става обект на шантаж и е принуден да се съгласи на сътрудничество с нацистите, като сам се превръща в нацист. Нацистката униформа и поддръжката на неговите "приятели", му придава увереност в себе си.

Ненавистта към собствената деспотична майка (Ингрид Тулин) го прави неин любовник, насилник-садист. "Какво искаш от мен?" - го пита тя изплашено. "Всичко" - отговаря той. "Аз искам всичко. Ще те унищожа, майко!". Мечтата за власт се асоциира в него с мечтата за обладаване на майката. След това, когато тази мечта е осъществена, Мартин принуждава майка си и нейният мъж (Дирк Богарт) да извършат самоубийство. Това става веднага след зловещата церемония по бракосъчетанието, обилно декорирана със свастики, в присъствието на разкошни дами, нито една от които не проявява и най-малък интерес към Мартин фон Есенбек, станал главен унищожител на рода им.

Една от кулминационните сцени на филма "Нощ на дългите ножове", плод на фантазията на режисьора, е основана на реален исторически факт. По време на запой, в навечерието на разстрела, някои щурмоваци, преоблечени в женски дрехи, пеят фашистки маршове и танцуват народни немски танци. След това, следва хомосексуална оргия, прекъсната от автоматни изстрели, произведени от някои есесовци. По настояване на продуцентите, които били шокирани до краен предел от този епизод, Висконти, се принудил да го съкрати до минимум. От естетическа гледна точка, "Нощ на дългите ножове" в интерпретацията на Висконти, остава една от най-впечатлителните, убедителна и психологически фина хомоеротична сцена в световното кино. От гледна точка на идеологията, той използвал хомофобната формула "фашист=хомосексуалист" (или наобратно).

Темата за психо-сексопатологията на фашизма, след Висконти, била подхваната и от италианския режисьор Бернардо Бертолучи в "Конформисте" (1971), донесъл му световен успех. В този първи филм, заснет от Бертолучи след встъпването му в италианската комунистическа партия, както и в "Гибелта на боговете" , а също и в някои други италиански антифашистки филми, се чувства влиянието на комунистическата пропаганда, съгласно която фашистите били секуални извратеняци, латентни хомосексуалисти.

Действието на филма, основано на едноименния роман на Алберто Моравиа (1951), се развива във фашистка Италия. Младият аристократ Марчело (Жан-Луи Тринтинян), за да избегне репресията, става агент на фашистка спецслужба. Марчело, формулира своето "конформистко" кредо така: "Чувствам, че се отличавам от другите. Отивам към огледалото, гледам тялото си, и се чувствам различен от него. Това е на ниво чувства. Но не искам да се разделяме!" Скривайки своята хомосексуалност, той се жени за момиче (Стефания Сендрели), към която не изпитва никакви чувства и която му признава, че била изнасилена на 6 години от някой от "друго семейство".

Психо-сексуалните комплекси на Марчело са свързани с побъркването на неговия баща, поради хроничен сифилис. Във възрастта на подрастващ, Марчело, застрелва семейния шофьор, дългокос женоподобен юноша, който се опитал да го изнасили. Неговата майка - наркоманка, съжителствата със съмнителен тип, за който Марчело казва "той може да ми бъде брат или син". Той еднакво презира и майка си, и нейния любовник, и убития по негова заповед.

Съвместявайки агентурната задача с медения месец, Марчело пристига в Париж, където се среща със своя университетски професор, заемащ в младостта мястото на баща и възлюбен. Марчело, бил получил задача да убие професора, станал известен десидент-антифашист. Марчело се "влюбва" в еманципираната андрогинна жена на професора Анна (Доминик Санда), която на свой ред, се влюбва в жената на Марчело. Една от незабравимите сцени на филма е тази, в която жената на професора и Марчело, танцуват танго в парижки ресторант, под възхитителните и недоумяващи погледи на хетеросексуални двойки. Убивайки професора и неговата жена, Марчело не само изпълнява партийната задача, но и лично се освобождава от обектите на нереализираните си желания.

След падането на режима на Мусолини, Марчело разбира, че отново се отличава от другите, и го грози разобличение. Той излиза на улиците, където тълпи от хора празнуват победата над фашизма, и случайно става свидетел на сцена, в която един тип, сваля подрастващ. Той разпознава в този тип шофьора, който се опитал да го насили в детството му. Марчело бил уверен, че го е убил. Той започва да крещи, че заловил хомосексуалист. След това посочва свой близък приятел, който току що се е избавил от значка със свастика, като Марчело "разобличава" и него, наричайки го фашист. В тази отчаяна и мъчителна сцена, той разобличава не толкова тях, колкото самият себе си, осъзнавайки накрая нещастието на усилието "да бъдеш като всички" - неотличаващ се от болшинството нито сексуално, нито идеологически.

Марчело, станал жертва на педофилия, сексуална и психическа травма в ранното си детство, използва фашизма за потискане на своите комплекси. Съществува обаче и противоположен модел, когато фашизмът дава възможност за реализация на всякакви сексуални амбиции и фантазии (в частност и педофилията), което е показано в друг филм на Бертолучи "ХХ век" (1977), чието действие се развива също във фашистка Италия. Главатарят на фашистите Атила (Донълд Съдерланд), чиято външност, свидетелства за необичайна развратеност, зверски насилва и убива малко момче. В това му помага неговата също толкова развратена любовница. Жестокостта, с която е извършено изнасилването и убийството на детето, не оставя никакви съмнения, относно психичната ненормалност на тези хора. Атила, обаче, само изглежда безумен. Умът му е достатъчен, за да хвърли цялата вина на своя зъл враг-антифашист, на когото се отдава по-леко от всички да разбере обвиненията в "извратеност".

7: Манифест на садо-мазохизма. "Нощния портиер" на Кавани.

Когато в съветските кинотеатри започнало показването на легендарния филм "Нощен портиер" (1973) на ученичката на Висконти - Лилиана Кавани, не можах да повярвам на очите и ушите си (бел.пр. авторът на есето). Това е драматична история за взаимоотношенията на палача, бивш офицер от SS Макс (Дирк Богарт) и неговите жертви, еврейки, преживяли всички ужаси на концлагерите, като една от тях (Шарлота Ремплинг), останала най-яркото кинооткровение на темата за фашистката сексуалност.

Действието във филма се развива през 1957 година, във Виена, където пристига известен диригент на гастрол. В хотела, неговата жена, разбира на портала за своя любовник-садист. Нахлуващите спомени за концлагера и чудовищният и прекрасен роман с нацисткия палач, я карат да забрави за своя знаменит съпруг, и за семейният живот. В антикварен павилион, тя намира дрехи и принадлежности, които поставял върху нея Макс 15 години по-рано, преди самото изнасилване. Тези специални дрехи, я възбуждат достатъчно, ставайки сексуален фетиш.

Макс, изпитващ носталгия по времената на фашизма, е принуден да скрива своето минало и да води "скрит живот", който впрочем, напълно го устройва. Той никога не е бил фашист по убеждение, него никога не го е интерсувала идеологията на национал-социализма. Фашизмът му дава възможност да реализира садистките си наклонности. Срещайки отново своята "малка девойка", той забравя и връзката с танцьор-наркоман, развличащ по онова време нацистите, и работещ като нощен портиер.

Героите на филма живеят с преживяното, в света на садо-мазохистичните фантазии, в който свят колкото е по-лошо, страшно и болезнено, толкова по-добре; в свят, в който страстта е невъзможна без страдание, болка, ужас, в който оргазма може да настъпи с последния дъх и в предсмъртната конвулсия; в свят, в който всеки полов акт е имитация на убийство; в свят, в който любовта е ненавист, а ненавистта - любов; в свят, в който жертвата обича своя насилник, а палача - жертвата... Така, всеки би се съгласил, че концлагерите се явяват идеалното място за такава любов!

В техните взаимоотношения, Макс намира паралел с библейската история за Саломе, дъщерята на цар Ирод, изискала главата на Йоан Кръстител. По същият начин, на неговото момиче, развличащо офицерите с песните на Марлене Дитрих, му се поднася подарък - заключена глава, като за да се добере до нея, тя трябва да се моли. Макс си спомня историята с усмивка, като за неговият живот, това не значило нещо, в сравнение с неговата собствена "библейска" любов към недоразвитото еврейско девойче, приличащо на проскубано врабче, което във всеки един момент може да убие. Демонстрирайки своята власт, той стрелял по нея, като по жива мишена, удряща се по стените на лагерната баня, а след това, също така властно я обладавал...И ето че сега, тя отново е негова!

Опитвайки се да повторят преживяните тогава усещания, те прибягват към всевъзможни методи, за да изпитат порочността на телата си. Квартирата на Макс се превръща в своеобразна камера, в малък концлагер... В идилията се включват и "приятели" на Макс - бивши нацисти, които не се срамуват от своето минало и не предпочитат "скрития живот". Макс убива един от тях, което обаче не спасява ситуацията, и любовниците се оказват в квартирата на Макс под истинска обсада, изолирани от целия свят, без храна, телефон, електричество. Страх и глад - това са последните неща, които им липсвали за постигане на пълно щастие, за да се приближат в своето съществуване до условията на войната и фашизма. Двамата се намирали пред избора: да умрат от глад, или да излязат на улицата, на среща с "приятелите"-фашисти. Те избират красивата смърт, за последен път обличат своите сексуални принадлежности.

8: "Сало, или 120 дни на Содом". Комуниста Пазолини и садиста Дьо Сад.

В последният и най-известен филм на италианския режисьор, писател и философ Пиеро Паоло Пазолини "Сало, или 120 дни на Содом" (1975), извратената природа на фашизма е показана с откровенност, немислима до този момент в кинематографията.

В основата на сценария е заложен романът на Маркиз Дьо Сад "120 дни на Содом" за извратената разюзданост на четирима френски аристократа в края на 18-век, сюжетът на който е пренесен в 1945 година, след падането на режима на Мусолини, в контролираната от немците кралска държава Сало - Северна Италия, където е роден Пазолини. Вождовете на Сало - Херцог, Епископ, Банкер и Съдия, нареждат на войниците да похитят 16 от най-красивите момчета и момичета, за удовлетворение на вождовските извратени желания.

Филмът започва с лов, напомнящ игра, прелюдия към някакво действие. Заинтригувани са и самите жертви и зрителите, предвкусващи нещо тайнствено и възбуждащо. Ситуацията на грубо похитяване на сексуалният обект, както е известно, се явява един от важните театрални моменти в традицията на брачните игри на много народи (напр. филма "Кавказката пленница").

Сексуалният лов в началото на "Сало..." е лишен от всякаква романтика и напомня за добре организирана военна операция. Пленените жертви ги откарват в замък, от който никой никога не може да излезе. Всички следващи действия се развиват в интериорен стил Art Deco и Bauhaus. На жертвите незабавно им се нарежда да се разсъблечат, и те остават голи до самия край. "...те са по-скоро невинни, но в никакъв случай не са жалки... Отначало мислят, че това е само игра, и разбират какво се е случило с тях едва доста по-късно", - пояснява Пазолини в сценария. Конформизма, пасивността, безпомощността и безропотността на жертвите, по негово мнение символизира състоянието на европейското общество в този период.

Отвратителната външност на вожда Сало говори сама по себе си. Пазолини ги изобразява като подли извратеняци и негодяи. Режисьорът-антифашист старателно навежда мислите на зрителя към това, че фашистите са взели властта с една единствена цел - удовлетворяване на своите извратенчески наклонности. Те отдавна са показали своите мерзски сексуални фантазии, за да ги въплатят в живота на най-красивите и невинни момчета и момичета на Италия. Впрочем, предпочитание се отдава на момчетата, докато момичетата се използват единствено за допълнителни възбуждения...

Жертвите във филма, са длъжни да преминат през три кръга на изпитание: "Мании" - "Екскременти" - "Кръв". В първият кръг, главната роля се изпълнява от господин Ваккари, който развращава подрастващите с разкази за най-разнообразни сексуални извращения (мании). За Пазолини, този кръг бил метафора на европейския декаданс, като епохата на романтизма, се трансформира в епоха на фашизма.

Войниците-охранители, надяват на шиите на жертвите, нашийници, водят ги за повод и ги заставят да имитират кучета - да лаят, да вият, да бягат на четири крака, да ядат от земята. Правилата на играта са такива, че оживява този, който въпреки своя характер, възпитание, предрасъдъци, вродени и придобити психосексуални комплекси, е съгласен и способен да играе отредената му роля и да изпълни всички приумици на своите стопани.

В замъка са забранени всички хетеросексуални контакти, и се поощрява само еднополовият секс. Когато вождовете залавят един от охранителите в контакт с чернокожа служителка (това е двойно престъпление - расово и сексуално!), те безпощадно разстрелват първо нея, а след това и него.

Спасявайки своя живот, едно от момчетата, притежаващо забележителни мъжки атрибути, става любовник на Херцога. В пределно откровена сексуална сцена, той обладава Херцога, в качеството си на активен партньор, което носи на Херцога допълнителна възбуда. "В идеалите си, всеки е длъжен да бъде и жертва и екзекутор!" - възкликва Херцогът.

Всеки от вождовете избира за себе си жених. Преоблекли се като "невести" вождовете устройват тържествено бракосъчетание на своите избранници. В такъв трансвеститски вид, вождовете изглеждат още по-отблъскващо.

Кръг "Екскременти" започва, когато едно от момичетата-жертви не издържа на издевателствата и започва да крещи за помощ. За наказание бива заставена да яде екскременти от пода. Останалите жертви в този момент гледат съвсем индиферентно, както и охранителите.

Фашистите унищожили и последната граница, отличаваща човека от животното. На жертвите им се нарежда да пазят своите екскременти. Всички прелести на копрофагията (яденето на екскременти), е длъжна да разкрие госпожа Маги, която с възхищение разказва за вкуса, цвета и мириса отделян от фекалиите. След това на сцена се показва голяма маса, стопаните и жертвите, които пристъпват към обед - в сребърни супници им подават димящи екскременти. Всички ядат: вождовете Сало и госпожа Маги - с апетит, а жертвите - с преодоляващ ужас и отвращение.

След обяда, се устройва конкурс за най-добре изглеждащ задник, чийто притежател трябва да бъде убит "за награда". Момчетата и момичетата застават на четири крака, за да демонстрират своите задни части на вождовете. Конкурса се съпровожда с разсъждения за преимуществата на момчешките дупета. За победител се избира момче, което фашистите решават да остане живо, за да може периодично да го насилват...

Жорж Батай в есето си за Маркиз Дьо Сад, пише, че унищожението на каквито и да било етнически и естетически критерии, ограничения, въздържателски фактори в секса, водят до пълно сексуално безразличие, като сексуалните табута са добри и съблазнителни именно, поради причината, че могат да бъдат нарушени. Достъпността и безволието на обекта, го правят неинтересен за по-нататъшно общуване. Садизмът предоставя богат набор от средства за възбуда, дори на отслабеното или загубено либидо.

Филмът "Сало..." е заснет в края на войната, когато еротизмът се превръща в търговия, - писал Пазолини. - Сексът сега - това е изпълнение на обществена повинност, а не удоволствие, получавано въпреки обществото".

Пазолини не случайно взел за основа на своя филм за фашизма романа на дьо Сад, тъй като у фашистите действително било възможно да се въплати в живота, да се инсценират наживо дьосадовите сексуални фантазии в невиждани и немислими до този момент мащаби.

Като потвърждение на тезата на Батай, Пазолини показал сексуална апатия към палачите-фашисти, като сбор от унищожението на всички и всячески табута. Палачите били преситени, тъй като изпробвали и реализирали всички свои сексуални фантазии и желания. Нищо друго не им оставало, те били неспособни на сексуална възбуда, при никакви обстоятелства, оставала им само ненавистта и злобата. Техният последен аргумент, последно желание, крайната точка, показващи пълно сексуално безсилие, било убийството на жертвата, последната близост на палача и жертвата.

В кръгът "Кръв", Еросът преминава в Танатос. Жертвите се извеждат в двора на замъка, където биват зверски убивани, като за последен път са и предварително изнасилвани. Вадят им очите, отрязват им гениталиите, набучват ги на метални прътове, скалпират ги. По замисъл на Пазолини, фашистите в "Сало..." използуват и методите на убийството, които и до ден днешен се ползват официално в различните държави - обесване, разстрел, електрически стол.

Херцогът, Епископът и Банкерът извършват убийствата с помощта на охранителите, докато през това време Съдията ги наблюдава с бинокъл, зад прозорец. Камерата е разположена така, че зрителите гледат на всичко ставащо като през очите на съдията. С такъв образ, зрителят става и явен съучастник в тази некрофилска оргия, доколкото, съгласно дьо Сад, наблюдението на секса се явява съучастие.

В едно от интервютата на Пазолини, му бива зададен въпрос, дали актьорите, играещи жертви, са били мазохисти, на което той отговаря: "След като съм избрал именно тях, то значи, че са били мазохисти".

Известно е, че Пазолини предпочитал да използува в своите филми непрофесионални актьори. Всички подрастващи, играещи в този филм, са били прости италиански деца, събирани за снимките на Пазолини, вероятно така, както са събирани жертвите във филма, разбира се, без автомати. Някои от момчетата са станали и любовници на Пазолини, което е било характерно за него.

Скандалът около този филм, бил огромен и вероятно единствено трагичната смърт на Пазолини, го спасява от вероятен съд. Той бил зверски убит от 17-годишния Джузепе Пелози, един от тези улични италиански подрастващи, които Пазолини романтизирал и превъзнасял в своите стихове и направил герой на няколко романа и филма. Обстоятелствата по убийството и до този момент не са известни. Подозира се политическо убийство, тъй като в последствие Джузепе, който заявява, че е убил Пазолини, бива оправдан от съда.

9: Края на табуто: "Златната фашистка жила". "Лагер на любовта" и антифашистките бордеи.

Режисьорите продължаващи да разработват "златната фашистка жилка", открита от италианската бригада на Висконти, Бертолучи, Пазолини, Кавани и Лина Вертмюлер, вече нямат нужда да демонстрират своята политическа коректност, внасяйки във всеки филм мощен морален подтекст и антифашистки съобщения. Еднообразието на сюжета на тези полупорнографски филми, основани не само на реални исторически факти, но и на сексуалните фантазии на режисьорите, не претиндират за разкриване на психологическите дълбини.

Многобройните "фашистки" трилъри и екшъни, могат да се нарекат спекулации на популярната тема - фашистката сексуалност. Освен това, техните сюжети с нищо не са по-лоши или по-ужасни, в сравнение със сюжетите на същите трилъри или екшъни, свързани със Средновековната Света Инквизиция и участието в нея на знаменити маниаци, садисти, убийци и насилници.

Трилърът на Тинто Брас "Салонът на Кити" (1976), наричан "генерална репетиция" на знаменитият филм "Калигула", който е заснет три години по-късно, се превръща в търговски микс от гореспоменатите класически филми. От "Гибелта на боговете" Брас взаимства блестящият дует на Хелмут Бергер и Ингрид Тулин. Ролята на високопоставен нацист, занимаващ се със садистични експерименти, се явява като продължение на ролята на Мартин от "Гибелта на боговете". Бергер, играещ тази роля, така се вживява в нея, въпреки, че никога не е снимал нацистки филм, че тя му се изписва на лицето. Тулин, играе ролята на съдържателката на салона - Кити, който се посещава от висшите немски чинове.

Пред очите на сладострастния Бергер-Мартин-Мюлер, преминават сцени на "физкултурни упражнения" от снажни юноши, масови съвкупления на отборните нацисти самци със самките, секс с уроди, джуджета, сакати хора, психично болни и пр. В салона на Кити е още по-весело: пеят андрогини, стриптизират проститутки и проститути, трансвестицират нацистки офицери, звучи забранен джаз. В една от "ударните" сцени, мазен офицер прожектира на гола девица филм с реч на Хитлер, като се възбужда не от шокираната проститутка, колкото от енергично жестикулиращият Фюрер.

Бергер иска да замени всички проститутки, със специално подготвени девици, преминали през огън, вода, сакат човек и джудже - истински арийки, които са длъжни да му пишат доноси за своите клиенти. Девиците бързо се превръщат в професионалистки, като някои от тях започват да осъзнават, че ги ползват, за да се компрометират честните, "добри" нацисти. Постепенно бордея се превръща в истински антифашистки център.

Увличайки се по една от "салонните" девици, персонажа Бергер става жертва на собствената си авантюра. Девицата поставя записващо устройство в неговия дом и в момент на интимна близост записва откровения затова, че неговата баба е еврейка, че той никога не е вярвал в национал-социализма, че нацистката кариера му е нужна само, за удовлетворяване на сексуалните му амбиции и т.н. Този запис, става смъртна заплаха заради нацистката изневяра. Разстрелват го в банята, пред очите на другите голи нацисти, подобно на разстрела на Рем във филма "Гибелта на боговете". След това, бива взривен и антифашисткия "салон", в който Кити със своите девици, празнуват победата над врага.

Във филма на Мина Вертмюлер "Любов и анархия" (1973), "фашисткия бордей" е показан още по-гротескно. Една от проститутките е замесена в анархистки заговор с цел убийството на Мусолини, друга се влюбва в умопобъркан тип, който се кани да осъществи убийство. В крайна сметка, целият публичен дом се оказва въвлечен в тази колизия.

Бордеят, метафора на традиционната сексуалност и частен живот, се оказва добра алтернатива за извращенията на фашизма!

Във филма "Момичета SS" нацистът Ханс Шеленберг - амбициозен психопат и импотент, склонен към метаморфози, получава задача да подготви бригада от проститутки, които са длъжни да доносничат на своите клиенти - високопоставени офицери от SS. "Вие, трябва да работите като секс-машини! - говори той на новобранките. - Ние, ще ви наказваме, когато се държите лошо, и ще ви поощряваме, когато работите добре". И така, започват тренировките: спортни игри на свеж въздух с автомати в ръце и стрелба по движещи се мишени, редуващи се с оргии с нацисти и техните овчарски кучета. Скоро, момичетата се превръщат в професионалистки от екстра-класата. Тяхната първа задача е да обработят петима генерали, които всичките до един са извратеняци - садисти или мазохисти. В най-кулминационните моменти, момичетата питат генералите, какво мислят за Фюрера, и те - генералите, го наричат с най-мръсните думи, чудейки се какво прави на този свят. Така, Шеленберг залавя генералите и ги съди за измяна.

Жената на Ханс Шеленберг е бисексуалната Инга, която незадоволена от своя съпруг, люто ненавижда девиците, като една от тях й става любовница. Тя, за пореден път, прави опит да се добере до своя мъж, а след това пише донос срещу него и нарежда на войниците да захвърлят любовницата на Ханс на разярените овчарки, предварително обезобразявайки лицето й.

Неочаквано пристига съобщение за смъртта на Фюрера. Потресеният Шеленберг убива Инга, след което сам си извършва харекири. След него, всички момичета и нацисти, слагат край на живота си. Сексуалната оргия преминава в оргия на самоубийството.

За съжаление, този шедьовър-гротеска, не съдържа никакви данни за авторите на филма, режисьор, сценаристи, актьори, дори и годината на излизане на филма. Вероятно се спряга името на Кен Ръсел, който по-скоро би искал, да има нещо общо с този филм.

В екшъна "Лагер на любовта №7", английското командване изпраща младите и симпатични агентки Кейт и Кели в суперсекретен нацистки концлагер за еврейски жени, превърнат в публичен дом за немските офицери и войници. Кейт и Кели получават задача да освободят антифашистката деятелка Марта Гросман. Изпълнявайки тази задача, те преминават през всички фашистки опити и издевателства.

Отначало, те се опитват да се съпротивляват на нацистките палачи, но скоро разбират, че покорността е единствената им възможност да оживеят и да освободят Марта (Както в анекдота: "Отпусни се и получи удоволствие!"). Те изпълняват най-немислимите сексуални желания и заповеди на нацистите.

Лагерната лекарка - съдистка, се занимава с експерименти над нещастните жертви, много от които умират в резултат на стерилизацията. "Тези жени са нищо! Ние, немците, можем да правим с тях това, което пожелаем!" - говори началникът на лагера - дебел фашист, който никога не е бил на фронта.

В края на филма, агентките Кейт и Кели разстрелват пияните нацисти, след поредната лесбийска оргия, и освобождават Марта и другите жени, като избягват в гората, където ги прикриват партизаните. В края на филма, зрителят разбира, че и Кейт, и Кели, и Марта, и всички останали момичета, преминали суровата школа на "лагера на любовта", сега живеят щастлив семеен живот.

Има над 30 версии на "Лагера на любовта", като във всяка версия зверствата на фашистите стават все по-страшни, в сравнение с предходната версия. Видимо, това е най-популярната и възбуждаща фантазията тема в средите на зрителите и режисьорите.

Друга популярна фашистка кинофантазия - за жените-садистки - е сюжет на трилъра на Дона Едмондс "Илза - вълчица SS" (1974), героинята на който филм е хладнокръвна комендантка на концлагер, истинска арийка, занимаваща се със садистки експерименти върху затворнички. "Вие сте тук, за да обслужвате Третия Райх! - казва тя на затворничките - Това е вашата единствена функция!". С цел разработката на различни бактериологични оръжия, затворничките биват заразявани с най-разнообразни бактерии и вируси, като същите буквално се разлагат и гният пред очите на сладострастните фашисти и зрители.

Що се отнася до мъжете, то тях Илза ги използва за удовлетворяване на нечовешката си похот, след което ги кастрира и убива. Когато в лагера постъпва нова бройка мъже, тя ги кара да се съблечат и им провежда строг оглед, произнасяйки думите: "И вие се наричате мъже? Аз не виждам сред вас нито един истински мъж!". Неочаквано й възразява един от тези новодошли - американеца Уолф: "Размерът - далеч не е всичко, комендантке моя!". Заинтригувана, Илза решава да изпита занасящият се американец и тепърва да разбере какво е това истински секс.

Уолф надминава своите предшественици и става илзиният фаворит, като системно задоволява и две от нейните есесовски "вълчици" - помощнички на Илза. Благодарение на своя сексуален талант, Уолф получава неограничена власт над тях, ставайки садист на садистките. В това време, затворниците от концлагера правят план за антифашистки метеж. По време на поредния сеанс, Уолф завръзва Илза към леглото. Другите мъже разоръжават и убиват охранителите, и пленяват лагерното началство. Хуманният американец им предлага да проведат цивилизован демократичен съд (малък Нюрнберг), но останалите не се съгласяват с това и провеждат свой съд - съд на линча.

Уолф избягва от лагера, взимайки със себе си сладострастно момиче. Но, настъпващите бързо фашистки танкове, въвеждат нужният ред. В бурната престрелка са убити всички възстанници, след което фашистите убиват и завързаната за леглото Илза. По-късно безпощадната "вълчица SS" възкръсва и в други подобни филми: "Илза, стопанката на харема на нефтените шейхове" (1976), "Илза, тигрицата на Сибир" (1986).

Тези филми, за трагичната женска неудовлетвореност, разбиват мита, че фашизма бил преимущество на мъжката диктатура, и че се обслужвали единствено и само мъжките садистични фантазии...

Оказвайки се в концлагер, героят на филма на Лина Вертмюлер "Седем красавици" (1976), подобно на Уолф, спасява своя живот, ставайки любовник на садистичните комендантки от лагера. За разлика от съблазнителната Илза с фигура на порнозвезда, комендантката от този филм е монументална фашистка, не притежаваща никакви сексуални качества. В нейният мъжеподобен образ, трудно се открива жената. Тя пуши пури, пие на екс, носи мъжки дрехи и мисли за секс само тогава, когато гледа портрета на Хитлер. Тя дори не вярва, че някой може да се възбуди от нея, и когато един от затворниците и признава, че е влюбен в нея, тя отвръща: "Това не е любов! Ти просто искаш храна!". Въпреки това, му позволява да я обладае. По време на тази противоестествена за двама близост, комендантката виновно гледа портрета на Хитлер, на когото тя е изменила с някакъв нещастен затворник-италианец.

Трилърът на Сезар Каневара "Последната оргия на Гестапо" (1985), започва с цитат от Ницше: "Когато свръхчовек иска да се поразвлече, то той е длъжен да го направи дори с цената на живота на другите". И развлеченията започват - разбира се, най-разнообразни: висене на жертвата, вързана за краката и извращенията по тялото, опити с плъхове, човекоядство, копрофагия, групови съвкупления, одиране кожата на живи хора, къпане в сярна киселина и т.н.

Разбира се, действието се развива в концлагер за еврейки, които нацистите ползват за задоволяване на своята зверска похотливост. Героинята на филма, боядисаната блондинка Лиза, решава че по-добре би било да умре, отколкото да изпълнява прищевки. Възбуден от подобна неподчиненост, коменданта на лагера и казва: "Аз искам не само твоето тяло! Аз искам твоя ум!". Преминавайки през ред препятствия, Лиза се оказва в болница, където доброволно се отдава на лекаря (добър, съвестен нацист), който се влюбва в нея и предотвратява самоубийството.

Оздравялата Лиза става покорна робиня на коменданта, който от жесток звяр се превръща в нечуван любовник. На тази лагерна идилия, обаче, решава да сложи край жената на коменданта, жестока садистка, от която се боят не само затворниците, но и охранителите, дори и нейният мъж. Тя се опитва да убие Лиза, но вместо това, комендантът я убива нея. Станала комендантска фаворитка, Лиза забравя своите приятелки по нещастие, и дори хвърля на овчарките една от тях.

Действието се пренася в наши времена, когато бившият комендант и Лиза се срещат на мястото на концлагера. Той е подсъдим и я уговаря да не дава показания срещу него. Прегръща я в своите обятия, опитвайки се да съживи спомените за лагерния романс. Тогава, тя вади от чантичката си револвер и убива първо него, а после и себе си, довършвайки последната оргия на гестапо. Така безславно завършват развлеченията на свръхчовека-ницшеанец.

Психологическият трилър на испанеца Аугустин Виларондж "В стъклена клетка" (1986), представлява своеобразен хомосексуален римейк на "Нощен портиер" с няколко абстрактни сюжета и елементи на мистика, преминаващи в откровени сексуални сцени. Бившият нацистки лекар Клаус, станал инвалид в резултат на нещастен случай - неудачен опит за самоубийство, е принуден през цялото време да се намира под "стъклена клетка" - скафандър, поддържащ изкуствено дишане. Неочаквано за жената на Клаус - Гризелда, не подозираща за неговото нацистко минало, се явява ангелоподобния юноша Анджело, предлагащ своите услуги в качеството си на санитар за грижи на болни.

Клаус рабира, че Анджело е едно от онези деца, които той зверски насилвал и убивал по време на войната, удовлетворявайки зверските си садистки наклонности. Неговият живот се превръща в дълъг кошмар. А по чудо останалият жив Анджело, тялото на който е украсено с белези, подарени му от Клаус, се превръща в безпощаден садист. Анджело става палач, жестоко убива Гризелда, и заявява на дъщерята на Клаус - Рене, че той е нейн баща. Анджело превръща дома в бардак. Обличайки нацистката униформа на Клаус, той прилъгва момчета, води ги в дома-бардак, изнасилва ги и после ги убива, пред очите на Клаус, и то ползвайки същите методи, които самият Клаус е прилагал. Като ръководство, Анджело чете дневника на Клаус, в който прилаганите върху децата и самият Анджело опити, са описани подробно.

Накрая, Анджело отваря стъклената клетка на Клаус, изнасилва задъханият мъж така, както Клаус го е изнасилвал в детството му. След това той заема мястото му в "стъклената клетка". Рене, преоблечена в дрехите на едно от мъртвите момчета, отива до клетката, целува мъртвият Анджело и му казва: "Благодаря ти, Анджело!".

За неподготвеният и чувствителен зрител, гледал няколко такива филма, ще почнат да му се привиждат свастики, а във всеки нощен портиер или лекар, ще търси някой бивш фашист. Съвременните западни подрастващи обаче, не се плашат от подобни страшилища. Те знаят за фашизма не от учебници, а по-скоро от киното. И ако се попита някое хлапе от тях, какво е това фашизъм, то това хлапе, ще отговори, че е жанр от киното за разни сексопатологии...

В близката видеотека, разделът "NAZI" (нацистки), съседства с некрофилски и канибалски филми. Всеки път, когато влизам във видеотеката за поредния фашистки филм, хлапетата ме заговарят, и намигайки ме питат: "Хареса ли ти? На нас - също!". Вероятно те ме смятат за моден американец...

Така или иначе, сексуалността на фашизма, се превръща от табу, в предмет на изгодна комерсиализация. Фашизмът продължава да си бъде шоу-бизнес.

10: Сексуалността на нацизма в литературата. "Самовластните палачи" и "Сладострастните жертви" на Жан Жене.

"Крадецът на закона" французинът Жан Жене не бил антифашист. Той с нескрито възхищение пишел за сексуалността на нацизма, за неговата сексуална харизма, която по негово мнение, подкрепяла и оправдавала най-чудовищните престъпления.

"Франция, беше пленена почти без никакъв бой, от няколко батальона красиви и войнствени блондини. Заради красотата им, светлите коси и младостта, Франция падна. Легна по гръб. След това се спаси, изплашена, трепереща..." - писал Жене в "Затвор на любовта", представяйки своята родина в образа на сладострастна, похотлива жертва, недостойна за нищо повече, освен за брутално и цинично обругаване.

Фашистите се явяват носители на абсолютното зло и висшите сили, притежават самовласт - най-важното качество за Жене, те решително и грубо реализират своите мисии, функции, изпълнявайки ролята на насилници, самци, хищници, господари. Тяхната власт, правота, величие, красота, е в силата им, наречена насилие, превръщаща ги в антични митологични герои, оживяващи статуи, богове. И тяхната сила се съдържа и в тяхната красота и величие. Външните обстоятелства - война, агресия, окупация, се явяват арена за техните сексуални игри, възбуждащи антуража им.

"Когато ми казват, че Франция очаквала с нетърпение Освобождението, на мен ми се струва, че това е неистина, - писал режисьора Франсоаз Трюфо. - Аз виждах наоколо много безразличие. Хората ходеха в театрите, в кината, по време на войната, в която имаше много зрелища. Имаше и кръв, и изстрели, но и много любовни истории...Съществува сексуален аспект на Окупацията, за който не се говори никога".

Френското Гестапо, притежавало два притегателни елемента: предателство и крадливост, - пишеЖене в "Дневник на крадеца". - А ако се добави и хомосексуалност, то Френското Гестапо се превръща във феерично и безупречно. То притежава всичките три добродетела, които аз причислявам в категорията теологически...

Описанието на шествието на палачите-фашисти е доста сполучливо в романа на Жене "Нотр-Дам де Флер", в който роман завършва с признанието на жертвата: "Ние треперим в нашите спални, пеещи и стенещи от навързаната наслада на движещите се колони, като само мисълта за тази маса от самци, ни кара да свършваме, като че ли виждаме гигант с разтворени крака и еректирал огромен член".

Разбира се, западните интелектуалци, не приемали подобни мисли, и например известният американски поет Айзър Паунд, попада в психиатрия за 12 години, заради поддръжка на фашизма, както и много други талантливи симпатизатори на нацистите, биват заклеймявани от прогресивното общество, което се занимава с нарушителите на общоприетите идеологически норми.

11: Фашистката митология на хомосексуализма. Том-Финландеца.

"Фашистите бяха най-сексуалните мъже, които някога съм виждал в живота си" - казал в едно интервю финският художник Тоуко Лааксонен, известен като Том от Финландия (Том-Финландеца, Tom Of Finland). В своите комикси и рисунки, той създал хомосексуалната садо-мазохистична митология и нейната символика станала популярна на Запад в края на 60-те години.

Първите сексуални опити на Том, били с нацистки войници, по време на окупацията на Хелзинки. В нацистите го привличала преди всичко униформата. "Този, който е измислил стила на фашистката униформа е бил гей! Немците винаги са се грижили за своя външен вид. Дори и в края на войната, когато всичко лежеше в руини, тяхната униформа изглеждаше потресаваща! Понякога униформата им, ме възбуждаше толкова силно, че ми се струваше сякаш правя любов не с човека, а със самата униформа на мъжа. Самият мъж - вътре в униформата, беше жив манекен, който служеше на униформата, за да я поддържа, и да и придава нужната форма". Том започнал да рисува, опитвайки се да възстанови и на хартия, фантазиите на тема секс с фашисти. Серия от неговите цветни рисунки през този период, представлява офицери - есесовци, при пълна акипировка в образа на садисти и насилници. Най-впечатляващият сюжет - това е минет на фона на грамадна свастика, заемаща половината от цялата рисунка. "В моите рисунки, не се съдържат никакви политически или идеологически прояви. Аз винаги мисля само за самата картинка. Цялата философия на нацизма - расизъм и прочие - ми е противна. Аз рисувам нацистите само, защото са имали най-сексуалната униформа!"

В началото на кариерата си, Том силно пострадал от цензурата, но не заради откровенността си в рисунките, а заради идеологическите съображения. Нарекли го фашист, обвинили го в пропаганда на фашизма и възпяване на фашистката символика, фашисткия антураж, героизацията и романтизацията на образите на нацистките воиници. Именно затова, Том е превъзходен оригинален художник, създател на своя школа, със свой, абсолютно оригинален стил и направление в съвременното изкуство, оставащ култова фигура в международната гей-култура, както и признат художестевен истаблишмънт, за разлика от други, по-малко талантливи, но повече политизирани хомосексуални художници.

Том счита, че отношението към работите му, зависи преди всичко от това, доколко хората са способни да се откажат от невзрачни и жалки стереотипи, които възникват в тях, под въздействие на разнородни идеологически клишета и бариери. "Хората гледат моите рисунки в политически аспект, тъй като нацистите живеят в тях самите. Те мислят, че аз съм нацист. Аз не бих искал, моите работи да се възприемат в политическа светлина, тъй като те са мои собствени фантазии.

В крайна сметка, на Том му се наложило да се откаже от използването на нацистки символи и униформи в своите рисунки. Мястото на нацистите в неговите фантазии заели абстрактни мъже, в измислени униформи, полицейски, моряшки, също и негри, джинсови момчета в стил country, мотоциклетисти в черна кожа и понякога дори консервативни типове ала Уол Стрийт в костюми и вратовръзки. Свастики, значки с SS и други нацистки символи са заменени с емблеми "ТОМ" или "Каkе" (Том бил създател на популярното списание с комикси "Каkе"). Той почти никога не е рисувал съвършено голи мъже, считайки, че облечените мъже са доста по-сексуални, отколкото голите. "Разбира се, голият мъж е великолепен" - добавял той, - но когато го обличам в черна кожа, или униформа, то той става много повече от великолепен, той става сексуален!"

Героите на тези картинки - мускулести секс-машини, които само и чакат момента да забият един на друг грамадните си членове, в лишеният от идеология утопичен мъжки свят на Том, съответства на разпределението на сексуалните роли, но отговаря на външната власт, и способността за регулиране на тези роли. Полицаите могат да имат власт, момчетата в униформа могат да обладават арестувания, но условията могат да се сменят радикално, като полицаят покорно да се даде, и да бъде "изнасилен", а момчето в униформата да му позволи да се свържат един с друг. Том обяснява удоволствието от садо-мазохистичното усещане, с добре изиграната роля, до момента, в който е разбрано, всичко е една роля.

12: Фашизмът умря. Да приветстваме садизма! Ренесанс на фашисткия стил.

Френският философ Мишел Фуко - авторитетен теоретик и практик на Садо-Мазохизъм, пише, че садомазохизма, това не е мода, или актуална форма на съвременната сексуалност. На Запад садо-мазохизма престава да бъде екзотика още през 70-те години на 20 век. Аз влизам в садо-мазохистки сексшоп както в музей на фашисткия стил и фашистката сексуалност. Фуражките, нашийниците, пагоните, ръкавелите, и прочие атрибути на униформите, различни приспособления и прочие - всички те напомнят за бутафорията на филмите за фашистките лагери на любовта. Целият този антураж, цялата митология и естетика на садо-мазохизма, е взаимствана в късните периоди и от фашизма. Тези хора, са свръхчовеци, които се изтезават един друг и търпят всякакви издевателства и мъчения, в името на идеалите на садо-мазохизма.

Струва ми се, че ако в историята нямаше фашизъм, то привържениците на Садо-мазохизма биха го измислили в своите фантазии. Те биха си извоювали правото на тези "политически неправилни" фантазии. Садо-мазохистичните персонажи, създадени във фашистките филми, рисунки, или фотографии , продължават да шокират "добросъвестните и порядъчни" граждани, предизвиквайки в тях страх от апокалипсисни образи и Край на Света...

И то, защото нацистите живеят в тях...

*Есето е завършено от Ярослав Могутин през 1995 година, а за първи път е публикувано през месец април - 1996 година в списание "Ом".

*Първо издание, електронно - "Българска сексология"

Превод: Н. Маринчев