Капаните на езика, или исторически бележки за Хомосексуалността

Капаните на езика или какво значи ЛГБТ?

от Станимир Панайотов - 1 февруари 2005

Настоящият текст е разширена версия на презентация, представена 24.01.2005 г. в рамките на дебата “Трудността и прелестта да бъдеш сексуално различен в България днес (митове и стереотипи за хомосексуалността)”, част от серията дебати “Сексуално различните” в Център за култура и дебат "Червената къща" в периода 01-03.2005 г.

Капаните на езика или какво значи ЛГБТ?

Станимир Панайотов

В настоящата презентация ще се опитам да (а) дам кратък исторически преглед на историческото възникване на социалния/сексуалния феномен хомосексуалност; (б) да очертая връзката между българския езиков ресурс и политическото представителство на сексуално различните в България. За да стигнем до втората част на темата – какво значи ЛГБТ – се налага да направя някои важни исторически разяснения, имайки предвид информативния характер на нашето събиране днес.

Нека в самото начало подчертаем, че тази дискусия днес е отворена колкото към всякакви външни на нас спорове, толкова и е отворена между нас самите. Ние все още нямаме, а и може би няма да имаме, единни позиции по социо-политически въпроси на сексуалното различие, но това съвсем не е политически омаломощаващ фактор в развитието на ЛГБТ движението, а напротив, предоставя по-широки възгледи на нас в частност и на обществото като цяло, част от което ние сме (по принцип). Ако това бъде разбрано, всяка една дискусия би била далеч по-плодотворна от всяко едно очакване за “единност”. Т.е, тук няма да чуете нищо “сигурно”, пък било то и от първа ръка.

Именно за подаването на тази “първа ръка” нека предварително благодарим на “Червената къща” и Ирина Недева в частност, понеже тази дискусия е и първа по рода си.

1. Исторически характер на сексуалното различие: хомосексуалност

Тук ще се спра основно на понятията за хомосексуалност и хетеросексуалност и на отношението помежду им, а във втора част – на последвалия специфичен език и свързаната с него политика.

Основният акцент при по-голямата част от обсъжданията на хомосексуалността пада върху реториката про/контра. В тази реторика винаги вече междувременно се изплъзва най-елементарното: езикът, т.е. това, което се казва, вече се предпоставя. В този смисъл българският език в частност отдавна е в известна криза спрямо сексуално различните, или: винаги вече е в криза, без да го знае. Не само че той обозначава наедно всякакви “породи” сексуалност, не само че на терминологично ниво грешките са се превърнали в досадно ежедневие (за “нас”), но и самия език е в социо-политически, а с това и в културен дефицит/криза. Накратко: в случая със сексуалното различие, субектът на популярното за всички понятие “хомосексуалност” на езика отсъства (независимо дали го изказваме тук и сега), и тук ние ще го разглеждаме преди всичко в кавички; сексуалното различие, на езиково ниво - а с това и на всякакво друго, - е обект. Това, разбира се, се дължи на непопулярния “вътрешен” език спрямо обществото на т.нар. ЛГБТ общност, като самата абревиатура ЛГБТ често се оказва непопулярна и сред представители на общността. (Доколко съществува общност/малцинство е тема, която би следвало да бъде предмет на обсъждане в цялата серия дебати, за това тук няма да се спирам на този въпрос. Той има нужда най-вече от емпирична проверка, която ще се случи с нарастването на дейностите, видимостта и самия активизъм.) Цел на тази презентация е първа стъпка в популяризирането на този език.

Езикът,’ наложен’ на общността

Не съществува популярен и единен език (официален или жаргонен) за хомосексуалността и сексуалното различие. Единността на езика е подрита от самото му начало. Не само че понятието за хомосексуалност “се е” наложило (обърнете внимание на падежа), но то “е” и наложено. Въпросът е: как се е наложило? Кой го е наложил, и какво следва от това? Хетеросексуалността ли го е наложила, или “хетеросексуалистите”?

Накратко, историята на (понятието за) хомосексуалността е ето такава:

· 1869 - първи термин: “сексуална обратност” (клиничен термин) се въвежда от италианеца Ариго Тамасия (формално и печатно обаче - през 1879) със значение “отклоняващо се поведение”, “сексуален неконформизъм”.

· 1868-9 – като думи, “хомосексуален” и “хетеросексуален” се появяват и употребяват за пръв път в писмо на автора Карол Мария Кертбени в едно негово писмо от 1868 г. до Карл Хайнрих Улрихс; основното писмено свидетелство обаче са два анонимни памфлета, издадени в Германия, Лайпциг, като по-късно се установява, че техния автор е същият този Карол Мариа Кертбени. Важен и интересен аспект е, че самия Кертбени отказва да сподели в тези памфлети описваните от него сексуални вкусове, които сам означава.

· Mеждувременно, в една от таксономиите на сексуалните разстройства/отклонения от средата на 19 век, един учен от областта на физиологията – Иван Блох – възприема делението. придобита/вродена обратност. Очевидно, не поради този автор се е наложила опозицията активно/пасивно, напомнящо на превърната форма на опозицията му придобито/вродено, а поради автори като Фройд и Елис.

· 1869 – паралелно с това Карл Фридрих Ото Вестфал въвежда “противоположно сексуално чувство” (die contrare Sexualempfindung), което така и не се налага;

· 1880 – приятел на Кертбени – Густав Йегер – споменава понятието в книгата си Откриване на душата.

· 1887 – Крафт-Ебинг въвежда “хомосексуализъм” като прилагателна форма в неговата Сексуална психопатия (второ издание), позовавайки се на книгата на Йегер; това не означава, че Карфт-Ебинг не използва интензивно и преобладаващо “противоположно сексуално чувство”, отдавайки му предпочитание.

· 1892 г. – Според Oxford Dictionary of English, ‘хомосексуалност’ се въвежда в Америка и английския език от Чарлс Гилбърт Чадок като превод от немски в превода му на Сексуална психопатия на Крафт-Ебинг. Думата всъщност е изкован неологизъм от гръцки и латински (хомо-сексуалност; като: авто-мобил; социо-логия). Тук ‘хомосексуалност’ се използва като “избор на сексуален партньор” (според анатомичния пол).

Кога се появява понятието за хетеросексуалност? Неговата доста по-кратка и непротиворечива история е ето такава:

· 1880 – понятието се появява във същото това второ издание на книгата на Йегер;

· 1892 – първа употреба на прилагателното ‘хетеросексуален’ в Америка и на английски език въобще (според OED); употребява го американският психиатър Киърнан, според който обаче смисъла му е доста по различен от този, който Йегер влага: “хетеросексуалност” за него означава алтернативен термин за ‘психически хермафродитизъм’, а ‘хетеросексулните’ дефинира като: “при тях е налице влечение и към двата анатомични пола, налице са и анормални методи на задоволяване”.

Кертбени обаче противопоставя на “хомосексуален” не “хетеросексуален”, а “нормално-сексуален”; ясно е, че по-късно хетеросексуален и нормален (straight) се сливат, така образувайки т.нар. хетеронормативност. На практика, хетеросексуалността е продукт на 20 век; от 1892 г. до 1900 година съществуват печатни (т.е. официални) споменавания на хетеросексуалност, които се броят на пръсти. Като цяло, проблематизиране на хетеросексуалността никога не е имало, не поне и докато не е била оказвана съпротива или поне опит за предефиниране на “хомосексуалност”.

Значи, до появата на термина “хомосексуалност” (съществителна форма) означаваната дотогава “обратност” се различава по това, че определя сексуалния акт и поведение според пола. След въвеждането на “хомосексуалност”, фактор за определянето бавно и постепенно стават социалните и сексуалните роли (т.е. някаква нужда от зависимост, от власт; самото понятие като основополагащо и обосноваващо поглед към сексуалността и сексуалния акт донякъде вече предпоставя, че включва като фактор социалната детерминация, пък било то и в прикрита форма).

Някои от основни и влиятелни теории за хомосексуалността през този период са:

· 1862 – Карл Хайнрих Улрихс и неговия последовател Магнус Хиршфелд създават т.нар. уранизъм (теория за третия пол);

· 1887 – Крафт-Ебинг, Сексуална психопатия – първа психиатрична теория ‘в действие’;

· 1896/1898 (съответно немско/английско издание) - Хавлок Елис, Изследвания по психология на секса;

· 1905 – Фройд, Три студии върху сексуалността (теория за обектния избор).

Теории за хетеросексуалността така и не се появяват – съществуват теории за сексуалността, която, след измислянето на хомосексуалността, означава хетеросексуалност. Хомосексуалността се теоретизира в медицината, науките за душата и други области като производна на сексуалността/хетеросексуалността.

За да бъда изчерпателен по въпроса за отношението хомосексуалност-хетеросексуалност, ще използвам въпроса, който Дейвид Халпърин поставя, и който вълнува нас в частност тук и сега: “Как е възможно до 1900 г. в английския език да не съществува точен, ценностно ненатоварен, научен термин, обозначаващ това, което ние считаме за вида сексуално поведение, одобряван от огромното мнозинство от хората на нашата култура?” (Един възможен отговор на въпроса би бил, че когато си си у дома, би следвало да се чувстваш спокоен. Имат ли сексуално различните своя дом, своя език, е един уместен въпрос. Тук се изкушавам да цитирам Хайдегер, според който “езикът е дом на битието”. Няма език, няма “дом” за сексуалното различие – поне за сега.)

Накрая, един важен аспект: никой, никога и никъде от изброените имена не дава нито основания за използването на понятието хомосексуалност, нито пък се дава дефиниция/превод на съставните думи на понятието. Интересно е и, че в Германия – мястото на създаване на понятието – думата придобива някаква популярност чак между 1925-30 г.

И сега, какъв беше смисълът от тази кратка интересна история? Съществува едно специфично и незабелязвано обръщането на времената, на причина и следствие, на оригинал и копие, и точно такава е историйката с хомосексуалността. Ако фактологията говори, че последната се появява първа, то обществото ни подсказва, че първото (хетеросексуалността) всъщност не е последното.

Като най-генерален проблем пред сексуално различните можем да отчетем рязката намеса в личния им живот (който не е и “личен” в чистия смисъл на думата, доколкото е “живян”; в същото време обаче, основният механизъм да се скрие сексуалното различие от политическия дневен ред са елементите на болестния характер и сферата на личния живот). Формално погледнато, става дума най-вече за проблеми със законодателството, напр. институцията на брака – създаването и признаването на любовта и партньорството. Проблем, отнел десетилетия на теоретици и активисти, най-малкото за да бъде признат, за да се стигне до днешните директиви за анти-дискриминация и еднополови бракове на ЕС върху националните законодателства. Проблема е свързан и с налагането на споменатите вече Фройд и Елис и техния модел активно/пасивно – садизъм/мазохизъм, разграничения от типа избор-роля или обект-цел, възпроизвеждащ мита за Едип, женския кастрационен комплекс и други. Психоанализата и законодателството са все пак два частни проблема, с които тук няма да се занимавам.

В хода на тази историйка се налага генералната представа и понятие за сексуална инверсия, господстваща и до ден днешен. Не само че става дума за сексуална инверсия, но секса тук се определя според пола като роля, разпределена според този пол, който си – мъж или жена, така че тук въобще не можем да говорим за трансджжендър и транссексуални личности. Половият модел мъж-жена се проектира върху еднополовите сексуални отношения (сякаш те са само сексуални) така, сякаш хетеросескуалността е историческата необходимост, а всъщност изглежда така, че е по-скоро плод на историческа случайност от гледната точка на времевата последователност на отношението хомосексуалност-хетеросексуалност, като последната се представя за необходимост.

За да се върнем тук и сега – в България, прескачам един век, за да видим с какво понятието хомосексуалност обременява лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансджендър.

С майската революция от 68-ма (“бейби бума” – и в Европа, и в Америка) и със събитията в прословутия бар Стоунуол от 1969 г. (в Щатите) започва т.нар. активизъм, както го разбираме днес, и се поставя под въпрос цялата идея за “(нормална) сексуалност/хетеросексуалност”. Появява се и тенденцията хомосексуалното желание да бъде теоретизирано не само през призмата на биологията, а през социалното определяне (Макинтош, Кац, Доувър, Фуко, Окенгем, Халпърин). Активизмът не се появява под ранните форми на академични езотерични сдружения (Улрихс) (аналог на които у нас доскоро беше представата за тайни и невидими кръгове от обратни, събиращи се по купони и в клубове), а под формата на стратифицирани (дали?) социо-сексуални (под)групи. От една страна, активизмът и “борбата” (sic!) за специфични сексуални/малцинствени права автоматично предпоставят “избор” и “свобода” за хомосексуалните (В момента това се преразглежда в т.нар. пост-комунистически/мултикултуралистки свят под формата на дилемата преразпределение на социални ресурси и блага - признание, един наистина пост-комунистически дебат, за съжаление – налаган от западните идеологии на хуманитаристиката и политиката). От друга страна, тази свобода ги ограничава сама по себе си. Защо това е така? За каква “свобода” и “избор” става дума?

· Първа проблем/причина е именно възгледа, че сексуалността е въпрос на избор – така, както пазаруваш в магазина, например, или избираш работата си. Тази представа е директното следствие от историческотo разбиране за хомосексуалността, от субстанциализирането й. Ако сексуалността беше въпрос на избор, в едно (хомофобско/нормално/сексуално/хетеросексуално) общество кой щеше да избере да бъде хомосексуален? Избора, следователно, се ограничава не до сексуалността, а до вторичните й проявления: дали да я показваш/афишираш/споделяш, дали да си я забраниш, дали да я потискаш.

· На езиково ниво, само хомосексуалността притежава този двоен статус: на предикативна/субстантивна (или прилагателна/съществителна) употреба (съответно хомосексуален/хомосексуалист; хомосексуализъм/хомосексуалност). За отбелязване е, че няма хетеросексуалист или хетеросексуализъм. (Представете си как реагира на това spell check-a примерно на програмата Word – подчертава в червено). Така хетеросексуалността изглежда като твърдо състояние още в езика, а хомосексуалността е разцепена на две, сякаш че не е била разцепена, а се е само-разединила – както от само себе си, така и от сексуалността. (Аргументирането на (хетеро)сексуалността обикновено минава през твърдението, че нормалният секс има функцията да възпроизвежда рода, сякаш това е някакво задължение а приори.) И така, като казвам каква ми е сексуалността, към какво се отнасям? – към сексуалността си в частност (“аз съм хомосексуален”) или към личността си като цяло (“аз съм хомосексуалист”), или и към двете? Т.е, ако ще сме либерални демократи, трябва да е ясно, че в езика няма ресурс за равни позиции, езика не е организиран така, че да предоставя в случая равни ресурси. За да има равнопоставеност, ако въобще ще работим с понятие като хомосексуалност, трябва или да се премахне съществителните форми “хомосексуалист”/”хомосексуализъм”, или да се добавят “хетеросексуалист”/”хетеросексуализъм” (И не е ли в крайна сметка “изъм” едно само по себе си замърсяване на езика, не е ли окончанието “ност” нашето си – българското, а не хомосексуалното – окончание? Окончанието?) По отношение на сексуалността, често неизказваното конституционно твърдение, че всички хора по рождение са равни, не е вярно, щом закона (конституцията) не признава сексуалната ориентация като отделно човешко право, изпращайки го най-често в графата “и други”, ако я има. Накратко: езикова равнопоставеност няма, няма и социална. Да не говорим за това, какво например се случи с навлизането на думата гей в България? Докато “лесбийка” винаги е било известно понятие за обозначаване на женска хомосексуалност, то с гей не е било така. Не беше ли обезценена твърде рано и предварително тази дума? И защо?

· Елементът на “избора” е пряко следствие от противопоставянето природа/култура (както и nature – nurture), където хетеро-нормативността/хетеросексуалността определя хомосексуалността така, сякаш самата тя не се определя спрямо самата хомосексуалност. Именно затова и “избора” и предхождащата я “свобода” (на личнността като цяло, а не на сексуалността в частност) е фалшификация и подмяна на личната свобода. Този избор е наложен избор – или си хетеро (нормален), или си хомо (то си е еднакво на болен, поне според МКБ, 9-то издание). Следствието (хетеросексуалността) се взема за причина, с което според мен се дискредитира всякакъв исторически характер на сексуалността и сексуалното различие, бидейки фалшифицирано по описания начин.

· Последствие на понятието за хомосексуалност е и странно наложената (неофициално сякаш) представа за хомосексуалните като определена класа в обществото, което хем я отрича, хем я поддържа. Поддържа я с обвиняването в отговорност за това, което тя е по принцип – различна класа, а я отрича с това, че й отказва това, което иска - равенство. Такава класа хем я има, хем я няма. Някакси бива обвинявана някаква група от хора, които ги няма никъде (не и според езика, щом приемем, че хомосексуалност не обозначава актуално субектите си тук и сега, и не и според закона, щом конституцията не признава сексуалната ориентация за право). Носи се единствено индивидуална отговорност (например при конфликт на работното място). Странно звучи поддържането на такава “класова борба”. Тя разбира се не е доизказана нито от обществото, нито от ЛГБТ общността, сякаш двете са винаги разделени. Колкото невидими за сексуално различните, толкова невидимо е хетеросексуалното общество (“хетеросексуалното общество” само по себе си е тавталогия) в усилието си да бъде отговорно за това, което твърди, че то е. Да вземем за пример все още твърде далечния за нас дебат за регистрираните бракове, които би следвало да спестят работа на конституционалните разногласия по включване на “сексуална ориентация”. Кой, всъщност, разцепва браковете на две по признак сексуална ориенация – хомосексуалните или хетеросексуалните? И двете, разбира се, но това, което обикновено се представя, е, че хомосексуалните са виновни за това, което са, без самите хомосексуални да искат да бъдат хомосексуални(!), а след това, освен всичко друго, търсят политическо представителство, за да заразят (хомосексуализират) обществото, сякаш хомосексуалните не са част от обществото – а на практика са изключени от обществото дотогава, докато се наричат хомосексуални. Парадокс е, че понятието за вина и вменяемост се вменява на хора, на които се отрича понятието за воля, поне според наличното в медицинските стандарти и според отсъстващото в конституцията.

Проблемът е, че ние нямаме традиция в носенето на колективна отговорност. Активизмът е този процес, който трябва да покаже има ли възможност в България сексуалното различие да се мисли и преживява колективно, като така се провери и дали активизмът (който до момента е хипотеза) е пътят за постигане на равенство.

Така че ако има нещо общо и универсално в понятието за хомосексуалност, то е в това, че субектът на хомосексуалността е винаги вече междувременно изчезнал, изпарил се е преди да се появи, а когато го извикат да се появи, той се крие така, сякаш се крие, а всъщност – е бил прогонен... от езика, от обществото (реториката ала “преобладаващата част от обществото”). Езикът – независимо дали говори за политическо или всекидневно съществуване – изключва или разцепва на две това, за което говори; говори се за субект, който “не може да говори” (т.е. по принцип може; “не може”, просто защото това не е неговата/нейната позиция, това е наложена позиция, и много често самите сексуално различни не осъзнават това). Сексуално различните са преди всичко езиково неравнопоставени, и са държан под отговорност за собствената си безотговорност (Окенгем). Оттам произлизат и всички други форми на неравнопоставеност, сами по себе си произвеждащи “дискриминация” и сепаратизъм (противопоставени на “интеграция”), срещу която уж трябва да се борим, откъдето и се натрапва възгледа, че лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансджендър водят някаква “борба”, а на практика те самите често я произвеждат, а затова и я водят, като тук отново става дума за прехвърляне на отговорност от страна тези, които обвиняват, а после оттеглят обвинението под формата на “предоставяне на свободата” да избираш какво да си. Често ЛГБТ не осъзнават себе си като авто-дискриминатори.

Така че подмяната на историческото отношение хомосексуалност-хетеросексуалност се пренася не само от историята в езика, но и от езика в обществото, а от обществото – в малцинството, което по дефиниция (хомосексуалността) се е родило извън обществото, щом това малцинство не се признава от закона. (Законът за защита от дискриминация засега, привидно, доказва обратното).

Всичко това говори за цялостния проблем, че ние не разполагаме с никакви предварителни (равни) условия за диалог по принцип, което само по себе си поставя под въпрос демократичния модел общество, в който уж живеем. Като следствие от това, т.нар. наложена/принудителна хетеросексуалност не може да бъде обвинявана или изследвана в каквото и да било отношение, докато понятието за хомосексуалност не бъде проиграно в обществото като налагане на фалшив порядък на нормалността и сексуалността. Друг важно следствие е, че частното и публичното се смесват именно в проблема за сексуалното различие. Трябва да подчертаем обаче, че това не е специфичен проблем за различните сексуалности, а за обществото по принцип: не става дума за това, дали си “out”, т.е. “открит” със сексуалната си ориентация, а за това, как обвиняването на хомосексуалността в това, че е хомосексуалност и че съществува, поддържа двойни стандарти в хетеро-нормативното общество – напр. извън-брачния секс. Да не би институцията на брака сама по себе си да гарантира верността и брачната клетва?

Много по различни и смесени са проблемите на бисексуалността в този смисъл, тъй като тя дори не е наложена като междинно състояние между нормалност и ненормалност, а стои някъде между официалното и неофициалното. Цветомир Делийски ще обърне повече внимание на това днес. Все пак, като заключение можем да кажем: хетеросексуалността, хомосексуалността и бисексуалността са видове сексуална ориентация. (сексуалност, сексуална ориентация, сексуално предпочетание), като само последните две се изследват и преподават в българската психиатрия и медицина, просто защото самото понятие си е... медицинско.

2. Аистрическо характер на сексуалното различие: ЛГБТ и куиър

Езикът на общността/общностите

И така, понятието за хомосексуалност има стриктно исторически характер, чийто ред е подменен и подчинен на продукта хетеросексуалност, дериват на хомосексуалността. Очевидно, историзирането на сексуалността (все пак, това е теза и предемт на Мишел Фуко, а не чисто моя позиция) води със себе си повече проблеми, отколкото може да разреши която и да била политика на сексуалността/пола. Ето защо, налага се да започнем да мислим за нов езиков ресурс. Изкушението да въвеждам думи/понятия и дефиниции е голямо, но ще се въздържа, доколкото в момента сигнализирам за един възможен фон на мислене, а не само за езиково-политическа стратегия на активизъм и представителство.

Към настоящия момент всяка една специфична секуално-определена история звучи абсурдно. Още по-големия абсурд е, че такава история има. Дали ще говорим за малки и големи разкази (Лиотар) е друг въпрос. Не става дума за доминирането на понятие или история, а за проследяване на траекторията на тази доминирана история, и съответно – за признаването й. Твърдя, че в момента няма позитивни понятия за обозначаване на сексуалното различие. Ще се огранича до един-единствен позитивен пример, и това е понятието “куиър (queer)”, заимствано от английския език, една радикална алтернатива на едно така дискредитирано понятие като хомосексуалност. Тук пропускам огромния набор от думи в западните гей и лесбийски култури (faggot, prick ass, nellies, mollies, madge-cull, tomboy, dyke, butch-femme, и т.н.), както и самите понятия гей и лесбийка.

Няма нужда да се подчертава, че в момент на дефицит със зърното, България се обръща кум други държави за импорт. Ето защо, няма никакъв проблем да направим същото и с езика. Остава само проблемът за замърсяването на езика, който за съжаление не се появява тогава, когато се предпочита използването на “изъм” пред “ност”.

Отдавна в английския език “хомосексуалност” масово не се използва – било то от политическа коректност или от лични убеждения. За обозначаване на различните сексуалности (съответно според пола) се използват производните на гей и лесбийка - gayness и lesbianism. Ако в българския език ще се използва деривативния принцип, би следвало да се приемат думи като “гейност”, “гейскост” :”гейизъм” (!?) и “лесбийство”, “лесбийност”, “лесбизъм”. Очевидно, която и дума да номинираме, те просто не звучат добре в българския език. Какво да направим тогава, какво думи да измислим? Гей и лесбийка, особено “гей”, много трудно се поддават на прилагателни форми; в българския език често и двете се използват под една и съща форма като съществително и прилагателно, което за някои е само по себе си проблем – как да приложиш един подлог в изречението, в изказването?

Не така стоят нещата с бисексуалност и трансджендър, части от хубавата и непозната абревиатура ЛГБТ (лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансджендър). Що е ЛГБТ? На първо място, политически коректна и “изчерпателна” (но не е) абревиатура, в която се използва фонетична/ортографична/политическа икономия на езика. Самият факт, че ЛГБТ не покрива в себе си всички сексуални различия, а тези, които са най-масовите, поставя под въпрос тази абревиатура, самата тя твърде непопулярна в България, и, както казахме, често и в самите ЛГБТ среди...

Единствената дума от англоезичния свят, за която се твърди, че като цяло покрива всички вътрешно-сексуални различия (ако приемем, че различната сексуална ориентация образува малцинството като критерий за принадлежност), е думата queer: Що е Куиър? Цитирам едно от многото определения, които могат да се намерят:

 Куиър е начин на съществуване, чието послание е: “Добре е да бъдеш какъвто си, не е нужно да се променяш и да станеш като всички останали, за да бъдеш приет.”

 Куиър е термин, който обхваща всички онези хора, които преди бяха пренебрегнати и маргинализирани както от хетеросексуалните, така и от някои лесбийки и гей мъже. Като например: бисексуалните; трансджендър; интерсексуалните; садомазохистите; онези, които непрекъснато променят сексуалната си ориентация; секс работниците; ексцентричните хетеросексуални, които определено не са съвсем хетеросексуални; и много други.

 Куиър е термин, който приема, че сексуалността е променливо състояние и може да еволюира през различни сексуални идентичности в различните етапи от живота на един и същи човек.

(“Q is for Queer” от Charlotte Cooper DIVA Magazine, p.12-13, April 2004, a Millivres Publication, UK)

Куиър е изключително противоречиво понятие, появило се (официално, в съответния контекст) през 1990 г. в Щатите – понятие, около което никога не е имало консенсус между ЛГБТ хората, просто защото то е също толкова наложено в езика като обида – със значенията на ексцентричен, педал, обратен/на, извратен и др. По-старите поколения гейове и лесбийки никога не биха приели да бъдат отново наричани “обратни”, просто защото цял живот са ги обиждали с тази дума, а за младите – не знаем, просто защото думата не е популяризирана. Но трябва ли да изковаваме нови думи, за да се обозначаваме, щом можем да използваме езиковия ресурс, който имаме, и да разширим и обърнем значението и обема на понятието (ако приемем, че “обратен” е понятие, понятието, което можем да използваме)? Няма ли сексуално различните отново и отново да бъдат изключвани от езика и обществото веднага, щом си измислят нови понятия за тях самите, не би ли довело това до сепаратизъм? Не е ли по-добре за всички, ако обърнем обидното послание в сексуална идентичност?

Щом обърнем значението и обема на понятието куиър в наша полза, то ползата би следвало да е и обща, и с това – самия език да бъде интегративен към сексуалните различия, с което и обществото като цяло, понеже в случая езиковия запас сам по себе си е интегративен и указва, че частното се (само) съдържа в общото. (Разбира се, това е доста формалистична позиция, която пре-акцентира важността на езика и историята).

Формата на сексуалност, която куиър изразява, на английски език е queerness. Щом се опитаме веднага да преведем на български това съществително, и ако приемем “обратен/обратна” за аналог на “queer”, то от само себе си се налага думата “обратност”! Разбира се, spell check-а реагира автоматично в червено, но това може да се промени – езика е система от номинирани знаци и думи, които се раждат и отмират в речниците и ежедневието. Парадокса, пред който ни изправя един такъв превод обаче, е, че от историческа гледна точка не би имало никаква разлика между статуса на сексуалното различие през 1869 и през 1990 г. – просто защото (сексуалната) “инверсия” е латинизираната дума “за обратност”, “обърнатост”!, просто защото думата е една и съща, следователно – няма да има никакъв преход и разлика. Разликата ще изчезне сама по себе си, щом разширим и обърнем значението на думата “обратен”. (Дали обаче това ще се случи, е въпроса на действията, които българското ЛГБТ (куиър) движение ще предприеме. Част от тези действия, разбира се, е и самият този дебат). На практика разлика няма, просто защото тук става дума за инверсия на инверсията, за обръщане на обръщането, което, от логическа гледна точка, е двойно отрицание, чийто резултат винаги е първото отречено в силогизма – т.е. обратността.

Твърдя, че самото значение на “обратност” трябва да се политизира, за да се деполитизира. Политиката на значението е възможна. Ако при хомосексуалноста става дума за инверсия на пола, то при куиър/обратен става дума за инверсия на езика и на смисъла, който обществото натурализира и приема при определена дума. Да вземем за пример случай от Щатите, който Ив Седжуик и Андрю Паркър предлагат: какво се случва в американската армия, когато ротния командир изкрещи на някой разсеян редник “Hey, you queer!” (“Ей, обратен такъв!”). Ами, това, което се случва, е че ако редникът е обратен, казва “Да, сър!”. Обратният проговаря. И дали само той ще поговори? Колко обратни, всъщност, има ротата? Възможно е да отговори повече от един в строя, просто защото “обратен” би била думата, към която се отнасям аз. И тогава отговорът на обидата ще направи обидата безсмислена.

3. Заключение

Независимо от всичко казано дотук, понастоящем сексуално различните в България са заклещени в една изключително парадоксална ситуация. Тя произлиза от факта, че според закона за защита от дискриминацията, влязъл в сила от 01.01.2004, изрично се споменава сексуална ориентация, което би следвало автоматично да признава хомосексуалността/сексуалното различие като легитимна/о пред закона. В същото време обаче, според Кратък справочник по международна статистическа класификация на болестите и проблемите свързани със здравето, Международна класификация на болестите, (9-то изд., МЗ и национален център по здравна информация), .хомосексуалността присъства в нозологичния списък на болестите. По-тънкият проблем тук е, че де факто МКБ има своето 10-то издание още през 1994 г., издадено от Световната здравна организация, което освен това е и преведено на български (2003 г.) и формални погледнато след като България го приема, системата на здравеопазването не счита хомосексуалността за болест. На практика обаче, факта, че хомосексуалността не присъства в този списък, няма никакво въздействие – както върху медицинските заведения и тяхната почти военизирана субординация, така и върху социалните възприятия за сексуално различните, налагани от семействата на подрастващите. Този парадокс показва, че според закона, сексуалната ориентация е човешко право, защитавано от държавата, като тази защита не е използвана понастоящем от никого, което подсказва илюзорно, че няма нито видима, нито невидима дискриминация. Показва още, че според МКБ 10 – един световен стандарт, – хомосексуалността не е болест само с факта, че отсъства от списъка на болестите. Понеже няма доказани случаи на дискриминация според сексуална ориентация, защитавана по силата на Закона, не може да се докаже и че се прилага МКБ 10 в системата на здравеопазването, в семейството, в обществото... Порочен кръг.

Така че моята теза е, че ако до 1989 г., обществено налаганата комунистическата реторика беше същата, каквато е и сегашната – хомосексуалността преди идваше от “гнилия буржоазен империализъм”, от който бяхме защитени чрез политическата система на комунизма, и затова и “нямаше” хомосексуалност (защото тогава се лекуваше и премълчаваше, а сега се премълчава лекуването й), то сега, 2005 г., 15 години след падането на комунизма, сме “заразени” от болестта хомосексуалност, която, видите ли, освен това трябва да бъде легализирана (т.е. вече е така според Закона).

Дори и да обърнем обратността в обратност и така пак да получим обратност, законодателните промени вече са необратими, както и медицинските стандарти. Проблемът е да започват да се спазват, а не да се имитират. Собственото желание на България като демократична държава да стане страна-членка на ЕС си противоречи с обществено поддържаната сега теза, че политиката на ЕС за интегрирането на сексуалните малцинства (така се определят в директивите) е политика на “натиск” и изнудване върху кандидатстващите страни в преход (който уж свърши), които трябва да приемат нещо, което не искат – “налагане” на хомосексуалността, а значи и на нова, променена ценностна система. Това, което се получава що се отнася до сексуалното различие, е, че доброволното желание на България да се присъедини към ЕС се обръща в принуда. Така лицемерната позиция “аз хем съм за преразпределение на културни ресурси и блага, хем искам болните да ги лекуват” не оставя никакъв шанс за равенството, пък какво остава за преразпределенето.

За да променим каквото и да било в настоящата ситуация, трябва да изгоним хомосексуалността както от ежедневния, така и от научния език. За да можем да обърнем хомосексуалността в обратност, за да използвам ресурсите, които имаме, за да ги преизобретим, трябва първо да се обърнем към себе си.

Литература

Бътлър, Дж., 2003. Безпокойствата около родовия пол, С., КХ

Макинтош, М., 2005. “Хомосексуалната роля”, в: Електронно списание LiterNet, 30.01.2005, № 1 (62), <liternet.bg/library/hum/m/m_makintosh.htm>.

Окенгем, Г., 2001. Хомосексуалното желание, С., КХ.

Панайотов, С., 2004. “Нормативният проблем за хомосексуалния субект: gay and lesbian studies и queer theory”, в: сп. Критика и Хуманизъм, 17/2004.

Халпърин, Д. М., 2000. 100 години хомосексуалност, С., КХ.

Sedgwick, E. K., and Parker, A., 1995. “Performativity and Performance. Introduction”, in: Performativity and Performance, ed. by Andrew Parker and Eve Kosofsky Sedgwick, Routledge.