Статуите са служели и служат за украса. Тяхната естетическа експресивност има за цел да удовлетворява жаждата за представителна красота, която убедително конституира обществен статут. Има обаче една видима подробност, която притежава обективен смисъл далеч в Античността. Става дума за голотата при извайването на статуята. Защо тялото трябва да е голо…?
Това, което на пръв поглед прави впечатление при мъжките статуи е драстичното подценяване на първичните полови белези. В същото време женските подобни белези са силно подчертани, почти до гротеска. По отношение на първичните полови белези, трябва да отбележим, че тази тенденция е обратна при гробните находки, където мъжките белези са силно подчертани, а женските са почти загатнати. Тази противоположна тенденция се наблюдава например при теракотите от некропола на Аполония Понтика, от ІVв. Пр. Хр. Смисълът на тази характерност може би не е напълно известен, но натрапчивата противоположност е повече от очебийна. Първичните полови белези на мъжките гробни теракоти са акцентирани до степен на “анатомична неприличност”.
Принципно, женското субекспресиране може да бъде наблюдавано в коремната и тазовата област на статуите. Това може лесно да се илюстрира с култови предмети с антропоморфни белези от времето на Халколита. Вторичните женски полови белези обаче са неглижирани до степен на саркастичност, което също търси собствено обяснение.
В същото време се наблюдава и друга закономерност, свързана със степента на обличане. Женските статуи в повечето случаи са облечени, при това значително повече от мъжките. Това говори за търсено подчертаване на мъжката красота и едно тихо загатване на женската такава. Голотата на мъжката статуя е изобразена в неприкрито сексуален аспект, в рамките на художественото благоприличие. При мъжките статуи детайлността е почти натрапчива, като се започне от изобразяването на окосменост и се стигне до редица други анатомични акценти, докато при женските статуи се наблюдава една застинала монотонност и сексуалността, ако въобще присъства, е по-скоро загатната, завоалирана, “прошепната”.
Друг акцент при мъжките статуи демонстрира пъстрота на позите, които са подбрани по такъв начин, че да покажат, да “разкажат” и направо да демонстрират. Всичко това, в съчетание със семплите размери на първичните полови белези на статуите говори за една разкрепостеност, а може би е оставено място за това ”да си представим”.
Как можем да си представим обаче красотата като тема в този тип изобразително изкуство-извайването на едно тяло? Другият важен въпрос, който стои във връзка с този е, как се съотнася темата за красотата към дейтайлизирането на статуята и неприкритото акцентиране на подробността при представянето на тялото? Всъщност отговорът на тези въпроси, струва ми се, се съдържа в самото им задаване.
Не са рядкост случаите, когато богът в Античността е представян гол, гол е представян и воинът. Едно от разумните обяснения за това е търсенето на демонстрация на сила, на красота, на чистота и защо не и на прозрачни намерения. Голотата показва, че човек няма какво да крие, защото намеренията му са чисти. Дали именно това не е лайтмотивът при голотата на статуята?! По отношение на голотата обаче наблюдаваме и още един процес, който е зависим от основния. Става дума за “разсъбличането” на мъжката, а като че ли по-често и на женската статуя. Мотивът, че човек е бил облечен и неволно-по-често, но и умишлено, се съблича, подчертава голотата и значително засилва еротизма, което се маскира с неволния жест на “случайното” падане на дрехата. Тук вече красотата не е основен мотив, а тя се превръща в подсилващ елемент на една елегантно предлагана еротика.
По тази логична линия на разсъждение, неминуемо се стига до процеса на извайване на статуята. Авторът ни предлага забележителни детайли, което по същество демонстрира едно натрапващо се “вторачване” в подробността, при това до степен на еротично съзерцание. Имайки предвид, че авторите на скулптури са предимно мъже, това детайлизиране на мъжката статуя и представянето й с толкова много анатомични подробности, които изкарват на преден план красотата и еротиката, въвежда мотивът за хомоеротиката и хомоеротичното съзерцание в процеса на скулптирането. В полза на това може да се посочи изключително прецизното спазване на анатомичните пропорции и белези. Статуите търсят максималната естествена естетика на излъчването на образа, тялото и дори лицето.
Друг съществен въпрос по отношение на голотата на статуите е свързан с причините за подценяването на мъжките първични полови белези в някои слчуаи и аспекти, а при женските статуи това е обратното. Може би този момент се обяснява с продължението на рода, в който основната роля на фактическото раждане има именно жената. Може би заради това тя е представяна с подчертани таз и коремна област, докато при мъжа, който няма детеродни органи, се търси повече красотата и еротичната експресивност. Това обаче не може да обясни подгръбните части на статуите, където отново детайлът е спазен до вманиаченост при мъжките статуи, а при женските по-често е прикрит, или ако е разголен, то е по-скоро завоалиран и “намекнат”. Тук не говорим за детеродни функции, което автоматично изключва темата за смислова натовареност. Остава обяснението за една чиста форма на хомоеротика. Детайлизирането на подгръбните части може да се наблюдава при бронзовата статуя на Аполон от Стара Загора-І-ІІ в., , както и при бронзовата статуетка на Херакъл от Тополяне, Серско, от ІІ-ІІІ в. Показателен е примерът и при изобразяването на Аполон.
Трябва, разбира се, да признаем, че еротиката като тема има и още едно обяснение. Детайлизирането на анатомичните белези, педантичното изобразяване на гънки, окосменост, мускулни напрежения, резки и кожни свивания ни представят една максимално реалистична визия, възможно най-близо до антропологията и анатомията, което по своята същност създава може би още на първо място, усещането за неподправена, природна еротика. Когато обаче си представим, че тези статуи всъщност са изработени от човешко същество, което е докосвало с ръцете си всеки интимен детайл и е пресъздавало вероятно видимата истина до степен на естествено съвършенство, тогава, хомоеротиката, някак си, като че ли няма допустима конкуренция в плоскостта на логическото обяснение.
В сравнението на мъжките и женските статуи се наблюдава и още една законосъобразна зависимост. Ако приемем, че субекспресираните форми на женските статуи акцентират върху детеродността-продължаването на рода, то тогава гротескно пренебрегнатите първични полови белези на мъжките статуи може би акцентират преди всичко върху мотива за човека-воин, полубог, богочовека, бога, в зависимост от конкретната статуя, в конкретната ситуация. Ако това е така, тогава кому и защо е нужно въобще да се представя първичен полов белег, в каквато и оптична пропорция да е той, след като целта е различна от детайлната видимост…?
Не е ясно в същото време, дали представянето на умалени първични полови белези по отношение на цялостния размер на мъжката статуя, не е все пак някакво естетическо разбиране на античните автори. Нека си припомним, че доста по-късните ренесансови художници “обожават” “рубенсовия тип” жени. Днес “на мода” пък сякаш са предимно слабите тела, които внушават пластична изящност и примамват с грациозност и ефирност на действието. Може би умалените мъжки първични полови белези на античните статуи са просто изявата на една антична “мода”. Възниква обаче въпросът, защо тази мода е толкова настойчиво извеждана пред очите на масовата публика и какво именно се цели с това?
В темата за голотата на античната статуя не можем да пропуснем и мотива за “женствеността”. Той е еднакво характерен и за женските, и за мъжките статуи. От една страна това може да е естетически остатък от времената на матриархата, например при по-старите статуи. При късноантичните статуи обаче това едва ли е актуално.
Женствено представената мъжка статуя е предимно на бог, на Ерос, на сатир, но никога-на воин. Това е така, защото първите персонажи носят в себе си идеята за нежността, любовта и изящната красота, което, като че ли е по-характерно за жената като вид. Воинът от своя страна е показан задължително в движение, в поза на някакъв тип “професионално” напрежение в ролята му на боец и защитник-хвърлянето на копие във война, убиването на див звяр, или ритуалното убиване. Такъв воин е именно бронзовият Херакъл от Тополяне, Серско, от ІІ-ІІІ в. Той е не просто красив, той е горд със своята “движеща се изящност”, представен гол-сякаш тялото му е в борба със сстихиите и ги надвива със силата и красотата си. Това е може би идеята на автора-да ни плени с естественото изящество на една неподправена, а може би и защо не, бленувана релефно-изобразителна истина.
Авторите на статуите наистина пресъздават характерни движения. Те са многозначителни, различни по намерение, характер, цел и дори и по сигнал. Движенията са умишлено прецизирани, защото са разработени по начин, който е до толкова реалистичен, че детайлизира дори правилните мускулни напрежения при съответните типове движения. Това отново подчертава физическата красота при мъжките статуи и “разказва” за силата на мъжа като воин. Това е може би илюстрация за един от мотивите на голотата, която подчертава силата, посредством физиката.
Както беше посочено, статуите имат предимно естетическо предназначение да украсяват частни и обществени сгради, както и площади, градини и други знакови публични места. Естествено е статуите да представят “млади” хора. Това е следващият наблюдаван основен мотив, който сякаш има също своя роля в действителната еротика, или еротичната действителност на голата статуя. Младостта на човешките скулптури има антични корени. Те могат да бъдат проследени и в литературата, и във философията, а очевидно и в скулптурното изобразително изкуство. Тази културна тенденция е лесно обяснима, защото е логична, дори и в наше време. Търсенето на детайла обаче и “вторачването” в него носи само по себе си една свръхсексуалност, която в много отношения разкрива хомосексуалността на автора, който като че ли изобразява момчето и мъжа така, както те битуват в собствените му еротични въжделения. Именно заради това много от статуите, освен, че са на пръв поглед “безсрамно” разсъблечени, те са и усмихнати с един особено присъщ свян. Той сякаш има за цел да направи наблюдаващия по-снизходителен към очебийната, при това неприкрито демонстрирана голота. От друга страна, мотивът с усмивката сякаш “омекотява” материала, от който е изработена статуята-мрамор или бронз, прави го някак по-топъл, по-човешки, по-чувствен. Усмивката придава още настроение и индуцира ситуация, “умилява” зрителя и го кара да “прости” на практика всичко, което е извършила, върши, или дори би извършила вече “оживялата” статуя на воин, бог, мъж, или момче.
Изборът на възраст на статуите не е случаен, както можем да се убедим. Нима Ерос може да е грохнал старец, или разярен воин…? Нима сатирът може да е груб и прекалено динамичен, когато от него се очаква да е деликатен и дори еротично предизвикателен в забавената почти до каданс сексуална реалност…? Именно заради това този тип мъжки статуи са представяни като момчета, защото са млади, красиви, нежни и изящни в движенията си. Момче е мраморната статуята на Ерос-римско копие по оригинал на Праксител от село Никюп от средата на ІІ век. Подобна е мраморната статуята на почиващ сатир от село Рибен от втората четвърт на ІІ век.
Възниква въпросът, след като статуите служат за украса, тяхната голота не е ли неприлична и в противоречие с номиналния морал? Самоцелна ли е красотата на релефно изобразеното голо тяло? Отговорът може би можем да намерим доста по-късно, в православните икони, където ангелите са изобразявани голи, с крила. Това сякаш е израз на чистота и непорочност. Дали обаче това е била идеята при “разсъбличането” на античните статуи…?
Еротиката като водещ мотив се “завръща” с контрааргумента, че в системата на тракийския орфизъм при така наречените “мистерии”, голотата, изобразявана по съдовете от тази епоха, е директа алюзия за един определен тип сексуалност в затворените мъжки общества. Този тип изобразителност отново ни въвежда в сферата на неподправената антична и като че ли в не малка степен “ефирна” хомосексуалност.
В противоречие с умалените първични полови белези на мъжките статуи са хермите, за които пише Иван Маразов. Това са каменни стълбове, които завършват с глава на бог, а в средата на хермата е изобразяван неговият “напрегнат член”. Дори кракът, според Маразов, съдържа фалически конотации. Да си припомним раждането на Хефест от крака на Атина, която зачева именно там от Ерихтоний.
Във всички случаи пренебрегването и субекспресирането на първичните и вторичните полови белези и при мъжките, и при женските статуи говори определено за едно-категорично подчертаване на сексуални аспекти и ситуации. Подробностите от анализирането на тези акценти и смисловите изводи от детайлизирането им водят от една страна към детеродната традиция за продължаването на рода, но неизменно в основен план-и към откровеното хомоеротично съзерцание, така характерно за изкуството и философията на античната мисловна вселена.
ANTIK
