За психотерапията и хомосексуализма

Какво трябва да знаят психотерапевтите за хомосексуалните си клиенти

Резюме: Статията на Юбенкс-Картър, Бъркъл и Голдфрийд (в този брой) изброява разнообразни гей-утвърждаващи предложения за това какво психотерапевтите трябва да знаят относно преживяванията на клиентите-гейове и лесбийки, ако искат да бъдат човечни и ефективни лечители в областта на умственото здраве. В настоящата статия аз предлагам няколко критики и коментари относно проблемите и не-проблемите в анализа, както и в психологичните изследвания и интервенции с хомосексуални и бисексуални индивиди. Тези проблеми включват: (а) малката вероятност молбите за промяна на сексуалната ориентация да са отправени доброволно, имайки предвид предразсъдъците спрямо гейовете, лесбийките и бисексуалните хора (ГЛБ); (б) уклоните, заложени в психологичните изследвания, разгледани като конструкционистка дейност; (в) незначителната роля на биологичните теории на сексуалната ориентация в предразсъдъците и дискриминацията; (г) прикритите отрицателни уклони спрямо хомосексуалността в привидно положително настроените спрямо гейовете промени в по-раншните издания на Диагностичния и статистически наръчник на умствените заболявания (DSM); и (д) липсата на значение на ефективността на терапиите за промяна на сексуалната ориентация по отношение на политиката и етиката на стремежите да се пренастроят предпочитанията от хомосексуални към хетеросексуални.Ключови думи: сексуална ориентация, терапия за промяна на сексуалната ориентация, хомосексуалност, гей, лесбийки. (Клинична психология: наука и практика, 12(1), 25-28).Юбенкс-Картър, Бъркъл и Голдфрийд (в този брой) предлагат както философски, така и практически препоръки за терапевтите, които помагат на индивиди с гей, лесбийска или бисексуална (ГЛБ) ориентация по начини, които не включват опити за промяна на сексуалната ориентация. Въпреки че ГЛБ индивидите имат психологични проблеми, които са до голяма степен сходни с проблемите на хетеросексуалните индивиди, някои от оплакванията на ГЛБ индивидите са уникални и болшинството психотерапевти най-вероятно нямат достатъчно познания и усет да адресират тези оплаквания, като например стресът и изолацията от това да бъдеш изключен от решения, които обичайно са даденост за хетеросексуалните членове на семейства, като например да участваш в лекарските решения относно любимия. Юбенкс и колеги дават полезна информация за редица проблеми, които са специфични за гех-утвърждаващите терапии на ГЛБ хората. Настоящата статия предлага историческа перспектива, както и дискусия на някои проблеми и псевдопроблеми в работата с ГЛБ клиенти.

Илюзията за личен избор и доброволност в търсенето на промяна на ориентацията

Преди 1980-та, психотерапевтите насочваха много от терапевтичните си усилия към опити да намалят хомосексуалното и да увеличат хетеросексуалното привличане при работата си с гейове и лесбийки, като обичайно мишената за такива интервенции бяха гей-мъжете. Независимо от теоретичната ориентация на терапевтите, малко време се отделяше да се лекуват проблемите на хомосексуалните индивиди, а много време се отделяше да се третира така нареченият проблем на хомосексуалността. За мене върпросите, започвайки още преди повече от 30 години (Дейвидсън, 1974, 1976) бяхя: Как е възможно терапевтите поченто да говорят да липса на предразсъдъци, след като самите те участват в или провеждат научни изследвания върху терапевтични практики, които със самото си съществуване и независимо от ефективността си де факто подкрепят предразсъдъците на обществото и вероятно също така забавят обществения напредък? И как така е възможно за терапевтите да пренебрегват отгромния натиск от страна на този обществен предразсъдък като настояват, че имат един вид общ дълг да откликнат на така наречената доброволна молба от страна на гей клиент за промяна на сексуалната ориентация? Един начин да осмислим това би било да се замислим за наличието на козметична хирургия за промяната на лицевите черти на жени от азиатски произход така, че очите им да изглеждат по-кръгли а носът – по тесен, промени, които са изобретени, за да се доближи външният вид то представата за привлекателност у жените от европейски произход. Какво ни казва наличието на такива интервенции и на желанието от страна на много пациенти за този вид доброволна козметична хирургия относно начина, по който обществото се отнася към външния вид на азиатските жени? (Кау, 1993) Като предоставя хиругически методи за промяна на лицевите характеристики на азиатките в посока на европейски черти, медицинската общност, според мене, непредумислено насажда и утвърждава предразсъдъците спрямо азиатските черти. Противниците на сексуалната реориентация виждат в този вид козметична хирургия едно засилване на предразсъдъка към азиатките (Круз, 1999). Те не са съгласни с твърдението, че тези жени доброволно търсят такъв вид хирургия. Много по-вероятно е това, че тези жени търсят промяната поради един вид самоомраза, подобна на тази, която се крие зад желанието на хомосексуалните да променят сексуалната си ориентация; една самоомраза, която е насадена от обществото. Много промени настанаха през последните 25 години. Вместо да насочват вниманието си изключително към промяна на сексуалната ориентация от хомосексуална към хетеросексуална, статии и книги се публикуват за това как да се лекуват хомосексуалните хора от проблеми, които не са свързани със сексуалната им ориентация. Тази промяна във фокуса беше насърчавана от някои от нас отдавна (Бегелман, 1975; Сивърстийн, 1972) и насочи терапевтите към изследване на начини за разрешаване на проблемите на хората, които се влюбват в хора от собсвения си пол, които не включват опити за промяна на влечението. Много от проблемите на тези хора са същите, като при хетеросексуалните хора: тревожност в обществени ситуации, депресия, ниска самоувереност, злоупотреба с психоактивни вещества. Някои от тези проблеми може да нямат никаква връзка със сексуалната ориентация. Кога то са свързани със сексуалната ориентация и идентичност, аз съм убеден, това е защото да бъдеш гей в нашето общество продължава да води до дискриминация, враждебност и дори физически побой.

Обществен конструкционизъм и психологическото изследване

Хората рядко отиват при специалист по психично здравеопазване с проблеми, които са така ясно дефинирани и разграничени, както когато пациентите отиват при обикновен лекар. Човек обикновено отива при психологи или психиатър, защото той или тя се чувства нещастен, всичко е загубило значението си, тъгата и отчаянието надхвърлят обективната реалност и прочие. Терапевтът трансформира тези обичайно смътни и сложни оплаквания в диагноза или поведенчески функционален анализ, малка група от идеи за това какво не е наред, кои са определящите фактори и какво може да се направи, за да се облекчи страданието и подобри адаптацията. Тезата е, че психологичните проблеми са, следователно, до известна степен конструкции от страна на терапевта. Хората идват при нас с болка и си тръгват с по-ясно дефиниран проблем или група от проблеми, които ние сме им приписали. Тази епистемологична позиция има значение за това как терапевтът диагностицира или функционално анализира проблемите, с които идват на терапия ГЛБ пациентите. Предразсъдъците спрямо хомосексуалността често играят огромна роля в това как се осмисля от терапевта и как се лекува проблемът на пациента (Дейвидсън, 1976, 1991).

Дискриминацията и биологичните хипотези относно произхода на хомосексуалността

Доводите срещу обществената дискриминация срещу ГЛБ хората често разчитат на данни, според които хомосексуалността има силно ако не променливо унаследяване и други биологични компоненти и следователно не е въпрос на избор. Смята се, че по-голямото обществено рабиране на тези данни ще намали дискриминацията. С други думи, ако еди гей човек е роден като такъв, то хората ще се отнасят към него по-добронамерено. Тези доводи за примамливи, но аз смятам, че те са погрешни. Вземете например факта, че никой не се съмнява в това, че това да си Африкано-американец (или американец с китайски или индиански произход) е генетически предопределено, и въпреки широката разпространеност на тези знания не спира хората да изпитват антипатия към тези групи. И така, от политическа гледна точка – а да се дискутират въпросите на ГЛБ без да се вземе под внимание политиката на дискриминацията е невъзможно (Дейвидсън, 1976, 1991) – да се подчертава доводът “антомията е съдба” вероятно е загуба на време. Истинскиат проблем са вече съществуващите нагласи на хората, които дискриминират: Ако някой мрази ГЛБ хората, то този човек ще продължи да ги м рази независимо от предполагаемия произход на сексуалната ориентация. Хората с предразсъдъци може да са още по-отрицателно настроени ако те вярват, че мразеното от тях поведение е въпрос на избор, но аз се съмнявам, че те биха били по-малко отрицателно настроени, ако бидеха накарани да вземат под внимание възможността това поведение да е генетично или по друг начин биологически повлияно. Свързан с това е въпросът дали всички вродени характеристики са непременно непроменяеми. Да вземем за пример асиметрията в предпочитанието на ръка за работа. Никой не се се съмнява, че левостранната и десностранната ориентация е генетически предопределена (Корбалис, 1997). И все пак това не пречи на някой, който загуби своята доминантна ръка да се научи да използва останалта ръка, често със същия успех, с който е бил използван преди това липсващият сега доминантен крайник. Дори и да не е лесно, това заучаване е възможно. Да се опитваме да намалим дискриминацията, като твърдим, че генетични или други биологически характеристики не могат да бъдат променени е нито научно нито политически издържана стратегия.

Хомосексуалността и DSM: В началото по-малко от привидното

(DSM – Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders – наръчника на Американската прихиатрична асоциация, в който са изброени и описани допустимите психиатрични диагнози) Премахването на хомосексуалността през 1973 г. От DSM-II се цитира от Юбенкс и колеги като голяма стъпка на прогрес. Аз не съм съгласен. През 1973, Американската психаитрична асоциация замени хомосексуалността с “разстройство на сексуалната ориентация”, прилагайки тази диагноза към мъже и жени, които са “разтревожени, в конфликт с, или искат да променят своята сексуална ориентация”. А през 1980 г., DSM-III въведе “его-дистонна хомосексуалност”, която се диагностицираше у хора, за които намираха своята хомосексуална възбуда за болестна и искаха да я променят в хетеросексуална. Не беше въведена, обаче, категория “его-дистнонна хетеросексуалност”. С други думи, един гей човек трябваше да бъде оценен като ненормален, ако той мразеше себе си по начина, по който обществото го беше научило да се мрази. Разбира се, тези начални промени сигнализираха за промяна към по-голяма търпимост, но аз смятам, че е преувеличение да се твърди, че това бяха истински важните съществени промени. Ако в хомосексуалността имаше нещо увредено, може би щеше да е по-добре то да се охарактеризира като това да бъдеш ненужно повлиян от отрицателните мнения на хората спрямо твоята сексуална ориентация – нещо като, да речем, “Свърхчувствителност към обществените предразсъдъци”. Истинската промяна стана в DSM-III-R през 1987, когато его-дистонната хомосексуалност беше премахната напълно и когато други отнасяния към сексуалната ориентация, като например в секцията за парафилиите (перверзиите) също бяха премахнати.

Не “може” а “бива”

Анкетите на Спицър (2003) и Стургис и Адамс (1978), според които сексуалната ориентация може и да може да се променя нямат отношение към аргумента, който Силвърстийн и аз изразихме през 1970-те. Правилността на промяната на сексуалната ориентация не е въпрос на това дали такава промяна е възможна. Въпросът е политически и морален, а не научен. Въпросът дали човек “може” да промени сексуалната ориентация на друг човек е отделен от политическия и етически въпрос дали човек “бива” да прави такива опити, въпреки че тази разлика често бива пренебрегвана (например от Стургис и Адамс, 1978). Аз не вярвам, че промени в сексуалната ориентация са възможни, но не това е същественият въпрос. Има много неща, които хората “могат” да постигнат, но които те избират да не правят, по редица причини. Терапевтите често отказват да се опитат да предизвикат у клиентите си промени, които клиентите желаят, дори когато има причини да се смята, че тези промени са постижими. Например, ако една жена дойде при феминистично ориентирана терапевтка и поиска терапевтката да й помогне да се примири с потистинчеството да деспотичния си съпруг, нима терапевтката би се съгласила на това? Има, обаче, една точка на пресичане между научните данни и етиката, която си залужава да се спомене. Както аз дискутирах преди години (Дейвидсън, 1978), и както беше демонстрирано нбаскоро от Шилдо и Шрьодер (2002), когато терапията за пренастройка на сексуалната ориентация се провали, пациентите често се чувстват по-зле отколкото в началото, като винят себе си, че не са се старали достатъчно или че не вярват достатъчно в господ. Също така, самият факт, че са опитали промяната изглежда засилва тяхната самоомраза и убеждение, че са увредени и безнадеждни случаи. Здравните работници не изобретяват и не прилагат лечения без предварително да са установили, че е налично заболяване, което има нужда от лечение или проблем, който има нужда от разрешаване.

***

• American Psychiatric Association. (1973). Diagnostic and statistical manual of mental disorders (2nd ed.). Washington, DC: Author.
• American Psychiatric Association. (1980). Diagnostic and statistical manual of mental disorders (3rd ed.). Washington, DC: Author.
• American Psychiatric Association. (1987). Diagnostic and statistical manual of mental disorders (3rd Ed., rev.). Washington, DC: Author.
• Begelman, D. A. (1975). Ethical and legal issues of behavior modification. In M. Hersen, R. Eisler, & P. M. Miller (Eds.), Progress in behavior modification. New York: Academic Press.
• Corballis, M. C. (1997). The genetics and evolution of handedness. Psychological Review, 104, 714-727.
• Cruz, D. B. (1999). Controlling desire: Sexual orientation conversion and the limits of knowledge and law. Southern California Law Review, 72, 1297-1400.
• Davison, G. C. (1974, November). Homosexuality: The ethical challenge. Presidential address to the annual convention of the Association for Advancement of Behavior Therapy, Chicago.
• Davison, G. C. (1976). Homosexuality: The ethical challenge. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 44, 157-162.
• Davison, G. C. (1978). Not can but ought: The treatment of homosexuality. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 46, 170-172.
• Davison, G. C. (1991). Constructionism and therapy for homosexuality. In J. Gonsiorek, & J. Weinrich (Eds.), Homosexuality: Research Implications for public policy (pp. 137-148). Newbury Park, CA: Sage.
• Eubanks-Carter, C., Burckell, L. A., & Goldfried, M. R. (2005). Enhancing therapeutic effectiveness with lesbian, gay, and bisexual clients. Clinical Psychology: Science & Practice, 12, 1-18.
• Kaw, E. (1993). Medicalization of racial features: Asian American women and cosmetic surgery. Medical Anthropology Quarterly, 7, 74-85.
• Shidlo, A., & Schroeder, M. (2002). Changing sexual orientation: A consumer's report. Professional Psychology: Research and Practice, 33, 249-259.
• Silverstein, C. (1972, November). Behavior modification and the gay community. Paper presented at the annual convention of the Association for Advancement of Behavior Therapy, New York.
• Spitzer, R. L. (2003). Can some gay men and lesbians change their sexual orientation: 200 participants reporting a change from homosexual to heterosexual orientation. Archives of Sexual Behavior, 32, 403-417.
• Sturgis, E. T., & Adams, H. E. (1978). The right to treatment: Issues in the treatment of homosexuality. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 46, 165-169.