История на гей-движението-Стоунуол Ин

Движение на лесбийки, гейове, бисексуални и транссексуални

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Движение на лесбийки, гейове, транссексуални и бисексуални (или ЛГБТ-движение) е общо понятие, отнасящо се до онези движения, чиято цел е социалната еманципация на хомо-, би- и/или транссексуалността. Абревиатурата ЛГБТ означава „лесбийки, гей, бисексуални и транссексуални“ и това движение включва „Движението за права на хомосексуалните“^{[източник?]}, „Gay Liberation“ (в букв. превод освобождаване на гейовете), лесбийския феминизъм, куиър-културата и организациите за права на транссексуалните. Обичайната цел на ЛГБТ-обществото е равноправие; някои от тези организации фокусират дейността си и върху създаването на гей-общности или се борят срещу сексуалната норма. Днес тези движения действат чрез явна политическа и културна активност, като лобирането и демонстрациите, сдружаване (вкл. поддържници); списания, филми, литература; академични изследвания и статии; дори бизнес активност.

Касае се преди всичко за едно движение за идентичност, което се опитва да промени символното възприемане на хомосексуалността чрез своята обществена дейност. В САЩ това се случва основно чрез присвояването на думи без негативна окраска като „gay“ и „lesbian“ в противовес на обидни думи като „queer“ и отстъпителни самоназвания като „homophile“. През 1990-те години обаче се наблюдава обратната тенденция, при която стремежът е да се отнемат негативните смисли на „queer“ чрез посочване на предимствата.

История

Непосредствен катализатор на това движение е бунтът в Стоунуол Ин от 28 юни 1969 г. в град Ню Йорк. Той е провокиран от създадения малко преди това реакционен Фронт за свободи на гейовете (на англ.: Gay liberation front, игра на думи с южновиетнамския освободителен фронт), готов на явни сблъсъци за свободите на лесбийки и гейове. Като основа на цялата по-нататъшна либерализация се поставя разкриването на хомосексуалните пред обществото, въпреки че целите далеч надминавали интеграцията на това малцинство.

България

В България съществуват две организации, свързани с правата на хомо-, би- и транссексуалните — „Джемини“ и „Куиър България“. На 14 май 2006 г. в София е учредена и членска организация на гей, лесбийки, бисексуални, транссексуални и интерсексуални. Името на новата формация е „ЛГБТ Идея“.

Stonewall

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Понятието Stonewall (на англ. - "каменна стена" ) идва от името на популярния гей-бар Stonewall Inn в района Гринич Вилидж, в град Ню Йорк, САЩ.

На 28 юни 1969 г. барът станал център на гражданско неподчинение и поле на сблъсъци между полицията и хомосексуални хора. Стълкновенията продължили няколко дни. Те се оказали повратна точка в историята на гей-движението, а името Стоунуол се превърнало в символ на борбата за гей-права. Датата 28 юни и днес се отбелязва като ден на световната ЛГБТ общност, в чиято чест се организират гей-паради и други инициативи.

Причина за "Стоунуолския бунт" станало нахлуването на полицията в заведението около 1:20 след полунощ и опитът всички присъстващи да бъдат арестувани, тъй като по онова време в Ню Йорк хомосексуализмът се наказвал от закона.

Основни черти

Гей прайд парад - Сан Франциско, Калифорния, САЩ

Трите основни позиции на тази идеология са, че:

• хората не трябва да се срамуват от това, което са;
• сексуалното разнообразие е ценност;
• сексуалната ориентация и половата идентичност са вродени и не могат да бъдат целенасочено променяни;

Главният метод за изява на гей-прайд движението са т.нар. прайд-паради (pride parades) или гей-паради. Те се организират ежегодно в много градове по света, в дните около 28 юни - световният ден на ЛГБТ общността.

Символ на гей-прайд инициативата, както и въобще на гей-общността, е Флагът на дъгата, а също розовият и черният триъгълник. Последните са били използвани от нацистите за белязване на лесбийките и гей-мъжете в концлагерите на Нацистка Германия, а днес се използват от някои гей-организации с преосмислена символика.

Флаг на дъгата - Университет Дюк, Северна Каролина, САЩ

Някои хора виждат в гей-прайда аналог на движението "Черното е красиво" (Black is Beautiful) през 70-те години на 20 век, в САЩ. Чрез него афро-американците са демонстрирали, че красотата не бива да дефинирана единствено по стандартите на етническото мнозинство. По подобен начин, членовете на гей-прайд движението твърдят, че ценностите на хомосексуалността не могат да бъдат оценявани според разбиранията на хетеросексуалното мнозинство.

Опозиция

Не всички членове на гей-общността поддържат гей-прайд изявите. Някои смятат, че те поставят ненужен акцент върху сексуалната ориентация на човека, и че с липсата на дискретност и сдържаност накърняват обществения морал, а с това и целите на движението за гей-права. Противниците на гей-прайда препоръчват смекчаване на активизма, за да може гей-общността по-добре да се интегрира в останалата част от обществото.

Други гей-хора възприемат гей-прайд кампаниите като омаловажаващи и обезценяващи идентичността на отделния човек и смятат, че те допринасят за изграждането на негативни хетеростереотипи. Според тях сексуалната ориентация или половата идентичност на човека не трябва да е негова основна и единствено определяща характеристика.

Критиците на тези гледни точки, пък, ги обявяват за оръдие на хомофобията.

Консервативните кръгове от обществото, от друга страна, отричат твърдението, че сексуалната ориентация е вродена и непроменима, и разглеждат гей-парадите като прослава на един отрицателен житейски избор.

Борба за новата жена-Ернст Блох

Борба за новата жена

Ерност Блох

Жената се намира долу, отдавна е приучена на това. Винаги е под ръка, винаги годна за употреба, по-слабата е и е прикована за къщата. Служенето и необходимостта от харесването са сродни в женския живот, защото харесването води и до подчиненост. Момичето е трябвало да бъде обезпечено чрез брак, и е висяло в очакване на мъжа. Ловяло е мъже или с хитрост или поставяйки себе си за стръв, но и тогава оставало безправно, без ловен билет. Ако уловът не е сполучвал, или ако девицата е била твърде претенциозна, тогава я постига открита насмешка - жената е била в положението на стара мома. Сексуалният живот, ако е имало такъв, което е най-честият случай, не е можело да бъде показван, а професията се е смятала и от най-ниските дребно-буржоазни слоеве за неприлична. Но сърцати момичета и жени са взели друго решение, настъпили са мечти за новата жена. Към 1900, малко преди или малко след това, затрептява една светлина, която запазва очарованието си. Свободното момиче съобщава за себе си, но същото правят и лесбийките, като и двете групи вече не са съгласни да бъдат подтискани или неразбирани. Започващият разпад на гражданския дом, нарастващата нужда от чиновници улесняват или обосновават този излаз на открито. Изискват се нова любов, нов живот, любовта по принцип като резултат на свободен избор, а също така и непрошнурована. Но по-важен, със сигурност по-силно утвърждаващ изглеждал достъпът до публичния живот, до професията. Копнежът е бил, да си отживеем, щастливото кудкудякане вече не е било целта. Буржоазното момиче, което все още не е имало нужда да изкарва прехраната си, в това отношение се е различавало от по-бедните, а и по-дръзки жени. Последните най-често са скъсвали напълно със семейството и са понасяли последствията от това; те са поемали мъжката линия, тази на човека с професия, напълно. По-големите дъщери, които вече не са искали да бъдат такива, само са се перчели, но за лесбийката е било друго, водещата по онова време, първата застъпничка за изберателни права. Намерението на тези протестнички е било несъзнателно и много често съзнателно: да се откъснат от рода и да постигнат мъжко превъзходство. Една неизбежна омраза към мъжете тук се съчленява уникално: едновременно от омразата на потиснатото и нежеланото признание; оттук идва завистта, догонването, както и гротескната воля да се надмине. Страдането от собствения пол ги правело податливи в това отношение, и собственият пол трябвало на свой ред да бъде доведен до победа над самия себе си. Това накърнено желание не пречи тогавашната протестничка да предаде и да добие, както се смята, решителността на новата жена. Свободното момиче сега също се запалва, както обикновено става само с юношите, а лесбийката, в новия си фасон, напълно подчертава мечтата си да бъде жена от нов вид.

Но се оказва, че размирната обич не остава свежа за дълго. Колкото повече работна сила е била нужна, толкова по-малко място е оставало за така нареченото свободно момиче, толкова по-малко поводи е имала протестничка да бъде такава. Като наемна работна ръка буржоазната девойка е стъпвала на собствените си крака, но по този начин тя е ставала само привидно по-независима. Вместо право на самостоятелно избрана любов, свободен живот, идва пустошта канцеларията, най-често към това е прибавена подчинената позиция.

Освен това остава въпроса, какво се задвижва при женското надигане. Тъкмо полът се движи в него, но като нещо, което се проявява и иска да бъде определено социално. Естествено е погрешно да се смята, че само старите моми или лесбийките са се опълчвали. Предимно женската младеж е била тази, която е обхваната от забележителното движение през 90^-те години. Винаги е имало стари моми и лесбийки, но в течение на много векове жената мълчи в общината. И женския бунт, въпреки че се проявява постоянно през това време, не получава разпространение до края на миналия век. Той печели привърженици, както и социалната утопия изобщо, тъкмо когато капиталистическата необходимост от свободна работна ръка му дава виза; когато интересът от движението на населението разпуска и този вид крепостничество. Нещата вече се мерят според постиженията, от жените вече се взима под внимание само гъвкавостта, която е била налице и е ценена в мъжкото право още преди тази така наречена еманципация. Тя пасвала на лошо платени длъжности, на доброволни смени; и от тази посока женското движение е било притиснато. Дори една неопровержима разсъдливост на жената, на която култът към Мария не е искал да признае толкова голяма тежест, а и която не е предопределена и утопично, е била премирана от капиталистическото опредметяване. И погледнато политически фактически нищо не се е променило посредством правото на жените да гласуват, доколкото гласовете на всички досегашни партии са се удвоили. Реакцията получава дори нещо повече от удвояване; посредством политическата жена граждански не се долавят експлозивните или хуманни импулси.

Съветският Съюз вече не познава женски въпрос, защото той е разрешил въпроса на работниците; където господар и слуга са премахнати, изчезва и долният слой: жена. Що се отнася до третото, всъщност полът продължава да съществува като собствен проблем на съдържанието - това, че жената е определена в по-голяма степен, но същевременно и по-нерешително от мъжа (Готфрийд Келер говори за "непонятната половинчатост на жената"). Оттук се стига до това, че женското движение, дори там, където то е заместено от пролетарското, е все пак само отложено. Което означава: Половата същност жена - толкова малко обяснявана в досегашните мъжки общества, толкова малко определяна отвъд простото семейство - се проявява отново като проблем и отвъд икономическо-социалното освобождение. Залезът на женската потиснатост не предполага, от само себе си, залезът тъкмо на женското съдържание.

До голяма степен многозначното остава излишно, ферментиращото полу-решено, погрешно решеното, недорешеното объркване и наблъскване в жената , каквото досегашното общество предава на едно идващо. То е меко и диво, разрушително и омилостивяващо, цветето е, вещицата, високомерната господарка и усърдната душа на предприятието. Менадата е и властващият Деметрий, зрялата Юнона, студената Артемида и мусическата Минерва и какво ли още не. Музикалното капричио е (солото за цигулка в "Животът на героите" от Щраус) и праобразът на лентото, покоят. Най-после в един незнаен лък е напрежението между Венера и Мария. Всичко това е несъвместимо, но не може с един щрих на перото да се предаде съдържателния проблем жена, още по-малко да се разреши. Колкото и малко да е все още неогласеното в жената, онова утопично-неопределено, което изобщо е въздействало на голямата разнообразност на досегашните определения. Като че са били прости опити и експерименти с името, в които основният проблем все още в никакъв случай не е назован и не е формулиран. Съвсем не е толкова формулиран колкото е при мъжа и неговите предикати; въпреки че той посредством историческите основни типове като воин, монах, гражданин и така нататък е оставил зад себе си тъкмо диференциращото и незавършеното. И така женското движение все още стига за това да изгради една частична утопия, каквато то е изградило в досегашните общи утопии. Това специфично заявено и желано трябва да се постави като задача за разрешаване и за изпълнение и в безкласовото общество, като същинско проблемно наследство от историята и правремето.

Тогава се проявява едно реално наследство в досегашните, толкова многообразно скрити и прикриващи предикати на женствеността, или може да се прояви. Реално възможното у жената е по-безформено отколкото у мъжа, но от край време се е интендирало във всички мечтания за женско съвършенство като по-многообещаващо; то посяга по-активно към фундираната фантазия. Така утопичното в жената, там където то се проявява като ценно означава лице на централна човешка дълбочина и това е утешително лице. Мекото, както и умилостивителното действат по-интензивно в женското издание на човека; онова, което някога се е мислило като Артемида няма равно на чистата си студенина под юношески образи; светицата показва християнско положение от 24 карата. За тези възможности или за онова, което би трябвало да им съответства под нов знак, буржоазното женското движение, като буржоазно, се интересува малко или не иска изобщо да го вземе пред вид; то едва отива отвъд противопоставени тривиалности като свободна любов и суфражетство.

Преводът е направен по: Stopczyk, Annegret (Hg.): Was Philosophen über Frauen denken. München 1980, S. 308-312.

Превод от немски: Антония Колева
Електронна публикация на 5. Януари 2000
литература плюс култура
http://grosni-pelikani.hit.bg/
първа публикация

Идеи за гей-култура

ИДЕИ ЗА ГЕЙ-КУЛТУРАТА
(ЖИВОТ, КРАСОТА, СВОБОДА И ЛЮБОВ В ДУШЕВНОСТТА НА ХОМОСЕКСУАЛИСТИТЕ)

Част първа: ПОСТАВЯНЕ НА ПРОБЛЕМА

Съвременното общество почти не се интересува от същностната страна на хомосексуализма, а е впечатлено единствено от неговата външна и така "парадоксална" изява, рязко контрастираща с "очевидностите" на хетеросексуалната ориентация. Във всяко общество ценностите на "мнозинството" са натрапчиво водещи и задаващи така наречените норми, "нормалността", която това общество смята за единствено допустима и дори "прилична". Всичко разминаващо се с представите на сексуалното мнозинство се смята за "фрапиращо" и дотолкова будещо само един външен интерес, че даже и най-либералните общества таят зад стената на показната търпимост своето хладно недоумение какво всъщност е хомосексуализмът като явление и като практика. Общо взето липсва стремеж за разбиране, за заставане на позицията на другия и различния, което е особено необходимо в такава важна "сфера" на живота каквато е сексуалността. Ето защо е така необходимо да се вникне по-дълбоко в душевността, в ценностите, дори във философията на живота, която неизбежно съществува сред представителите на хомосексуалната ориентация. "Ние", "нормалните", не трябва да си позволяват да гледат на "тях", "различните", като на овладяни от странности и капризи суетни индивиди, разминаващи се коренно с изискванията на самия живот и даже на "природата". Това е още толкова по-необходимо, защото допускането, че "те" също са хора като нас, неумолимо води до приемането, че "те" също си имат ценности, разбирания за живота, за онова, което "прави живота живот", имат си норми и дори "нормалност", също така и душевност, която тъкмо заради различността си вече е богатство и принос в общочовешката култура. Съзнавайки потребността от диалог между сексуалните (а това всъщност са жизнени, "житейски" и в този смисъл ЧОВЕШКИ!) ценности и култури, се заех със задачата да провокирам един такъв разговор, който единствен може да ги приближи една към друга и дори да ги примири в едно хармонично единство. Ето защо написах това по-долу, стремежът ми е само да се започне този разговор, от който особено има нужда едно такова нетолерантно към различията общество, каквото е нашето. Да си гей в днешно време у нас, пък и по света, дори и в най-развитите в духовно отношение общества (нека да имаме достойнството да признаем това!), не е "привилегия", която обществото насърчава. Съществуват все още рудименти на сексуалната дискриминация и сегрегация, които, подобно на расовата, дълбоко са залегнали в душите едва ли не на "всички". Самите хомосексуалисти особено много страдат от това, защото все пак "те" са малцинство и са слаби, винаги ще бъдат слаби, докато пък мнозинството се чувства силно и дори "право", което засилва недоверието. Вярно е, че в последните десетилетия поне външно острото противопоставяне като че ли беше изживяно, но това е само видимост, зад която съществуват тежки пластове на неразбиране и на недооценяване на чуждата "различност". Това например се демонстрира в спонтанните реакции на иначе съвсем толерантен човек, който, да речем, току-що е разбрал, че неговият син е… гей, или пък дъщеря му - лесбийка. (Бихте могли сами да си представите тези реакции, които са разбираеми и твърде човешки; предполагам и на сина и на дъщерята съвсем няма да е приятно това, че са признали своята… "извратеност"!). Така е днес, така, струва ми се, ще бъде още дълго време, независимо от думите, с които непрекъснато подчертаваме своята иначе все по-засилваща се толерантност…Но ето във връзка с това ми се стори потребно да се запитам дали такова е било винаги отношението към така наречените хомосексуалисти. Поразрових се в специалната литература и открих поразителни неща, които тук искам да споделя. Те трябва да ни накарат да се замислим, ако искаме да разберем всичко не в неговата "куриозна", а в същностната му страна. Ето за какво става дума…Ще тръгна от началото на европейската култура, а именно от древна Гърция. Знаем ли как тогава са се отнасяли към… хомосексуализма и към хомосексуалистите, към тогавашните "обратни"? Почти никой днес не знае това, а и вероятно мнозина не искат и да знаят; точно затова то трябва да им се каже. Из цяла тогавашна Гърция, и особено в Атина, Спарта и особено, да речем, в Тива или в Крит, на "хомосексуализма" се е гледало като на нещо съвсем естествено и "в реда на нещата", никой почти не се е дразнел от това, че "има и такива". Как е било възможно това, та нали те са били толкова "по-изостанали" от нас, днешните "цивилизовани… варвари"?! В Спарта, и също така в Крит, даже е имало обичай всяко момче на определена възраст, да речем в периода на най-решаващите му години (от 12-13 до към 18-20), да бъде давано на възрастен, зрял, "истински" мъж за най-пълноценно "обучение" във всички тайнства на живота. Те били наричани "любовници", и родителите сами се грижели да осигурят такъв един "любовник" на детето си, който лека полека го въвеждал не просто в тайните на живота, но и в тези на любовта като негова сърцевина. Явно те са "правили и секс", както бихме се изразили днес, макар че едва ли това е най-важното: "любовникът" въвеждал "любимото си момче" и в тънкостите на военното изкуство, практическите дела на живота от най-различен характер, дори изглежда му давал и най-необходимите знания, почерпани от опита - и които то едва ли би могло да открие само на своите години. Когато брадата на младия човек станела съвсем "истинска" и мъжествена, "му разрешавали" да живее както той сам иска, но преди това бил изцяло "подчинен" и "зависим" от своя любовен партньор; даже последният бил наказван при военните неуспехи на своя възпитаник…Как е възможно всичко това? Нима то не е такава "извратеност", от която е съвсем нормално по бузите ни да избият червените петна на нескриваното възмущение? Спартанците не са правили обаче всичко това просто "ей-така" или защото "нещо не е било наред" с тяхната сексуалност (такова "обяснение" най-напред се появява в учените ни глави!); всички тези обичаи са имали огромен за тях, но непостижим от нас самите смисъл. Какъв е бил този смисъл? По някакви свои и неизвестни на нас "съображения" древните спартанци може би не без основание смятали, че при своята "любовно-образователна система" младият човек успява да придобие по естествен път своята мъжественост, живейки със своя по-зрял "възпитател". Смятало се е (пак може би не без основание!), че ако жени възпитават младежите, то няма как това да не окаже вредно въздействие върху върху тяхната още не родила се мъжественост, тоест един вид да ги направи "женствени", варварски зависими от "женското", или, както днес бихме казали, "феминизирани", а значи и не-мъжествени (макар че "мъжкото" не може да е "едно и също", то би трябвало да има раз-личностни особености, следователно то търпи вариации в определени граници, а и "феминираността" на някои мъже по своему е… интересна, обогатява човешкото, такива индивиди по свой начин са симпатични и заслужават да бъдат уважавани и дори… обичани!). Мъжът трябва да бъде мъж, а значи и мъжествен, а това може да стане според тях само ако мъж влияе на юношата в нелекия път на формиране на неговата мъжественост. Знаем, че през тези години на "пубертета" и на "половото съзряване" едва ли има нещо по-значимо за юношата от секса и сексуалните преживявания, но според древните спартанци сексуалността на бъдещия мъж трябва да придобие ясната си форма само в общуването пак със мъж, който вече е показал че е достатъчно мъжествен (знаем, че дори родителите на момчето се грижели за това да му намерят достоен "любовник"!) Моля читателя на тези редове да потисне временно своето морално чувство, което, добре разбирам, в този момент е овладяно от силен гняв: все пак в случая става дума не толкова за хомосексуализъм, колкото за… "педофилия"! Нали искаме да разберем, нека преди това да не си позволяваме да съдим…Изглежда подобни разбирания на спартанците са носели известна практическа полза, защото обичаят бил спазван векове наред. След като поне 6-7 години младежът живеел непрекъснато със своя любовник, в това число и в… леглото, то след достигане на пълнолетие той получавал своята свобода и оттук нататък според своите "предпочитания" или "наклонности" сам избирал своя бъдещ сексуален живот: с мъж или с жена да живее нататък решавал единствено той и то най-свободно! Вероятно спартанското "сексуално образование" не е довело до епидемия на… хомосексуализъм, защото, доколкото ми е известно, Спарта не е загинала от рязък спад на раждаемостта, при това, сигурен съм в това, и тогавашните мъже не са умеели… да раждат. В Тива стигнали в "безсрамието" си дотам, че създали една армия от… влюбени един в друг бойци (армия от хомосексуалисти, какъв ужас според днешните ни разбирания!), която, според наличните данни, се оказала непобедима: защото никоя армия не могла да победи мъжете, които рамо до рамо защищавали не просто себе си, а ония, които силно обичат, именно любовниците си (а те били… "не-жени", защото също се сражавали мъжествено и смело за своите любими!). Как да разберем всичко това? Аз няма да давам своето обяснение, предоставям го на мислещия, на непредубедения читател, който не си е въобразил че "си знае" всички отговори…В Атина положението било същото, ако не и… "по-лошо", да не говорим за други градове из тогавашна Гърция, някои от които били изпаднали в "пълен аморализъм" с увлеченията си по… хомосексуализма. В Атина обаче интересното е, че философите се заели да "обяснят", да разкрият автентичния смисъл и дълбоките корени на всички тези… "странности" (от "наши", от "днешни" позиции!), въпреки че тогава дори не е било необходимо нещо да "оправдават", тъй като, както казах, толерантността тогава е била значително по-високо развита от "нашата" (доколкото все пак я имаме!). Да видим какви са техните "съображения"? Дали пък няма да се окаже небезразличен за нас (и в този смисъл полезен!) смисъла, който тогавашните философи открили в тези иначе и все пак поразителни (за нас!) феномени? Гръцката култура изобщо е маскулинна култура, в нея напред е изнесен "мъжкият елемент", докато женският бил оставен на съвсем заден план и, вероятно не без основания, бил смятан за… несъществен. Вярно е, че никой не си позволявал да отрича великата мисия на жената да носи и продължава живота, но все пак се е смятало, че ролята на жените не бива да бъде и надценявана. Гърците изобщо обичали прекрасната хармония между нещата, и затова цялата грижа на техните философи била тази на всяко нещо да намерят… "неговото място", в случая казаното се отнася както за мъжете, така и за жените. В гръцкета митология например на "женското начало" в лицето на Майката Гея била отредена водеща позиция при генезиса на самия живот и на самото битие, но само толкова: мъжкото начало след това взема "властта", която, впрочем, не е отстъпило и до ден днешен на жените (независимо от нашата… "модерна еманципация"!). Нека да вникнем обаче в по-конкретните измерения на общогръцката концепция за живота и човека.Сократ е философът, който тук, в лицето и на неразделния от него Платон, задава тонуса на гръцката мисловност. Впрочем самият Платон бил влюбен в Сократ, макар че, както казват, Сократ си имал и "истински любовник", красивият Алкивиад, с който спял, независимо от това че си имал и жена, вечно ненавиждащата го Ксантипа, която пък имала доста главоболия с множеството деца, които Сократ й бил… "направил"! Един вид Сократ, независимо от пословичната си… "грознотия", бил… "бисексуален", тоест ценен еднакво и от двата пола, но все пак повече, разбира се, от мъжкия! (По едно време даже, когато в Атина, заплашена от намаление на прираста на населението си след една кръвопролитна война, излязъл закон, който позволявал на всеки мъж да има законни деца не само от своята, но и от поне една друга жена, то Сократ, както се твърди, като примерен гражданин най-стриктно изпълнил предписанията на закона!) Какво твърдял Сократ - и Платон след него? Най-напред известна е тяхната концепция за "видовете любов", която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора, които все още нямаме задоволително "научно обяснение" за основанията, които пораждат влечението към собствения пол. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като "пол-ове", сиреч като "пол-овинки" на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит. Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим "своята половинка", любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В най-ранните времена съществували странни същества, "цялостни човеци", които имали… два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави… и всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на казаното. Това бил така нареченият "андрогинен род", съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали… в самите себе си, на тях нищо не им липсвало, и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези "абсолютни" и "пълни", а не като нас "половинчати" човеци, били изключително силни, движели се не както ние на два крака, а се… премятали като кълбо и така нататък, но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по "своята половинка" им била съвсем непозната. Но ето че приближихме интересуващия ни момент…"Половите органи" на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, от които природата не била закъсняла да се възползва. Някои "цялостни човеци" имали нашите сегашни "мъжки" и "женски" полови органи, т.е. били "жена-мъж" едновременно; други били… "жена-жена" (ясно по каква причина!), а трети, явно, били "мъж-мъж", един вид… "двойно пълноценен мъж" (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая "цялостният човек" пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на нашата "полова любов". Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволствие, в което животът като че ли е при самия себе си и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали "влюбени" и пребиваващи в най-съвършено "единение", за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били… сами по себе си щастливи. Но стига толкова за тях, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти…Но ето че в един момент "андрогините" като че ли съвсем се самозабравили поради преситеността си от удоволствия и от щастлив живот, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измисли един ядосан бог: започнал да ги… реже наполовина, да ги прави по-слаби - за да направи така, че "безчинствата" им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал, като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак "произведенията" им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата "пола", мъжете и жените…Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните "половинки" от блаженото по-рано цяло… се загубили една друга, започнали да се търсят, обикаляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят "своята половинка", появило се любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществуването, в което си сам, без "твоето друго" и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал решението на великата загадка на любовта.Но този мит решавал и проблема за… "сексуалните ориентации", при това съвсем убедително. Онези "половинчати индивиди", които били части на цялостния човек, известен ни като "мъж-жена", търсели съответно "другия пол" и сред него се надявали да срещнат "загубената си половинка": това са така наречените "хетеросексуални" в нашата представа, това е… "сексуалното мнозинство" (макар че не е съвсем ясно защо и… дали е и трябва ли винаги да е… мнозинство?!). Онези пък, които били част от цялото, наречено "жена-жена", ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен "мъж-мъж", станали… "хомосексуалисти" или "гейове", защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана "сексуално" или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят "своята половина", другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното "нещо", наричано любов…Ето я общогръцката представа за половете, секса и любовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно развитие. От гледна точка на това нали не е "странно" и "парадоксално" защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или "гей" или пък не е… "гей", защо този или онзи индивид "си позволявал лукса да бъде даже… лесбийка"?! Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон си е бил завършен… "хомосексуалист"!) ни kазва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежката задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която посветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече "от себе си"? (А младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити "Диалози", макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е "измислил всичкото"!) Ето че вече имаме два "пола", мъже и жени. Всеки от тях си има своя незаменима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените не случайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има… пенис (фалос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис, и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим "нашия" Фройд, сам… хомосексуалист, но страхуващ се особено много това да не се разбере от… четящата публика и от обществото!). Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледното, жена) не е проста принадлежност към своя "пол", мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха. Има няколко прости неща, които "половете" трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените съществуват заради това… да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това… съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които "им се гади" при споменаването на тези "елементарности" на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат беременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това принадлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжественост, да ги посветят в тайнствата на мъжкато и на мъжествеността!), тяхна е и ролята да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което си и чисто женска работа; казвам това не защото аз мисля така, аз съм "изроден" колкото всички други мои съвременници, и аз мия чинии; но така смятал Сократ!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безкрайно по-велика.Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не проста работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинството като че ли е по-склонно да "дегенерира", тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен? Мъжете също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, това са именно идеите. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е "кастрат", напълно безплоден, и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женското, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите "неща". Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, "реалност", "битие", тоест да бъде "постигната" и "осъществена". Но ето че възниква въпросът: а как мъжете "зачеват" своите деца? И как "раждат" идеи, истините, които без… "мъжката любов" не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само… фригидни или безплодни жени?Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези харесват жени и само с лекото им "участие" помагат за раждането на "женските деца", на смъртното поколение на жените. Това е така наречената "любов на простолюдието", гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита "Пандемос", всенародната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собствения смисъл на думата. "Небесната Афродита" (Афродита Урания) има отношение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди "дете", но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например "поколението" на Омир, двете му деца, "Илиадата" и "Одисеята", никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са "бременни" мъжете и как те раждат своите деца - ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон? Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влечение един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта "мъж-жена", а именно душата, душевното, духа, защото, както се знае, само мъжете имат дух и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (защо това е така е отделна тема, която тук не мога да разисквам). Значи истинската любов между мъже (защото има и "мъже-хомосексуалисти", които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чиста душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладяни от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки "така интересни разговори", душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея - и това е истинската любов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармония и "душевен комфорт", зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се "зачене" поне една велика истина - и тогава тези мъже са изпълнили предназначението си на този свят! Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват "едно", телата им също са въодушевени и се сливат (но не това е главното!), тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се "оплодяват", че "забременяват" с идеи, "износват" ги в своите приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг,… "раждат" детето си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере "как стават" тези неща, нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже…И защо казах всичко това, по-скоро защо го "пре-раз-казах", защото аз тук почти нищо не съм "родил" или "измислил"? Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на "съдници", осъждайки "странностите" и дори "извратеността" на любовта между мъже. Защото не бива да забравяме поне това: ако тя е любов, то няма любов, която е за "осъждане", всяка любов е нещо, на което просто трябва да се радваме! Защото не бива да забравяме също: ами откъде да знаем дали тази тяхна любов не е… истинска?! Тоест любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е…Но къде е казано и "доказано", че истинската любов не е многолика, поне има… две лица?!

Дъджън срещу Обединеното кралство

Дело Дъджън срещу Обединеното кралство
(Dudgeon v. the United Kingdom)

Решение от 22 октомври 1981 г.

Чл. 8: право на неприкосновеност на личния живот;

Чл. 14: забрана за дискриминация при упражняването на правата и свободите по Конвенцията

Съществуването на закони, които обявяват определени доброволни хомосексуални действия между пълнолетни лица от мъжки пол за престъпление, представлява продължавана намеса в правото на зачитане на личния живот, която, поради широкообхватния си и абсолютен характер, дори и без да се отчита тежестта на предвидените наказания, е непропорционална на преследваните законни цели - защита на морала и на правата и свободите на другите.

Факти по делото

Г-н Дъджън е на 35 години и живее в Белфаст. Той е хомосексуалист и се оплаква от съществуването в Северна Ирландия на закони, които обявяват определени доброволни хомосексуални действия между пълнолетни лица от мъжки пол за престъпление.

През януари 1976 г. полицията влязла в дома му, в изпълнение на заповед за претърсване на основание на Закона за злоупотреба с наркотици. Бил намерен канабис, което довело до повдигане на обвинение срещу друго лице. Били намерени и иззети и лични документи на жалбоподателя, включително писма и дневници, в които имало описания на хомосексуални действия. В резултат на това, г-н Дъджън бил извикан в полицейското управление, където бил разпитван за сексуалния му живот. Полицейската преписка била изпратена на прокуратурата за образуване на производство за грубо непристойни действия между мъже. Прокуратурата обаче счела, че образуването на такова производство няма да бъде в обществен интерес. През февруари 1977 г. г-н Дъджън бил уведомен за това и документите му били върнати, с направени по тях бележки.

Резюме на решението на Европейския съд

По твърдението за нарушение на чл. 8

Жалбоподателят се оплаква, че по силата на законодателството на Северна Ирландия той отговаря наказателно за хомосексуалното си поведение и че изпитва страх, страдания и психически стрес, пряко причинени от самото съществуване на въпросните закони - включително страх от тормоз и изнудване. Той се оплаква също, че след претърсването на къщата му е бил разпитван от полицията за определени хомосексуални действия и че негови лични документи са били иззети по време на претърсването и са му били върнати едва година по-късно. Той твърди, че в резултат на това и в нарушение на чл. 8 от Конвенцията, е понесъл и продължава да понася неоправдана намеса в правото си на зачитане на личния живот.

Наличието на намеса в ползването от право по чл. 8

Съдът споделя мнението на Комисията, че "действието на оспорваните законови разпоредби представлява продължавана намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот (който включва и сексуалния му живот) по смисъла на чл. 8, т. 1." "В конкретния случай на жалбоподателя, самото съществуване на това законодателство трайно и пряко засяга личния му живот - изборът му е или да спазва закона и да се въздържа (дори и насаме и по общо съгласие на партньорите) от забранени сексуални действия, към каквито е разположен поради хомосексуалните си наклонности, или да извършва такива действия и поради това да подлежи на наказателно преследване. Не може да се твърди, че въпросните разпоредби са мъртва буква в тази област. Въпреки че в последните години изглежда не са били образувани наказателни производства спрямо участвали в такива действия мъже над 21 години, освен в случаите с психиатрично болни, няма изрично заявено намерение от страна на държавната власт съответните разпоредби да не се прилагат. Нещо повече, полицейската проверка през януари 1976 г. представлява - въпреки че не е било образувано наказателно производство - конкретна мярка на прилагане на въпросното законодателство, която пряко е засегнала жалбоподателя при упражняването на правото му на зачитане на личния живот. Това показва, че висящата над него заплаха е била действителна."

Наличието на оправдание за констатираната от Съда намеса

По делото не се спори, че тази намеса е била "предвидена от закона". Съдът приема, че тя е целяла "защита на морала" и "защита на правата и свободите на другите" - двете цели, на които се позовава правителството.

"Кардиналният въпрос, който се поставя във връзка с чл. 8 по това дело, е до каква степен, ако това въобще е така, съществуването на разглежданото законодателство е "необходимо в едно демократично общество" за тези цели. Не може да се отрече, че известно регулиране със средствата на наказателното право на мъжкото хомосексуално поведение, както всъщност и на другите форми на сексуално поведение, може да бъде обосновано като "необходимо в едно демократично общество". "Съдът цитира мнението, застъпено в приетия от специален комитет доклад, чиито препоръки през 1967 г. са залегнали в действащия в Англия и Уелс Закон за сексуалните престъпления, че функцията на наказателното право в тази област е "да се запазят общественият ред и приличието и да се защитят гражданите срещу обидно и увреждащо поведение". "По-нататък, тази необходимост от известен контрол може да се разпростре дори и върху действия, извършвани по взаимно съгласие и насаме, особено когато целта е - съгласно същия доклад - "да се осигурят гаранции срещу използването и развращаването на други, най-вече на онези, които са особено уязвими поради младост, умствена или физическа слабост, неопитност, или са в състояние на особена физическа, служебна или икономическа зависимост"."

"Въпросът в настоящия случай е дали оспорените разпоредби от законодателството на Северна Ирландия и тяхното прилагане остават в границите на онова, което в едно демократично общество може да се приеме за необходимо, за да бъдат постигнати тези цели. В предишни свои решения Съдът е посочил редица принципи относно преценката за "необходимостта" "в едно демократично общество" от мярка, взета с оглед постигането на законна според Ковенцията цел. Първо, понятието "необходим" в този контекст няма онази гъвкавост, която имат понятия като "полезен", "разумен" или "желателен", а предполага съществуването на "належаща обществена нужда" от въпросната намеса (решението по делото Хендисайд). На второ място, националните власти са тези, които следва да направят първоначалната преценка във всеки конкретен случай относно належащата обществена нужда - оставена им е, следователно, свобода на преценка. Тяхното решение, обаче, подлежи на контрол от страна на Съда. Както беше посочено в решението по делото Сънди Таймс, обхватът на свободата на преценка не е еднакъв по отношение на всяка от целите, оправдаващи ограничаването на едно право. Безспорен факт е, както Съдът прие в решението си по делото Хендисайд, че "виждането ... относно изискванията на морала варира в зависимост от времето и мястото, особено в нашата ера" и че "поради прекия си и постоянен контакт с населението на своите страни, държавните власти са по принцип в по-добра позиция от международния съдия при вземане на становище относно точното съдържание на тези изисквания". Все пак, не само характерът на целта на ограничението, но и характерът на дейността, за която то се отнася, се отразява върху обхвата на свободата на преценка. Настоящият случай касае най-интимен аспект на личния живот. Следователно, трябва да съществуват особено сериозни причини, за да може намесата от страна на държавните власти да се приеме за законна от гледна точка на чл. 8, т. 2. Накрая, в чл. 8, както и в няколко други текстове от Конвенцията, понятието "необходимост" е свързано с това за "демократично общество". Според практиката на Съда, ограничаването на право, гарантирано от Конвенцията, не може да бъде разглеждано като "необходимо в едно демократичното общество" (два от белезите на което са толерантността и широтата на възгледите), ако то не е, наред с другото, пропорционално на преследваната законна цел. Задачата на Съда е да реши, въз основа на посочените принципи, дали основанията, приведени като оправдание на въпросната "намеса", са релевантни и достатъчни от гледна точка на чл. 8, т. 2."

"Фактът, че подобни на разглежданите мерки не са счетени за необходими в други части на Обединеното кралство или в други държави - членки на Съвета на Европа, не означава, че те не могат да бъдат необходими в Северна Ирландия. От това следва, както с право отбелязва правителството, че моралният климат в Северна Ирландия по отношение на въпросите, свързани със секса, (...) е едно от нещата, които националните власти с основание могат да вземат предвид при упражняване на дискрецията си. Независимо от оставената на националните власти свобода на преценка обаче, Съдът е този, който прави окончателната оценка за това, дали основанията за намесата, които е намерил за релевантни, са били достатъчни с оглед на обстоятелствата, и по-специално дали намесата е била пропорционална на обществената нужда."

"Гарантираното от Конвенцията право, което е засегнато от оспорваните законови разпоредби, защитава една по съществото си интимна проява на човешката личност. В сравнение с времето, когато са били приети тези разпоредби (1861 г. и 1885 г.), сега има по-добро разбиране и, вследствие на това, нараснала толерантност спрямо хомосексуалното поведение, до такава степен, че в повечето от държавите - членки на Съвета на Европа вече не се счита за необходимо или уместно хомосексуалните действия от разглеждания вид да се третират като проблем, по отношение на който трябва да се прилагат наказателноправните санкции. В самата Северна Ирландия в последните години властите са се въздържали да прилагат закона спрямо хомосексуални действия, извършвани насаме, при взаимно съгласие, между мъже, навършили 21 години, които са способни да изразяват валидно съгласие. Не бяха посочени доказателства, че това е засегнало моралните стандарти в Северна Ирландия или че е съществувала обществена нужда от по-стриктно прилагане на закона. При тези обстоятелства не може да се твърди, че съществува "належаща обществена нужда" от криминализирането на такива действия, тъй като не е налице достатъчно оправдание, изразяващо се в риск от увреждане на уязвими и изискващи закрила групи от населението, или във въздействието върху обществото. По въпроса за пропорционалността Съдът счита, че в сравнение със съществуващите съображения за оставяне на закона в сила в непроменен вид, натежава пагубното въздействие, което самото съществуване на тези законови разпоредби може да окаже върху живота на индивид с хомосексуална ориентация, какъвто е жалбоподателят. Моралното отношение спрямо мъжката хомосексуалност в Северна Ирландия и безпокойството, че всяко отхлабване на закона би подкопало съществуващите морални стандарти, не са сами по себе си достатъчни да наложат такава степен на намеса в личния му живот. В обобщение, ограничението, наложено на г-н Дъджън по северноирландското право, поради широкообхватния си и абсолютен характер, дори и без да се отчита тежестта на предвидените наказания, е непропорционално на преследваните цели."

"По мнение на Комисията, намесата, от която се оплаква жалбоподателят, може да бъде оправдана по отношение на препятстването на сексуални връзки с млади мъже на възраст под 21 години, като необходима за защита на правата на другите. Това заключение се приема и поддържа от правителството, но се оспорва от жалбоподателя - той поддържа, че възрастта, на която може да се изразява съгласие за хомосексуални отношения между мъже следва да бъде същата, както за хетеросексуални отношения или за хомосексуални отношения между жени, т.е. 17 години, според действащото право на Северна Ирландия. Съдът вече призна основателната необходимост в демократичното общество от известен контрол върху хомосексуалното поведение, по-специално с цел да се осигури защита срещу използване и развращаване на особено уязвимите, например поради младостта си. Все пак, на първо място на националните власти се полага да вземат решение относно нужните за защита на морала в обществото подходящи гаранции от този вид и, по-специално, да фиксират възрастта, до навършване на която младите хора трябва да се ползват от защитата на наказателното право."

В заключение Съдът приема, че "г-н Дъджън е търпял и продължава да търпи една неоправдана намеса в правото си на зачитане на личния живот". "Следователно, налице е нарушение на чл. 8."

По твърдението за нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 8

"Жалбоподателят твърди, че е жертва на дискриминация в нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 8, тъй като съгласно наказателноправните разпоредби, от които се оплаква, е подложен на по-голяма намеса в личния му живот, отколкото мъжете хомосексуалисти в другите части на Обединеното кралство, както и хетеросексуалните лица и хомосексуалните жени в самата Северна Ирландия. По-специално, според жалбоподателя чл. 14 изисква възрастта, на която може да се изразява съгласие, да бъде една и съща за всички форми на сексуални отношения."

"Съдът вече прие във връзка с чл. 8, че на първо място на националните власти се полага да фиксират възрастта, до навършване на която младите хора трябва да се ползват от защитата на наказателното право. Действащото право в Северна Ирландия мълчи по въпроса, що се отнася до забранените от него хомосексуални действия между мъже. Въпрос от приложното поле на чл. 14 би могъл да се постави само ако възрастта беше фиксирана. Съдът не може да се произнася по въпрос, който не стои в настоящия момент."

"Когато се прави позоваване на някой от самостоятелните текстове на Конвенцията, взет сам и заедно с чл. 14, и бъде констатирано отделно нарушение на самостоятелния текст, по принцип не е необходимо Съдът да разглежда случая и от гледна точка на чл. 14, но положението е различно, ако една явна неравнопоставеност в отношението при упражняването на разглежданото право е основен аспект на делото. Последното условие не е налице относно твърдяната дискриминация, произтичаща от съществуването на различни закони относно хомосексуалните действия между мъже в отделните части на Обединеното кралство. Според жалбоподателя, същественият аспект на оплакването му по чл. 14 е в това, че в Северна Ирландия хомосексуалните действия между мъже, за разлика от хетеросексуалните действия и хомосексуалните действия между жени, са обект на наказателноправни санкции, дори и когато се извършват насаме, по общо съгласие между пълнолетни мъже. Централният въпрос в настоящия случай наистина се заключава в съществуването в Северна Ирландия на законови разпоредби, които правят определени хомосексуални действия наказуеми по наказателното право при всички обстоятелства. Все пак, този аспект от оплакването на жалбоподателя по чл. 14 е всъщност същото оплакване, макар и погледнато от различен ъгъл, което Съдът вече разгледа във връзка с чл. 8. Не се налага произнасяне по съществото на един въпрос, който е част от друг, по-широк, и се поглъща от него. При това положение не може да се каже, че явна неравнопоставеност в отношението е основен аспект на случая. Ето защо, Съдът не смята за необходимо да го разглежда и от гледна точка на чл. 14."

За гей-браковете

Терминология

Термините "гей-брак" и "хомосексуален брак" понякога не са съвсем точни, тъй като единият или и двамата партньори в подобна връзка може да не са "гей" или "хомосексуални". Те могат да бъдат както хомосексуални, така и бисексуални, транссексуални и пр. Поддръжниците на еднополовите бракове смятат, че най-правилният термин е просто "брак".

История на еднополовите съюзи

В Източна Азия любовни съюзи между мъже, най-често с голяма възрастова разлика, са засвидетелствани още от древността. В Китай, и особено в южната провинция Фудзян, където мъжката любов била широко възприета, мъжете често се обвързвали с юноши чрез сложни брачни церемонии. Тази връзка продължавала няколко години, след които по-възрастният партньор следвало да намери съпруга на по-младия и да уреди неговия житейски старт, така че да създаде семейство и да отгледа деца.

По подобен начин стояли нещат и в антична Европа. Добре известно е положителното отношение към хомосексуалните контакти в Древна Гърция. Макар данните за официално сключвани бракове да са оскъдни, с положителност може да се твърди, че в Древна Елада и Древен Рим съществувала форма на обвързване между хомосексуалните партньори.

В Древна Гърция любовната връзка между зрелия мъж (erastes) и любимия му юноша (eromenos) имала важна социална роля и церемониален характер, което я доближавало до институцията на брака. (виж Педерастия)

За римския император Нерон, пък, е писано, че на два пъти е сключвал брак с мъже. Същото сторили и няколко други римски владетели. Увеличаващото се влияние на християнството, обаче, наложило възприемането за брака единствено като съюз между мъж и жена, с което се повишила и нетолерантността към хомосексуалните връзки.

В Северна Америка, преди заселването на европейците, са били широко разпространени еднополови съюзи, свързани с идеята за двойнствения дух. Някои момчета от ранна възраст имитирали принадлежност към женския пол, с всички негови проявления и отговорности. Смятало се, че те имат двойнствен дух, и се очаквало да встъпват във връзки с мъже от племето, които се отнасяли към тях, като към свои съпруги. Хората с двойнствен дух имали особено висок социален статус и ги считали за могъщи шамани.

В Африка, сред племената азанде от Конго, и до днес е прието мъжете да се обвързват официално с младежи, за които следва да платят брачен откуп на бащите им. Тези "бракове" отново имат временен характер.

Днес

Състояние на законовото признаване на еднополовите връзки в Европа

В края на 20 и началото на 21 век, се оформя една нарастваща тенденция за признаване на правото на граждански брак и на еднополовите двойки. Това законово признаване им предоставя широк спектър от права, като тези на съвместно социално осигуряване, наследяване, данъчно равенство и пр., недостъпни за небрачните двойки. Ограничаването на правото на брак само върху разнополовите двойки, лишава еднополовите двойки от такива правомощия, и ако първите могат сами да избират дали да сключат брак и да ги придобият, на вторите тази възможност им е отнета от закона. И макар че някои от горепосочените права, могат да бъдат подсигурени чрез други правни средста (пр. чрез договори), еднополовите двойки продължават да се сблъскват с трудности в областта на наследяването, болничните посещения и имиграцията. Липсата на законово признаване също лишава еднополовите двойки и от правото на осиновяване.

Понастоящем, пълна брачна равнопоставеност има само в няколко страни. В Белгия, Испания и Холандия еднополовите бракове са напълно легализирани. В Канада те са легални в повече от половината провинции и територии, и покриват над 85% от населението, като предстои окончателното им приемане за цялата страна.

В САЩ, към март 2005 година, единствено щатите Масачузетс и Калифорния признават еднополови бракове, като в Калифорния все още решението е спорно и неокончателно. Щатите Върмонт, Мейн, Хаваи, Ню Джърси и окръг Колумбия са приели институцията на гражданските съюзи, които дават почти същите права като браковете, но без право на осиновяване.

В края на януари 2005, шведското правителство формира комисия, която да проучи въпроса относно еднополовите бракове и да прецени дали такива да бъдат възприети в страната.

Законово третиране на хомосексуалността по света

В края на 2004 г. британският парламент прие закон за гражданските съюзи, който влезе в сила от 2005 г. и разрешава на еднополовите двойки да се регистрират официално като такива. Отново правата са почти идентични като тези предоставяни от брака.

Гражданските съюзи за еднополови двойки в момента са възприети също в Дания, Финландия, Франция, Германия, Исландия, Норвегия, Португалия, Швеция и Швейцария, Австралия, Нова Зеландия и в района на Буенос Айрес в Аржентина.
През май 2004 френската социалистическа партия, най-голямата опозиционна сила във Франция, се обяви в подкрепа на еднополовите бракове, а национално допитване по въпроса установи, че 64% от французите също приемат тази идея.

Дори и в държавите, където еднополовите връзки не са легално признати, много еднополови двойки си организират брачни церемонии (още наричани церемонии по обвързване), за да декларират и отпразнуват своето обвързване пред обществото. Тези "сватби" нямат законова валидност и не водят до изменения в законовия статут на двойките.

Обосновка

Поддръжниците на еднополовите бракове изтъкват редица причини, поради които е наложително правото на законно обвързване да бъде гарантирано и на не-хетеросексуалните двойки. Първата и основна причина е дискриминацията. Фактът, че определени права (в случая правото на брак и произтичащите от него права) се дават или отказват само на една категория граждани е проява на дискриминация. Това довежда до неравностойно положение на някои хора, основано единствено на тяхната сексуалност. В САЩ, например, се посочват 1 049 законови норми, които дават определени права, правомощия и привилегии въз основа на брачния статус. Сред тях са (изброяването е неизчерпателно):

• право на болнични посещения на член от семейството
• право на решение за медицински интервенции спрямо партньора
• право на предявяване на граждански искове за увреждане или смърт на партньора
• право на социални осигуровки, право на обезщетения при смърт на партньора
• право на здравна застраховка и застраховка живот от и за партньора
• право на прехвърляне на имущество между партньори, без да се плаща данък
• право на обща собственост
• съвместни родителски права и задължения спрямо децата - на издръжка, на училищен контрол и пр.
• право на законно пребиваване в страната на партньора
• право на семейни намаления за клубни и организационни такси, промоционални цени на стоки и др.