вторник, 29 януари 2008 г.

За гей-геномът

Гей геном

Тема на предаването “Искрено и лично” в сряда бе “Еднополовите двойки и техните деца”. Никому неизвестната личност Илия Илиев, който непрекъснато споменаваше, че хомосексуалните двойки не трябва да имат деца, защото могат да ги превърнат в свои подобия, провокира публикуването на долната статия. Откритията на биолога Саймън Леви и генетика Дин Х.Хамър в областта на анатомията на главния мозък и генетиката, са основополагащи за създаването на теория, според която между хомо и хетеросексуалните съществуват напълно измерими биологически различия.
Как следва да се отнасяме? От какво зависи сексуалната ориентация? От генетиката и физиологията, от начина на живот... Може ли човек съзнателно сам да избере сексуалната си ориентация?!

Гей геномСексуалната ориентация не може да бъде обяснена само с един фактор. Но последните лабораторни изследвания показват, че ролята на генните процеси за развитието на главния мозък със сигурност е значима при сексуалното съзряване на личността. Не е известно точно как става това, гените ли са основният фактор на хомосексуалността или различното развитие на главния мозък при различните хора.

Изследванията, които са представени тук, се основават на два научни подхода. При първия се търсят различия в структурата на главния мозък. Такива съществуват при мъжете и жените, но съществуват и при различните сексуални групи. Вторият подход се основава на изследването на гените, които биха могли да повлияят върху сексуалното осъзнаване на хората, включително и чрез информацията, която ДНК дава за развитието на мозъка.Гей геном

Изследователите отдавна изучават човешкия мозък по най-различни критерии, най-разпространен сред които е полът-мъжки и женски. Известно е, че мъжете имат по-голям мозък от жените, вероятно заради по-големия размер на мъжкото тяло.
Групата клетки, които се намират в медиалната преоптическа област на хипоталамуса се нарича INAH3. При мъжете тя е 3 пъти по-голяма, отколкото при жените. През 1990 година, Саймън Леви решава да провери каква е връзката между INAH3 и сексуалната ориентация. Той изследва 19 починали от СПИН хомосексуалисти и 16 хетеросексуални, 6 от които също починали от СПИН. Направена е аутопсия и на 6 жени, с неизвестна сексуална ориентация. На всяка изследвана група се прави сложна дисекция на хипоталамуса, като целта е да се изследват размерите на различни групи клетки в него: INAH3, както и още 3 вида сходни с тях клетки. В началото на микроскопското проучване било установено, че размерът на тези клетки при мъжете е 2 пъти по-голям от този на жените. Оказало се обаче, че хомосексуалистите имат до 3 пъти по-малък размер на тези клетки, в сравнение с хетеросексуалните мъже, като при някои гейове те дори напълно отсъствали. Статистическият анализ показал, че възможността за случайност на тези резултати е едва 0.1%. Трябва да се посочи, че въпреки големият брой на жертви на СПИН, Леви посочва, че изследванията категорично не могат да бъдат повлияни от начина на протичането на болестта, тоест тя може да бъде игнорирана, за да се търсят други резултати. В края на изследването е направена дисекция и на хипоталамус на гей, починал не от СПИН. Резултатът бил същия-размерът на INAH3 и при него бил наполовина, спрямо този на хетеросексуалните мъже.

Какво се крие зад тази очевидна връзка между сексуалността и главния мозък, включително и хипоталамуса?! За съжаление ние не можем да сме сигурни, че такава връзка се поражда по рождение. Не е ясно дали мозъкът се променя от начина на живот, от начина на осъзнаване...
Гей геном
Ако предположим, че причинна връзка има, то как ще бъде обяснена тя? Защо размерите на хипоталамуса са различни?! Много учени предполагат, че при мъжки плод, по време на бременността, ако нивото на андрогените е твърде ниско, те вероятно ще станат гейове, както и много женски плодове, които са “бомбардирани” с голямо количество андрогени преди раждането, е вероятно да станат лесбийки. Разбира се, ако това наистина е така, то явно различията трябва да започват още на генетично ниво.
На първи поглед съществуването на хомосексуален ген изглежда абсурдно. Всъщност, генетическите изследвания показват, че подобно твърдение не е съвсем безпочвено. В основата на това предположение седи схващането, че ако такъв ген наистина има, то вероятно хомосексуалността би следвало да се проявява в различни поколения на едно и също семейство. Първото подобно изследване е направено през 1985 година в Бостънския университет. Научен обект са били близнаци, братя и сестри, при които единият от тях е хомосексуален. Обобощените данни показват, че 24 % от двуяйчните, 57% от еднояйчните близнаци и 13% от братята също са гейове, ако говорим за мъжете. При лесбийките положението е сходно-50% от еднояйчните, 24% от двуяйчните близначки, 13% от сестрите, също са лесбийки. При друго изследване се оказва, че вероятността братя на гейове също да са гейове е 14%, докато при хетеросексуални братя, вероятността един от тях да е хомосексуален е 2%!

Дали наистина е възможно това да е генетична зависимост. На този въпрос са се опитали да отговорят ученият Хеймер и неговите колеги. Те изследват сцеплението на гените от Х-хромозомите при мъжете хомосексуалисти. За съжаление те концентрират погледа си върху непредставителна извадка от двама братя гейове, заради което по-късно други учени значително разширяват кръга на изследваните обекти, за да може наистина да се получат точни и ясни резултатите. След края на научния експеримент и търсенето на различните зависимости при разположението и броя на повтарящите се гени при гейовете, са публикувани шокиращи резултати. Оказва се, че група сходни гени са открити при всички изследвани, като след проведения статистически анализ се оказало, че възможността това да е случайност е едва 0.5%. Най-простата интерпретация на сложното изследване е следната. Оказало се, че в участъка от хромозомите, наречен Xq28, се намира ген, влияещ на сексуалната ориентация на мъжете.

Но как Xq28 може да влияе върху толкова сложна човешка черта, като сексуалната ориентация?! Съществуват 3 научни допускания по въпроса. При първото се предполага, че Xq28 може би влияе на размера на INAH3 в хипоталамуса. Второто е, че Xq28 определя хормоналните процеси в организма. И третото, че Xq28 влияе чрез личностните черти, като темперамент например, а не директно върху сексуалността.

Гей геномНакрая трябва да се посочи, че представената по-горе информация не би могла да представлява генерален фундамент за сексуалната ориентация. Но тя би могла да послужи за изясняване на въпроса какво е хомосексуализмът и да бъде път към преодоляване на отрицателните нагласи към гейовете и лесбийките. Тя би могла да бъде полезна за всички хора, без никакво изключение!

Саймън Леви, Дин Х.Хамър
Превод с редакция и съкращения от научната статия “За зависимостта на мъжката хомосексуалност от биологическите фактори”

Готи-гей-/на руски език/

Готы - это геты, отсюда "гей ты!"
Андрей Мадисон

Классен Е. Новые материалы для древнейшей истории славян вообще и Славянов-Руссов до рюриковского времени в особенности с легким очерком истории руссов до Рождества Христова / Вып. 1 - 3. 1854 - 1861. - М.: Белые альвы, 1999. - 320 с., ил.

Для многих эта книга
станет откровением и открытием.
Из издательского предуведомлени
я

Книга Е.Классена вышла в издательстве "Белые альвы". "Белые альвы" - это, по всей видимости, те самые существа, что наполняют, согласно Мэнли П. Холлу, один из девяти миров мистерий Одина - Альф-хейм, то бишь "мир света и прекрасных Эльфов, или Духов". К коим издатели, велико вероятие, причисляют либо себя самих, либо своих авторов, либо потенциальных читателей - ибо спроста такие названия не даются.

Помимо классеновского "откровения", "Белые альвы" предлагают читателям еще ряд "уникальных книг": "Русь исконная" - об истоках духовности, святости, трудо- и родолюбия русского народа, "Золото Древней Руси" - о русской матрице, основе золотых пропорций, которой, как оказывается, пользовались еще зодчие Древнего Египта, строя свои пирамиды, "Русские сквозь тысячелетия" - это арктическая теория происхождения славян (однако автор отнюдь не Дугин), а также "Славянский мистический гороскоп" и некоторые другие.

Из манеры подачи, из названия издательства и из приведенного перечня кое-что уже должно быть ясно. Хотя бы то, откуда дует ветер и какого он цвета и запаха. Но те, кто скоропалительно решит, что он коричневый или, паче чаяния, красно-коричневый и оттого непременно дурно пахнет, изрядно ошибутся. Впрочем, как принято говорить, обо всем по порядку.

Итак, мы имеем дело с переизданием труда полуторастолетней давности, заново разрисованным строго в манере a la russe художником (нет ничего случайного в мире!) по фамилии Гусельников, который, как уверяет издатель, "с трепетом" трудился над картинками к нему. О самом авторе от пожелавшего остаться неизвестным "белого альва" мы узнаем, что зовут его Егор Иванович, что он немец по происхождению, ставший российским гражданином и дворянином, преподаватель, автор учебных пособий. И тем самым, по-видимому, имеет высшую, по сравнению с Карлом Иванычем, ступень посвящения немцев в русские. Забегая вперед, следует признать, что с точки зрения языка так оно и есть. К примеру, аттестуя свои "Материалы", Классен говорит: конечно, "тля их не тлит", тем не менее "полноты круглой" ждать от них тоже не стоит. Сказано на добротном русском языке.

Но, повторяю, обо всем по порядку. Вернее, этот порядок придется устанавливать или восстанавливать читателям самим, ибо Егор Иванович рассыпал свои перлы и смарагды несколько хаотично, в чем сам с болью признавался, ссылаясь на спешку, вызванную ощущением приближения смерти. Которая, кстати, не заставила себя ждать - Классен умер на следующий год после выхода III выпуска своего Opus Magnum.

И "Предисловие", и "Введение" оного посвящены, что вполне понятно, выяснению причин, побудивших автора обратиться к праистории славян. Первая из них - общая: "Один только бессердечный космополит может быть равнодушен к соотчичам своим...", вторая, частная - опровергнуть клеветы западных и в особенности немецких историков, скептицизм которых обращен у себя на дурное, а у славян - на доброе и изящное: "Не попустим им присваивать себе наше родное". Из сего явствует, что Классен чувствует себя вполне русским и даже более того: борцом за русское. И воюет именно на том фронте, где противниками числятся его бывшие сограждане. Недружественный взгляд усмотрит здесь намерение выслужиться перед новыми хозяевами, сочувствующий - желание применить себя там, где будешь наиболее полезен. А мы, между тем, двинемся далее.

Наряду с указанием побудительных причин, Классен обстоятельно обговаривает методологию, которую намерен применять на пространстве своего труда: "Развивая факты в их причины и последствия, должно отстранять всякое предварительное предубеждение в пользу того или другого народа, всякую современную нам наглядность в характере его". Опять ведь неплохо сказано, как по языку, так и по сути. Увы, почти сразу вслед за этим начинается комедия с переодеваниями.

Собственно говоря, пролог к ней помещен в книге еще раньше, в самом почти ее начале - когда Классен намекает на некие особые факты относительно "созиждения древнейшей Русской истории", которые, мол, долго лежали под спудом, потому что..., то есть использует достаточно распространенный прием, позволяющий извлекать из рукава все что угодно - от легенд о Святом Граале или о тайном завещании Ленина, скрываемом от народа, до телег о Беловодье, Шамбале и Эльдорадо, в конце концов.

И посему вряд ли удивительно, что из последующего повествования мы узнаем, что:

Этруски были славяне;

Пеласги были славяне;

Троянцы тоже были славяне;

"Илиаду" написал троянец Боян, а не "псевдоним Омир";

отчего просвещение Греции началось только с падения Трои, и "Одиссею" греки сумели уже создать сами, но куда ей, бесцветной, шероховатой и растянутой, до "Илиады" - это потому, что "славянам более свойственна поэзия, нежели чем всем прочим народам";

1. Эней был по определению славянин - со всеми вытекающими последствиями;

2. в том числе и таким, будто более двадцати императоров, перебывавших на римском престоле, - выходцы из славян;

3. скифы (которых не было вовсе), сарматы ("сыромятники"!) и аланы (то есть попросту поляне) – все они славяне;

4. Рюрик - тоже славянин, да будут посрамлены скандинавоманы!

Все эти сведения (метода подачи которых разительно отличается от авансов, розданных во "Введении": ряд произвольных допущений, которым наследует однообразно "неопровержимый" вывод) обретаются в первых двух выпусках, помеченных оба 1854-м годом. За ними следует семилетний перерыв, после чего выходит третий выпуск, во вводке к которому Классен приносит благодарность "некоторым Духовным Начальствам, поощрившим" его - на то, чтобы в этом выпуске дополнительно указать, что Парис - это на самом деле Борис, что Великая Россия как государство была еще "при Птолемае" и что "венеды принесли на Балтийское поморье грамотность свою за 2000 лет до Р.Х...". Последнее положение, однако, вступает в непримиримое противоречие с утверждениями самих балтийских поморцев (в данном случае - эстонцев), открывших в последнее десятилетие, что их культуре аж 5000 лет.

Подведем итоги. Изданием книги Классена "Белые альвы", как то им и положено по чину, восстанавливают историческую справедливость. К настоящему моменту сочинений подобного рода существует уже масса, включающая и сочинения второго Классена - Сергея Лесного ("Откуда ты, Русь?"), между прочим, публикатора даже еще более "бесцветной", чем "Одиссея", "Велесовой книги", и творения Александра Асова (он же Бус Кресень), пламенного апологета помянутой книги и сочинителя собственной потешной компиляции под названием "Звездная книга Коляды", и многих, многих других (их в изобилии торгуют в магазине "Руспечать"). Все они, как правило, либо пользуются трудами профессиональных историков из числа чужаков, либо сражаются с ними. Теперь же, имея на руках один из первоисточников, составленных к тому же одним из первопроходцев жанра, они смело могут выходить на битву с врагами.

Впрочем, вряд ли с их стороны дело когда-нибудь дойдет до рукопашной. Это - "розовая" линия национального движения, "непогодушка", "дубравушки", "сторонушка" и т.п., в чем определенно больше безысходной идеалистической экзальтации, чем вполне материальной по последствиям воинственности. Кроме того, из их сочинений, пользуясь их же методологией, можно извлечь и определенную и даже несомненную пользу.

Скажем, в разделе комментариев и примечаний к "Велесовой книге" в переводе Асова излагается история о скифском царе Мадие, который, в частности, спас ассирийскую столицу Ниневию от нашествия мидийского царя Киаксара, а заодно и угрожал Египту. Когда я читал об этом, я уже был вооружен передовым знанием и потому без труда сообразил: Мадисон - это, бесспорно, сын Мадия, следовательно, я веду свое происхождение от царского скифского рода, следовательно...

Если же отбросить неуместные шутки, то у Классена есть одно действительно классное определение, которому цены нет, а именно - определение буддизма, каковой оказывается "расколом, похожим на хлыстовщину" и "в главном существе... состоит в свальном грехе". На заметку Александру Эткинду, а также борцам с тоталитарными сектами.

Гей-зрънца

Любопитни факти

1. През 1921 г.се създават отрядите SA-щурмоваци. Те са под комадването на капитан Рьом. От тези отряди през 1929 г. под командването на Химлер се отделят другите отряди-SS-защитен отряд. SS са били платени от НСГРП, а SA не са бели платени от НСГРП. Първоначално SA са били създадени като гимнастически и спортни дружества.

2. През 1925 г. капитан Рьом си подава оставката от щурмовите отряди SA, но остават приятели с Хитлер и заминава за Боливия като военен инструктор.

3. По това време един от водачите на щурмоваците-SA е и Едмунд Хайнес. Той е хомосексуалист. Убил е невинен гражданин, но лежал само няколко месеца в затвора.

4. През 1931 г. капитан Рьом се завръща и е поканен от Хитлер да оглави отново щурмовите отряди-SA.

5. Щурмоваците-SA, са организирани на военен принцип. През 1931 г. имат специални въздушни, морски, пионерни и санитарни части. Полагат клетва за вярност към фюрера. В печата често пишело, че капитан Рьом и неговите помощници били хомосексуалисти. Юридическият съветник на Хитлер-Ханс Франк, му докладва, а Хитлер отговаря, че SA (щурмоваците) е организация от мъже, определена да служи на политически цели, а не-“морална институция за светски девойки” и още:“..частният живот влиза в сметките само ако противоречи на основните принципи на националсоциализма…”. Щурмоваците са информирани за това становище на Хитлер.

6. На 30 юни 1934 г. SS бият SA-ръководството, включително и капитан Рьом. Убиецът на последния е Айке, който по-късно става шеф на концентрационните лагери. Убит е също и Ернст от ръководстовото на SA. Едмунд Хайнес е измъкнат от леглото със своя хомосексуален партньор. Това се нарича “ноща на дългите ножове”. Убити са общо 1100 души, между които още са Генерал фон Шлайхер, Грегор Щрасер, фон Кар.

7. Ърнест Хемингуей-“Африкански мемоар”: ”…Нгили беше много красив, почти като момиче, но без да е женствен, и Дж. К. често го подкачаше с въпроса дали си скубе веждите. Може и да ги скубеше, защото едно от най-големите забавления на примитивните народи е да променят външността си и това няма нищо общо с хомосексуализма…”

“…Масаите биваха глезени, отнасяха се към тях с боязън, която всъщност не би трябвало да вдъхват, и тъй като мъжете им бяха много красиви, обожаваха ги всички хомосексуалисти като Тесинджър, който бе работил за Империята в Кения и Танганика. Мъжете бяха много красиви и извънредно богати, професионални бойци, които вече нямаше да се сражават. Открай време бяха пристрастени към наркотиците, а сега ставаха и алкохолици…”

“…змиите са предтечи на всички масаи…”

“…Сред уа-камба (племе в Африка, защото племето е камба, а уа-означава хората от племето уакамба, р. м.) не съществува хомосексуализъм. В старите времена хомосексуалистите били съдени по обичая крал-оле, което означавало,…че хората се събирали церемониално, за да убият някого. След присъдата ги оставяли няколко дни да киснат вързани в реката, или в някоя дълбока локва, за да станат по-крехки, а после ги убивали и изяждали…От друга страна се смятало за твърде лоша поличба да ядеш каквото и да е парче от хомосексуалист, дори ако е киснал в чиста и почти бистра вода, а според някои от по-старите…вкусът на хомосексуалист бил по-лош от този на дърта водна антилопа и освен това можел да ти докара циреи по цялото тяло, но най-вече под мишниците и в слабините. Сношението с животни също се наказвало със смърт, но не се смятало за толкова гнусно деяние, колкото хомосексуализмът…Човек, който осквернява овцете, или козите си, е вкусен като антилопа гну…”

УЧАСТНИЦИ В ПИР

1. Откъси от речта на Федър:

“…един влюбен мъж би приел далеч по-малко да бъде видян от любимото си момче, било че напуща бойния ред, било че захвърля оръжието, отколкото от всеки друг и би предпочел това или пред него стократната смърт…”

“…Ахил узнал от майка си, че ако убие Хектор ще загине, а ако не го убие ще се върне в къщи и ще завърши живота си в старост. Въпреки това той се осмелил да помогне на влюбения в него Патрокъл…”

2. Откъси от речта на Пазваний

“…Най-глупавите са тези, които следят само действието, а не ги е грижа дали то е красиво или не…”

“…И в самия този акт на любов към юношите би могло да се познаят тези , които…не се влюбват в момчета, преди у тях да започе на се проявява сериозно разумът, а това е времето, когато започва да им покарва брада. Тези, чиято любов започва по това време, те мисля са готови да останат и живеят заедно цял живот, а не да се възползват от наивността на един младеж и да го излъжат, да се подиграят с него и веднага да хукнат по друг. Дори със закон трябва да се забрани любовта към деца…Там където няма изкусни оратори е прието…младежите да оказват благосклонност към влюбения (в тях, р.м.)…”

3. Откъси от речта на Аристофан

“…Намеренията на /Зевс/ били следните: в това свързване, ако се срещне мъж със жена, те да създадат семейство и да се продължи рода, а ако се срещне мъж с мъж, те да се наситят от общуването си…така че безсъмнено от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг-тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела-едно и да излекува човешката природа…Които мъже пък се отрязък от някогашен мъж, те търсят мъжете и докато са още момчета, понеже са отрязък от мъж, обичат мъжете и обичат да лежат и да се прегръщат с тях.

Между момчетата и юношите те са най- добрите, понеже са най-мъжествени по природа. Наистина някои ги смятат за бесрамни, но това не е истина. Те вършат това не от безсрамие, но от дръзновение, храброст и можественост, привързвайки се към подобния им…”

4. Откъси от речта на Алкивиад, в която той възхвалява и обрисува Сократ

“…Вие виждате, че Сократ е предразположен любвеобилно към хубавите младежи и винаги около тях се върти и те извикват у него възхищение…И така мъже, останахме сами /със Сократ, р.м./-аз и той-и аз си помислих, че веднага ще почне да ми говори, каквото един влюбен би говорил на любимото си момче, когато са насаме и се радвах…Каня го на вечеря просто както мъж би г сторил на момче, в което е влюбен…След като Алквиад свърши всички почнаха да се смеят поради неговата откровеност, понеже личеше, че още е влюбен в Сократ…Не е възможно, рече Алкивиад, в присъствието на Сократ друг да общува с красиви момчета…”

“ЗАЛМОКСИС”-проф. д-р Димитър Попов

“…Подобни организации са познати от траките не само за северно-тракийските племена. Сведенията са свързани най-вече с личността на Орфей. Най-популярният разказ се намира у Конон. “Той умрял-пише древният автор-като бил разкъсан от тракийските и македонските жени, защото не им позволявал да вземат участие в оргиите”-Йоан Стобей уточнява, че кървавата разпра е дело на “злите бистонски жени, понеже Орфей пръв научил траките на мъжка любов и отхвърлил обичта на жените”-Според Пазвании “тракийските жени рганизирали заговор срещу живота му, защото той в скитанията си увличал и мъжете им”. В страха си те дължго не изпълнявали замисъла си, но веднъж, когато се напили с вино, осъществили страшното престъпление. Историята се локализира в семите на македоните под планината Пиерия и града Дион, т.е. на север от Планината Олимп до самия Солунски залив. За Псевдоплутарх отмъщението става в планината Пангей, а и в земите на одрисите, след като жените “разкъсали Орфей и хвърлили частите му в река Хебър”.Посочените примери тново засвидетелстват затворени мъжки общества. Организаците от посветени съмишленици се обединяват на религиозна основа. Те изпълняват тайни обреди, свързани с учението на Орфей. Жените нямат право на участие в тези очевидно затворени групи с таен духовен сатут. По подобие на разгледаните до сега мъжки аскетични организации, обкръженията около Орфей също са известни с въздържаниеята си към жените в полово отношение. Сходствата с ктисти и плейсти са на лице. Те се долавят дори само от обстоятелството, което предизвиква кървавата разпра. Това е от една страна забраната жените да участват в тайнствата, а от друга пренебрежението към целия им род в предпочитанието към мъжката любов.

Мъжките общества се загатват и от Еврипид. В трагедията “Хиполит” той влага в думите на Тезей следната реплика: ”…сега се хвали още и мами с гозбите си от недишаща храна. Лудувай, имайки Орфей за предводител, като почитащ дима от множество учения…”-Философите ядяли само житни храни, без месо и птици. Предводител им бил самият Орфей…”

“…Тамирис е смислово еднозначен на Орфей, той е показателен в много отношения. Описанието на музикалното състезание с музите се предава у различни антични автори с важни подробности. Схолиастът към Омир, тъй като най-ранните сведения за Тамирис са във втора песен на “Илиада”, обяснява, че “той бил син на Филамон и на нимфата Агриопе, тракиец по род, който опознал срамната любов и пръв започнал да люби мъже”Сходството с Орфей се доказва и от смисловата равнозначност на кофликта между него и разгневените дъщери на егидоносеца Зевс. Той има същото значение, защото след победата си в състезанието музите отнемат на певеца зрението, “свиренето на китара и ума му”. Актът е равносилен на жестоката разпра на жените с Орфей. Вълшебните сладкогласни музиканти са лишени от способностите си , обезличени са във всяко отношение…”

· Хомосексуализмът също не бил непознат във Византия. Затвореността и еднотипността на живота в затворите и в манастирите, както и армейското еднополово ежедневие неминуемо предразполагали към придобиване на такива щения, освен в случаите когато това било генетично заложено у човека. Хомосексуализмът се считал за социален, а не за физически недъг, което само по себе си представлява едно изключително модерно, дори в нашето съвремие, тълкуване на това явление. Законите на император Констанс ІІ предвиждали смъртно наказание при доказана хомосексуалност. Император Юстиниан І посветил на явлението две новели-77 и 141. Според сборника “Еклога”, и двамата прегрешили партньори следвало да бъдат наказани с посичане, но ако пасивният бил под 12-годишна възраст, той не се наказвал! Официалното църковно схващане равнопоставяло хомосексуализма и прелюбодействието. В сборника закони Василикии се появила само една допълнителна наредба за хомосексуалността, която по-късно била преписвана в по-късните компилации. Особено ожесточено е отношението на Св. Йоан Златоуст към този “отвратителен порок”, който той заклеймява с най-крайни епитети, които трудно биха могли да се вместят в устата на светец. Това разбира се има своето обяснение. Проституцията, сводничеството, содомията, хомосексуализмът и другите социални пороци водят началото си от езическата Античност и естествено е този факт да настройва църковниците срещу тях. В уставите на мъжките манастири била включена изрична забранителна клауза за допускането сред братята на момчета, юноши и евнуси, както и на женски животни в манастирския двор. Друг, ненаказуем начин да се създават отношения от подобен род, си позволявали богатите хора, които просто си купували момчета-евнуси, предвид тяхната специфична външност, или ги наемали на работа. Това рядко се наказвало, защото трудно би могло да бъде доказано, каквото и да било отклонение от морала.

История на гей-символиката

С цветовете на дъгата

Историята на една нетрадиционна символика

Островърхият знак на Марс символизиращ мъжкото, а кръстът на Венера – женското начало са астрологични знаци, дошли при нас от древния Рим.
През 70-те гей-общностите започнали да използват за свой символ преплетени два мъжки знака. Двойният женски знак също често се използвал от лесбийките, но някои феминистки организации го използвали и като символ на женската солидарност и отхвърляне на мъжките стандарти на моногамията. По това време се появяват и мъжки и женски символи, съединени в един пръстен, за да подчертаят общите цели на лесбийки и гейове. Този общ знак означавал и транссексуалност – стрела и кръст се съединявали в един пръстен.

Астрологическият знак на Меркурий традиционно винаги е бил символ на транссексуалност. В гръцката митология Хермес (съответстващ на римския бог Меркурий в гръцката митология) и Афродита (богията на любовта) имали дете, което нарекли Хермафродитус. Името на детето, притежаващо и женски, и мъжки полови органи, дало наименованието на термина "хермафродит". Ритуалните поклонения на Афродита, наситени с висока сексуалност, включвали обреди на кастрация, хомосексуални отношения, трансвестизъм.

Разноцветният флаг с всички цветове на дъгата e станал един от най-популярните символи на гейобщностите. Интернационалната символика на дъгата не е нова — дъгата е играла голяма роля в много митове и предания, имащи отношение към сексуалността, в Гърция, Америка, Африка и други култури.

Гей-общностите започнали да използват разноцветния флаг през 1978 година, когато той се появил за първи път в Сан-Франциско на Gay and Lesbian Freedom Day Parade. Художникът Gilbert Baker, станал известен още по време на движенията на хипитата и на чернокожите за своите права, нарисувал разноцветния флаг в отговор на необходимостта от символ, който би могъл да се използва и в следващите години. Baker и 30 доброволци ушили ръчно и оцветили два огромни прототипа на флаг за парада. Върху тези знамена имало 8 ивици, всеки цвят представял един из компонентите на идеологията на гей-движението: яркорозовият – секс, червеният – живот, оранжевият – изцеление, жълтият – слънце, зеленият – природа, синьозеленият – изкуство, индигово синият – хармония и виолетовият – силата на духа. След една година вече имало нужда от масово производство на разноцветни знаменца за парада през 1979 година. Подчинявайки се на законите на бизнеса и търговията, розовият и синьозеленият цвят били премахнати от дизайна, а индигово синьото бил заменен със син цвят. Тази 6-цветна версия се разпространила от Сан-Франциско и в другите градове и скоро станала най-широко известният символ на гей прайда. Разноцветният флаг бил официално признат от Международният Конгрес на производителите на флагове. През 1994 година 10-те хиляди души на Ню-йоркския Stonewall 25 Parade понесли огромен флаг, широк 30 фута и с дължина 1 миля.

Знамето на победата над СПИН се различава от разноцветния гей-символ по една допълнителна черна ивица отдолу. Той бил предложен от една група от Сан-Франциско; черната ивица отдолу служи да напомня за онези, които са били покосени от болестта. Сержант Леонард Матлович, ветеран от Виетнам, умирайки от СПИН, предложил, когато бъде открито лекарството против неизлечимата болест, от всички флагове да бъдат отрязани черните ивици и церемониално изгорени във Вашингтон.

Розовият триъгълник и другите символи

Розовият триъгълник е един из най-широко разпространенните и лесни за разпознаване символи на гей-движението. Розовият триъгълник възниква по време на Втората световна война и символизира спомена за трагедиите от онова време. Хората с хомосексуална ориентация са били само една от многобройните групи хора, подложени на изтребване от нацистския режим и за тях историята по-често премълчава или просто забравя.

Историята на розовия триъгълник започва още преди Втората световна война, по времето на управлението на Хитлер. Параграф 175 от немския закон, забраняващ хомосексуалните отношения, бил поправен от Хитлер, който добавил и забрана на целувки, прегръдки и хомосексуални фантазии. Признатите за виновни по този закон, а те били през периода 1937 -1939 година 25 хиляди души, били изпратени в затвора, а след това и в концентрационните лагери. Със заповед били подложени на стерилизация, и често пъти тя се осъществавала чрез кастрация. През 1942 година наказанието за хомосексуализъм било вече смъртно. Всеки затворник в концлагера носел цветен триъгълник, обърнат с върха надолу, зашит за облеклото и показващ причината за пребиваването му в затвора, служил за определяне на положението на затворника в лагерната йерархия. Зеленият триъгълник означавал, че човекът, който го носи е осъден като обикновен престъпник, червеният посочвал, че затворникът е политически. Два жълти триъгълника, вплетени във формата на звездата на Давид, подсказвал, че това е еврей. Розов триъгълник бил предназначен за хомосексуалистите. Жълта звезда над розов триъгълник причислявала затворника към най-нисшата каста — гей от еврейска националност. Точният брой на затворниците хомосексуалисти през онези години не е извастен, но става дума за около 10 хиляди души. Дори след завършването на войната, гей-затворниците останали зад решетките — параграф 175 бил отменен в Западна Германия през 1969 година.

През 70-те години розовият триъгълник станал лого на гей-движението, борещо се за правата си. Както розовият, и черният триъгълник идва от нацистска Германия. Независимо че лесбийките не били включени в параграф 175, забраняващ хомосексуализма, имало практика с черен триъгълник да отбелязват затворените с антисоциално поведение. Осъдените, носещи черен триъгълник били проститутки, лесбийки и други "антисоциални елементи". Също както розовият триъгълник станал исторически мъжки символ, черният триъгълник бил обявен от лесбийки и феминистки за техен символ на гордост и солидарност. Възможно е триъгълник с цвят бордо да се е използвал за маркиране на затворниците-травестити, но за това няма точви данни.

През 1998 година Майкъл Пейдж представил за първи път трицветен флаг (розов, син и виолетов), създаден специално за всички общности на бисексуални хора. Трите цвята символизират разположението към своя пол, противоположния и към двата пола едновременно. Не по-малко интересна е съдбата и на други символи, макар че те не са така известни като розовия триъгълник и многоцветния флаг.

Символът ламбда изглежда най-противоречивият, в смисъла, с който се използва. За първи път ламбда е избрана в качеството си на гей-символ през 1970-те години от ню-йоркския алианс на гейактивистите. Тя станала символ на разширението на движението за свобода на гей-общностите. През 1974 година ламбда била утвърдена от Международния конгрес за правата на гейовете в Единбург, Шотландия. Ламбда станала международен символ на борбата за права на гейове и лесбийки. Но никой не може да даде обоснован отговор на въпроса защо именно ламбда е станала гей-знак. Някои казват, че тази гръцка буква е модифицирана в L (liberation). Други възразяват, настоявайки, че ламбда е взета от физиката и символизира енергията и волните с различна дължина (нима гей и лесбийки се намират на различни вълни?). Ламбда може също така да означава гей-движението като нещо общо по отношение към всяка негова част.
Древнегръцките спартанци разглеждали ламбда в смисъл на единство, докато в същото време римляните са я описвали като "светлината на знанието, проникващо в тъмнината на безразличието". Древните гърци поставяли изображение на ламбда върху щитовете на спартанците, които се сражавали рамо до рамо с по-младите войни. Съществува теория, че спартанците са се борели по-свирепо, ако знаели, че техните любовници ги наблюдават или се бият редом до тях. Днес символът ламбда най-често означава гей- или лесбиобщност.

Лабрис – това е двустранна брадва или чук, използван преди всичко в древността в Европа, Африка и Азия, в матриархалните общества като оръжие, и оръдие на труда. Именно двойната брадва е била символ на властта и олицетворение на мощта на царете на Минос - "първите европейци". Гръцките източници представят изображения на армията на амазонките, сражаващи се с брадви лабрис. Амазонките живеели, управлявани от две царици — едната от които ръководела армията и сраженията, а другата оставала да управлява градовете и хората. Амазонките били научени да бъдат жестоки и безпощадни на война, но тяхното общество било справедливо.
Ще добавим, че лабрис е имал своето място и роля и в античната митология. Деметра, богинята на земята, използвала скиптър във формата на лабрис. Поклоненията на Деметра и Хеката (богинята на подземния свят) се асоциирали с лесбийски секс.

Днес лабрис – това е феминистски и лесбийски символ за сила и самодостатъчност.

Еротиката в Българския роман на 90-те

Еротиката в българската литература беше потискана в продължение на десетилетия. Това е една от причините, които обясняват нейния буен растеж през последните десетина години. Еротичното писане придоби статут на предизвикателство към възпитаните нагласи на нашата читателска публика, като в същото време си осигури гарантиран успех в пазара на читателските желания. Не е чудно, че много писатели разсъждават по логиката на стария марксистки закон за количеството и качеството: колкото по-"еротично", толкова по-привлекателно, толкова по-"модерно". Еротиката стана нещо като пикантно ядене, което се продава на килограм на изгладнялата публика. Спомням си един парадокс от историята на българската литература. През 1907 г. започва да излиза списание "Из нов път" на Иван Андрейчин. Неговият главен редактор е автор на разкази, каквито до този момент никой не познава в България; най-често срещаното определение в критиката на онзи период е думата "извратени". В стил Пшибишевски Иван Андрейчин пише своите странни, скандални (според тогавашните мерки) сексуални фантазии; без да е твърде добър писател, той успява да провокира, ако не да истеризира, моралните нагласи на "средната" читателска публика. Когато всички се питат: Кой е Иван Андрейчин, този скандално перверзен човек, става ясно, че той е един благоприличен дългогодишен учител с многодетно семейство, със скромен, даже затворен характер и многобройни дългове.
Нещо подобно има и в днешната ситуация. Еротичното предизвикателство често представлява евтин, но лъскав чадър, с който скромни в дарбата си писатели прикриват невъзможността да мислят оригинално в естетически категории. В сексуалната разюзданост на тяхното писане трепти потиснатата смелост на българския еснаф, оживяват всички фантазии, които патриархалното въображение е правело невъзможни като начин на поведение; тя допуска недопустимото, прави реалност егоизма на сънищата. Еротиката е прицелена като другия живот на българската литература, като нейния сън наяве. В действителност тя трябва да бъде четена като симптом на липсата, не на последно място - липсата на традиции в модерното писане.
Всепризнато е, че романът е слабото място в жанровия спектър на българската литература и, доколкото съществува, рядко показва склонност към предизвикателство и повествователен експеримент. През 90-те години той успя да избяга от Сцила на идеологическата доктрина, но само за да попадне в прегръдките на Харибда. Имам предвид битовизма на новата белетристика. Затова и първото нещо, което трябва да кажем за еротиката в българския роман, това е нейният "битовистичен" характер, нейната принадлежност към една доминираща линия на "битовото" светоусещане. Като използвам определението "битовистичен", в никакъв случай нямам предвид факта, че романът описва непременно бита, домашното ежедневие на съвременния човек, защото тук попадат всички книги на криминално-политическата екзотика, също така книги, тематично отнесени назад, към времето на историята. Имам предвид един начин на писане (и съответно един вид еротика), който не може да трансцендира битовото мислене за живота. Еротичното въображение тук не надхвърля хоризонта на сексуалното преживяване, то не представлява аспект на способността да се мисли философски или естетически. Неговото въздействие е прицелено в елементарни психофизични матрици на човешкото поведение.
За сметка на културната недостатъчност романът днес развива циничното писане като преобладаваща дискурсивна практика. Цинизмът изобщо стана обсесия на немалка част от българските писатели - поети и белетристи - през 90-те години. Той е тяхната провинциална представа за революция. Цинизмът опитва да компенсира неумението да се мисли оригинално в термини на естетическото влияние, той има псевдомодерен характер.
Да вземем за пример "Синеокият слепец" на Димитър Бочев. Очевидно е, че авторът подражава на Хенри Милър. Нещо повече - той се идентифицира с Хенри Милър, той е българският Милър на 90-те. Все пак между Димитър Бочев и Хенри Милър има няколко важни разлики и първата между тях идва оттам, че единият пише през 40-те години, а другият - с половин столетие закъснение. Циничният дискурс в първия случай представлява елемент на една специфична историческа ситуация, когато сексуалната революция се провижда като част от целостта на културно-политическите промени. Еротичното в този случай е драстично изведено като аспект на система от възгледи в светогледа и поведението на един американски интелектуалец. В самото начало на
XXI век да пишеш като Хенри Милър означава да преоткриваш колелото на културната революция и свидетелства най-вече за липса на адекватни художествени инвенции.
Зад циничната "революция" на романното писане много често се крие интелектуалната безпомощност на късния патриархален мачизъм. Изобщо мачисткото клише лежи в основата на най-голямата част от новата българска белетристика. На пръв поглед различни творения упоително възпроизвеждат стереотипите на най-традиционното и сексистки банално патриархално мислене. В този регистър попада една дълга поредица автори - от симптома на "вулгарното" писане, което наложи Христо Калчев, до натрапливата производителност на Александър Томов, от Палми Ранчев до вече познатия ни Димитър Бочев, от Васко Жеков до ранния Стефан Кисьов...
Нищо чудно, че тук са най-големите пазарни успехи на българския роман, нищо чудно, че тези автори са едни от най-много пишещите на българския пазар: клишето е не само търговска стратегия, но също така нарцистична техника на желанието да бъдеш известен. Всъщност не е чудно и наличието на женско присъствие в тази поредица. Водена от една дълголетна традиция, българската писателка почти винаги се идентифицира с потребностите на "мъжкото" преживяване, защото те - доколкото доминират в патриархалното общество - са критерий на успеваемост сред масовия читател. Най-добрият пример е Здравка Ефтимова. "В студената ти сянка, лейди" представлява учебникарски пример за продаваемост на стандартните мъжки фантазии. Гледната точка на еротичното преживяване тук е здраво фиксирана в позицията на агресивно-сантименталните патриархални представи.
Ако трябва да обобщим типа еротика, който доминира в новия български трилър - битово-криминален, криминално-политически, с уклон към психологически наблюдения - трябва да кажем, че в опита си да изглеждат интересни, оригинални и продаваеми, тези творения възпроизвеждат модела на старозаветното преживяване в областта на социално-сексуалните практики. В този смисъл те са мъртвородени за перспективата на новото време. Тяхната склонност да преувеличават старото, онези форми на патриархално светоусещане, които вече креят върху смъртния одър на западната цивилизованост, ги приковава в стандарта на поп-потребителските потребности. Като възпроизвеждат традицията на балкански сексисткото писане в един крайно неподходящ момент на културна глобализация, те всъщност сами си затръшват вратите на способността да попаднат в историята на българската литература.
При това положение логично ще бъде да предположим, че алтернативата трябва да дойде някъде отстрани на "овластеното" (като традиция, която възпроизвежда желанието за власт) писане. Искам да кажа, че ако има алтернативна еротика, включително в българския роман, тя изисква алтернативна субектност. Такъв субект засега се поражда единствено в "периферията" на патерналистичното преживяване. Скромният пример за него е вълната на "женската" белетристика през 90-те години. Важното в случая не е това, че авторите са жени, защото много други писателки възпроизвеждат в литературата шаблона на социалните отношения. Важното е, че вече има жени, които отказват да се идентифицират (имам предвид една спонтанна, незадължително осъзната и целенасочена идентификация-позиция на пишещия субект) с мита за "вечните" стратегии и структури в човешкия опит.
Този вид писане се поражда в пролуките на традиционното светоусещане, то представлява предизвикателство (другостта винаги има потенциала да съблазнява нормата) и бавно изгражда един нов тип очаквания, нов тип еротична нагласа сред културната публика. Тук примерите не могат да бъдат много. На първо място - и трите книги, които е публикувала до този момент Емилия Дворянова. Плуралистичната, неуловима, флуидна еротика в тези творби изглежда направо невероятна при липсата на всякаква подобна традиция в българския роман и особено върху фона на остро монологичното мислене в родната ни литература.
Изненада преди няколко години поднесе и първият роман на Мария Станкова, "Наръчник по саморъчни убийства". Еротичното там смело надмогваше бариерите на нормативизираната субектност, то постави проблема за социалната идентичност в модела на патогенно-криминалното преживяване, задължително невидимо до този момент, щом става въпрос за жени. Новелата "Пого" на Райна Маркова беше прицелена като алтернативна литература. Сантименталният ъндърграунд звучи малко провинциално в началото на новия век, но все пак извежда социалната маргиналност като позиция на желанието за писане в условията на една властово фиксирана патриархална литературност.
Алтернативният субект на еротичното преживяване би могъл да се появи в практиката на други периферни позиции - като гей-роман или в посоката на някаква етническа група, например начало на "циганско писане". (Всъщност тук трябва да споменем недодръзнатия опит на Марина Пенчева да създаде "лесбийски" роман, само че в този случай "лесбийското" изглеждаше декоративно пришито към фона на най-баналните отношения.) Истината е, че нямаме нито гей-роман (удивително за края на
XX век, но показателно за мъртвата хватка на властовите традиции), нито "циганско писане". Все пак литературата не възниква отникъде и най-много сякаш романът изисква натрупване на цивилизационна традиция.
Известни опори на възможността да се закрепи линията на алтернативното еротично мислене можем да видим и в друга група от текстове, където всеки текст е различен по своему в опита да се отклони от стандартите на вулгарното или банално писане. Характерен пример сред тази група работи представлява "Естествен роман" на Георги Господинов. Тук еротиката е негативно присъстваща, отместена като перспектива на сюжетното действие; тя е това, което не се случва в повествованието. Именно тази неслученост, нейната липса или отместеност има значеща функция. Еротиката, иначе казано, е нещо, което липсва в живота на героите, в живота изобщо - поне в "нашия" живот.
"Поп Богомил и съвършенството на страха" от Владимир Зарев е много амбициозна книга, която критиката прескочи набързо и незаслужено. Тя е симптоматична с потребността да засрещне двата типа еротика, за които сме говорили до този момент. Там, където еротичното изображение засяга модела на отношенията между мъж и жена, текстът е типично традиционалистичен. Жената е тяло, а мъжът - дух; женското тяло е съд, вместилище, а в мъжкото се поражда онова съдържание, което дава начало на нов живот. В този смисъл въпреки своите философски тенденции (и може би точно заради тях) книгата си остава при Аристотел, който твърди, че функцията на бременната жена е тази на празния съд. И в същото време има един друг вид еротика (на мъжките отношения) и там е направен опит да се разиграят духовни аспекти на еротичното преживяване. Тук вече ще срещнем проблематика, която в никакъв случай не е традиционна за българския роман, още по-малко за вулгарното писане през последните десетина години - например еротика на религиозното преживяване, на отношенията между водач и група, между болест и здраве...
Един особен случай на възможността стереотипът да зададе перспективата на известна алтернативност, когато е поставен в носталгична позиция, представлява романът "Елените" на Светлозар Игов. По своето родилно светоусещане тази книга ни връща много назад, някъде към 60-те години. Нейната еротика има сантиментално-романтичен характер и това придава носталгично звучене на целия текст. Все пак не бих я нарекла ретро-еротика, защото думата "ретро" предполага дистанция, в която се осъзнава невъзвратимата отделеност на някакъв вид преживяване въпреки импулса към негово повторение в нов социално-културен контекст.
И накрая ще се върна пак към началото на своите наблюдения, за да опитам едно обобщение. Бедата с еротиката в българския роман идва оттам, че нашите писатели разбират еротичното преживяване тематично. За тях въпросът рано или късно опира до това да покажат в сюжетното поведение на конкретни герои кой какво е направил, с кого го е направил, как и (до)колко го е направил... Еротичното не успява да се превърне в начин (или стил) на естетическо мислене и още по-малко - в начин на писане, в трепет на словото, който въздейства върху четящия без необходимостта да се говори мръснишки, да се използва предизвикателството на традиционно табуирани думи. Почти не се среща съзнанието, че еротиката може да бъде кодирана в синтаксиса или подредбата на изречението, в мелодията на говора, в способността на думите да внушават настроения, без да изричат пряко внушението...
Разбирана само като конкретна действителност на сюжетното поведение, от една страна, тематизирана като прицел на желанието да се каже нещо "важно" за други неща, еротиката в българския роман (не само днес) си остава приклещена между баналното мислене на традиционализма и криворазбраната революционност на порнографията. Сякаш нищо не се е случило от времето, когато Боян Пенев се оплаква от непреодолимия битов практицизъм на българската литературност. Освен това, че е изминал близо един век, разбира се.

Милена Кирова

Доц. д-р Милена Кирова е преподавател по Нова българска литература и психоаналитична критика в СУ "Св. Климент Охридски". Сред значимите й публикации са книгите "Сънят на Медуза" и "Изпитание на символите", както и съавторската студия "Тялото, разковаване" в книгата "
Lа Velata" на Емилия Дворянова и Милена Кирова.

Някои заблуди на социалния конструкционизъм-Риктор Нортън

НЯКОИ ЗАБЛУДИ НА СОЦИАЛНИЯ КОНСТРУКЦИОНИЗЪМ

Риктор Нортън

През изминалото половин поколение историята на хомосексуалността е доминирана от догмата на социалния конструкционист. Училището понякога е наричано "културен конструктивизъм", който скрива неговия политически дневен ред; тяхната история неизменно се фокусира върху 19-и век, ерата на буржоазния капитализъм, годен да бъде подчинен на Марксистки/Маоистки икономически анализи. Когато тези теоритици говорят за "социални конструкции", те специфично се обръщат към идеологиите, конструирани от буржоазното общество, за да контролират работещите класи.

Социалните конструкционисти твърдят, че в 19-и век заемят място значителни промени - защото точно тогава техните политически теории ги задължават да са заели място като част от диалектиката на революцията. Чрез определянето на "хомосексуалния" като "модерен хомосексуален", социалните конструкционисти могат по-лесно да се придвижат към предефиниране на самия модерен хомосексуален, който просто има "класово съзнание", както и политизирания хомосексуален, чиято "класова съзнателност" му/й дава правото радикално да проблематизира такива концепции като джендър. Целта е преборване на класовата война, така че "хомосексуалните" (и мъжете, и жените) да изчезнат като класа. Класовата борба е необходима черта на социално конструкционистката теория - ако може да бъде показано историческо доказателство, което да установи съществуването на хомосексуалната роля и идентичност преди капитализма, тогава материалистическата теория се сгромолясва. Сведенията за появяването на субкултурата нa обратните, при все че това е решаващо за теорията, е най-слабата част.

За историците е много лесно да установят, че повечето от сексуалните категории за които се предполага, че са възникнали под модерния капитализъм, всъщност съществуват от много по-рано. Все пак важно е занимаването с този oтносително податлив клон за унищожаване, защото сведенията от 19-и век са основните опори на социалния конструкционизъм, без които неговите стопански/контролни анализи на хомосексуалността се превръщат в безсмислени. Всеки труд, който демонстрира съществуването на значителни "конструкции" преди 1800 г. ще клони към подкопаване на теориите на Мишел Фуко за скъсването между "епистемите" на Класическата Епоха и тези на Модерната Епоха.


Интерпретациите на Дейвид Халпърин върху гръцката и римската "сексуалност" бяха наложени като факт, вместо да произтичат сами по себе си. Неговото доказателство, че сексуалността не изразява вътрешни диспозиции или склонности толкова много, както е служела за полагане на социалните актьори в означените за тях места, по добродетелите на техните политически устои, е широко основано на атинските определения за гражданство (на възрастни и мъже) и техния монопол върху властта, от една страна на голямото резделение между тях, и жените, децата, чужденците, робите. Той открива вътре в това тяло на най-вече правнически дискурс легитимираните сексуални връзки на "една културна дефиниция на пола като дейност, която се забелязва най-вече между гражданите и не-гражданите, между лица с напълно вложен граждански статус и установените със закон второстепенни такива". Странният извод ще трябва да бъде това, че не-гражданите сред тях нямат сексуалност. Взаимната любов на селяните и овчарите в хомоеротичната пасторална традиция, популяризирана от Virgil, ще същствува като в затвор, извън теорията на Халпърин.

Може да е съвършено смислено да анализираме структурите на власт и статус, към които сексуалните връзки - хетеросексуални и хомосексуални - са свързани, но всичко това не е само за да бъде казано за сексуалните връзки: ние все още се нуждаем да се занимаваме с това, което ги прави специфично сексуални и ги разграничава от не-сексуалните властови връзки. Историята на хомосексуалността като власт няма обща граница с историята на хомосексуалността като желание. Напълно е възможно да четем модерната сексуалност като "джендъризирани властови връзки", много сходни до античната сексуалност.


В известното становище на Фуко четем: "Хомосексуалността се появява като една от формите на сексуалността, когато е преместена от практиката на содомията върху един вид по-висша андрогинност, един хермафродитизъм на душата. Содомитът е бил временна грешка; хомосексуалният сега бива порода." Но всъщност холандските содомити през 1734 г. са били описани от съвременниците си като "хермафродити в съзнанието си" - едно точно сходство с "хермафродитизма на душата" на Фуко.

Истината е, че хомосексуалните категории съществуват в много по-ранни векове преди 19-и век. Има литературни попадения от италиански автори от 15-и век, които изобразяват хомосексуални характери, вместо хомосексуални случки. Записите на испанската, португалската и бразилската Инквизиция; парижките полицейски архиви от ранния 18-и век; записите на нощните пазачи от 16-и век във Венеция - всички ясно документират преобладаването на мъжете ергени и тези, които предпочитат собствения си пол. Статистическите анализи на частично пълните и детайлни флорентински записи на семейния статус на мъжете, инкриминирани за содомия от 1478 до 1483 г. показват, че три-четвърти от тези мъже са били ергени - потвърждаващо по-ниска степен на брачност, отколкото в общата популация. Също така почти всички записи от тези източници представят случаи на дълготрайни връзки между мъже, които живеели заедно в "содомитски грях", който включва интимност и нежност. Двама венециански лодкари са арестувани заедно през 1357 г. за няколко години. Няколко мъже, разследвани от парижката полиция през 1720-те, претендират, че те са търсели "трайни връзки". Що се отнася до полицейските доклади от 1748 г., двама мъже живели заедно, спали интимно в продължение на две години: "За Дюкюнел беше почти винаги необходимо да се протегне на кревата, под главата на Дюмен. Без това Дюмен не можеше да си почива." Това са нелепости, коита маркират подобни содомити като "временни грешки", вместо като членове на биологичен вид/порода.1

Представата, че сексуалната ориентация е специфично модерна концепция (само на сто години) е една от историческите грешки, която прави теорията на странностите2 не изцяло достоверна. Аристотел вярва, че някои хора са били "естествено склонни" към хомосексуално поведение (Никомахова етика); в един труд посветен на него (Problems), Aристотел размишлява върху произхода на "ориентацията" на зрелите мъже, които предпочитат да бъдат анално прониквани. Разговорите, записани от парижката полиция към1720 г., съдържат такива изказвания като: "Вкусът му беше такъв през целия му живот", или "От ранна възраст той не правеше нищо друго, освен да се забавлява с мъже; тези удоволствия бяха в кръвта му." Една бележка под линия в английския превод на творчеството на Сафо, отнасяща се до слуховете за нейното "нещастно отклонение от природните склонности", показва, че модерната концепция на девиантната ориентация си е била на мястото в Англия към края на 18-и век. "Склонността" е бил сходно използван термин близо два века по-рано във Франция: в ранния 17- век Francois Callon, главата на Холандската търговска компания в Нагасаки, излага следното за третия шогун, Лемицо (1604-51): "ниското мнение, което притежава за жените и срамежливата склоност, която има спрямо момчетата, винаги го е пазела от брак", което ясно обобщава понятието за ориентацията. Повечето антични и местни езици също използват термина "склонност", за да опишат желанията на обратните, и върху него често са коментирани превилегированите склонности.

Тъй като терминът "склоност" сега е общ в правен и психиатричен дискурс, ние смятаме, че това е научна дума. Но естествено, това е само метафора, показваща посоката, предначертана от обаянието и навигацията, които постепенно изместват тези метафори, задаващи посока, използвани по-рано от 1970-те: склонност, отклонен, извратен, предпочитание, вкус, тенденция, влечение, нагон. Сексуалната любов често е изразявана в такива дирекционални метонимии: посоката на купидоновите стрели към обекта на желанието е толкова обща черта на класическата хомоеротична поезия, колкото и на хетеросексуалната. Човекът, който "има очи" за добре изглеждащите младежи, се появява в класическата арабска поезия и посоката на неговия взор ясно създава неговата сексуална ориентация като съществена част от основната му персоналност. Елинската литература е пълна с позовавания за хетеросексуална и хомосексуална дихотомия, дори приписва отговорност за всяка ориентация към различните божества. От Средновековието до Ренесанса съществува жанр, който се занимава със съответните достойнства на любов за мъжете или за жените, и по една случайност, за любовта на жени към жени; в тази традиция има изобилие от думи и термини за "избор" и "склонност". Дискусиите за "пристрастието" и "предразположението" и призива за включване вместо за борба с човешкия сексуален "темперамент" са централни за френското Просвещение и пред-революционна литература (която, видно, изобразява характери с хомосексуални "чувствени апетити").

От другата страна на медала, негативната концептуализация на хомосексуалния като клас от личности, разграничаващи се от другия пол, е общо за античните времена. Един ранен хроникьор на живота на Император Ай (царувал от 6в. Пр.Хр. до 1 сл.Хр.) забелязва: "По природа Император Ай не го е грижа за жените"; любовта му към неговия любимец Донг Ксиан поражда метафората "отрязан ръкав"3, която действително се превръща в символ на изключителна хомосексуалност в Китай. В Англия през 1707 г. хомосексуалните мъже не просто са били нарични содомити (което евентуално се отнася само до един акт), но също така и "женомразци", метонимия, която ясно сочи една от чертите, за която се смята, че е била централна за ориентацията във връзка с джендър4. Изключително хомосексуалните мъже в 17-и век в Япония са били наричани "onna girai" - "женомразци". Мизогинията винаги е служела за прокарване на негативно доказателство на хомосексуалната ориентация. Терминологичните еквиваленти на "женомразец" са общи за много от античните езици, където термините за означаване на привличане към същия пол са допълнени от термини, които предполагат ориентация, отдалечена от отсрещния пол.

Също така "мъжемразка" е честа индикация за лесбийска ориентация. През 1708 г. Sarah Churchill казва, че "Кралица Ана няма склонност към никой друг, освен към собствения си пол", и през цялата тази история жените, които не са били "никак склонни да се омъжват", са били приемани като лесбийки.5

Негативното определение на ориентацията, разбира се, е продукт на хомофобия, но изненадващо е как много често то е акуратно комбинирано с по-позитивните възприятия върху ориентацията като едно неизменчиво и неизбежно желание, с други думи една фундаментална склонност. През 1584 г. Джордано Бруно описва Сократ като притежаващ "естествен нагон към развратната любов към момчетата" (la sua natural inclinatione al sporco amor di gargioni). Секс-"нагонът" естествено е една от ключовите черти на т.нар. "модерно" понятия за ориентация - така както е било преди стотици години.

Каквато и стойност да има или няма понятието за сексуална ориентация, то не е социална конструкция на модерната западна идеология, но съществува в античните и пред-модерни времена така, както и днес, както и в азиатската и средноизточната, така и в европейската и американска култура. Не само че сексуалната ориентация като понятие има дълга история, но аз мисля, че това е и ценен и точен начин за идентифициране - ориентиране - на себе си и другите, показващ нещо съществено и фундаментално за пероналността и темперамента. Това е нещо основно, което не е "конструирано" от никое специфично социално или културно, или икономическо струпване на обстоятелства, но е нещо, което произтича отвътре.


Най-голямото препятствие за точната история на гейовете и лесбийките е догмата, че queer културата е инверсия на праволинейната култура6 и че всички тези черти се появяват единствено във връзка с нея. Това успоредява сексологичната/психиатричната гледна точка на хомосексуалните като винаги и с необходимост "инвертиране" на хетеросексуалния. Нито една от тези теории - реакционната/компенсационната/инвертната - не се издигат до критико-исторически подробен оглед. През 70-те и 80-те г. на 20-и в. много теоритици споделят гледната точка на Bronski (1984), че много от гей-чувствителността (и целия спектър, който обхваща) цели да се добере до вътрешността, до някаква приемственост от мейнстрийм-културата г... Повечето общи версии за този легитимизиращ довод е доказателството, че гей мъжете превъзхождат в новаторството и представянето на изкуствата.. Тъй като високата култура (опера, класическа музика) носи в себе си почтеност по дефиниция, много гей-мъже са нерешителни по отношение на заявяването на тази почтеност. Това е глупост и неразбиране. Да си привърженик на операта е да бъдеш аутсайдер в повечето градски служби, да оставим настрана околната среда на якичките! Всеки мъж от северна Европа или Северна Америка, който изпитва интерес от опера или вътрешен дизаин е заклеймен като педераст, дори и сред гей мъжете. Да се интересуваш от класическа музика е да се поставиш отвъд границите на нормалната мъжественост и интересите на по-ниските и средни класи, а не да влезеш в мейнстрийма. Не мога да повярвам, че някой сериозно ще си помисли, че това е пътят за приемане от праволинейните.


Психо/социологическата позиция че "самият аз" създава "другия", за да определи себе си, може да бъде широка истина, но визията че "нормалните" хора определят себе си във връзка обратните е теоритично твърдение без историческо доказателство. Все пак Chauncey (Gay New York, 1994) твърди, че "в собствения контрол на гей-субкултурата доминиращата култура е търсила над всичко да контролира своите собствени граници"; всъщност цялата книга е предостатъчно потвърждение на факта, че обширното мнозинство от обикновени хора е било също така равнодушно или само любопитно към обратните. Повечето от контрола на който се позовава (Chauncey) трудно е имал някакъв ефект върху обратните, и много по малко върху праволинейните.

Съдебните записи от ранната медицинска литература демонстрират отново и отново, че съществуването на обратните идва като едно голямо разкриване за повечето хора - особено за обичайните членове на съдебните журита, за чиито ползи се предполага, че е бил конструиран този "друг". Експозетата на вестниците за скандалната мрежовидност на обратните или за субкултурата им са точно това: учудващи разобличения за неща, които биха били непознати за нас, но не и за дейността на безстрашния репортер. Всъщност вместо да експлоатира "друго"-определения потенциал на педерастките скандали, авторитетите често се опитват да ги заглушат, съзнавайки колко мого хора, понякога изтъкнати, ще бъдат въвлечени в това. "Контролът на границите" основно съдържа разпръснати енергични мерки на натиск, когато те заплашват да се изплъзнат от ръцете на публичния имидж на един град, който се готви да покровителства международни игри по атлетика или някой панаир. Обратните и субкултурите са активно скрити от погледа така, като че ли за да не изложат на опасност дефиницията на нормалните хора и култури.


Опростеното мнение, че човекът трябва да продуцира хомосексуалните за да има граница която да продуцира хетеросексулните, напълно страни от дългата история на потъпкване и цензура на познанието относно crimen nefandum и peccatum mutum, безмълвния грях. Правната практика в ранния 18-и век на Амстердам е типична за много епохи и култури: процесите срещу содомити са били тайни афери; когато содомити са били екзекутирани, документите по делата понякога са били унищожавани така, че да не останат никакви записи (Noordam 1989), повечето содомити са били екзакутирани тайно, вместо публично, както другите престъпници; содомитите, които са били лишени от свобода, са били пазени скрити в уединение в мазетата на затворите и не им е било позволено да се смесват с другите затворници или да взимат участие в затворническия труд: Ян Янс, осъден през 1741 на 17 год. възраст, прекарва оставащите му 57 години сам в своето мазе, неговото съществуване в действителност е непознато освен за модерните учени (Meer 1989). Как Ян Янс служи като негативен пример, за да се дефинира и настоява нормалността? Трудно е във всяка ера, в която не намираме социалните авторитети, отчаяно опитвайки се да намерим любовта, която не дръзва да произнесе своето име, една тайна от хорските маси, вместо излагането й на показ като публично предупреждение. Страхът, че обикновените хора ще бъдат изкушени от хомосексуалността, научайваки се на нея от своето собствено същество, е преувеличеното отношение на агентите на социалния контрол.


Социалните конструкционисти са убедени в това, че "содомитът е модерно понятие, че относително в последни времена "содомия" е просто колекция от сексуални актове." Теорията, че "содомия" предхожда "содомит" е основната догма на всички класически социално-конструкционистки текстове, като всички те настояват, че хомосексуалната идентичност е предхождана и детерминирана от активната или рецептивна роля, взета по времето на сексуалния акт, или идентификация с женската роля. Както с много други социално конструкционистки теории, виждането че актовете вместо лицата са били важните черти за дискусиите върху хомосексуалността в модерни времена, е исторически лингвистично необосновано. В действителност във всяко общество и във всяка историческа епоха съществителните, отнасящи се до лицата, са били по-важни отколкото термините за нематериални постъпки. В началото много такива термини са били прилагани за лица много преди да са се появили, за да бъдат прилагателни, употребявани за поведението. В латинския думата "содомит", sodomita, съществува по-рано, отколкото думата "содомия", sodomia. В лингвистични условия понятието за хомосексуално лице предхожда понятието за хомосексуален акт. Содом естествено е името на град (както изглежда - от Sadeh Adom, "червено поле" или "поле от кръв" - неясен произход и извеждане). Содомит е лице, което идва от Содом, проявяващо характеристиките на жителите му. Първоначалният християно-еврейски термин за обратен е национално-културен термин, а не сексуален означител. В Средновековието термина "содомия" може да бъде използан за описване на анален акт, дори хетеросексуален анален акт, но думата "содомит" е еднозначна и е значела хомосексуален мъж, независимо дали сексът, който е предпочитал, е бил анален или друг.

"Содомит" от най-ранни времена е апел към една идентичност, идентичност свързана с идеята за самосексуалността и съораженията на идентичностните характеристики, вместо на аналния секс. Християните са виждали Содомията като напълно персоналистичен тип, цяло същество което застрашава общността, чието хомосексуално поведение е симптоматично за неговите антисоциални отношения. Основната тема на антосодомитската литература е Содомитът, отдаващ се на содомията - защото това е най-ужасното нещо, което той може да мисли или да изрази неговата фундаментална перверзност и неговото презрение към Бог и природата. Становището на Greenberg (1988), че "средновековните инквизитори не са се интересували от хомосексуалните, а от содомитите" не само, че основополага грешно оразличаване, но е зле издържано срещу историята; оцелелите записи на Инквизиторите срещу содомити (и лесбийки) показва, че църквата много се е интересувала от тези теми и миналото им, кога за първи път са преживели техните хомосексуални чувства, какви са били техните морал и религиозно отношение - какъв е бил техният характер. Содомията е само един симптом на содомитската същностна натура.







Същностно историята на обратните е историята на културата им. Това не е културата на специфичните сексуални актове, нито трябва да бъде история на социалните отношения към хомосексуалните. Тази история е все още голяма част от историята на сексуалността и се нуждае да бъде разситуирана вътре в историята на не-сексуалната култура и етнически обичаи. Все пак е важно да разпознаваме (често враждебната) околна среда, в която обратните оформят своята култура, една история на хетеросексуалните предразсъдъци не е централна за историята на хомосексуалността. Това е история за опита на обратните, не за праволинейните отношения; тя е за любовта сред обратните, не за законите срещу тях; тази информация разчита повече на информацията от обратните, отколкото на тази за обратните. Нуждаем се от нещо повече от това, което антрополозите наричат "пълно описание" като противопоставено на великите разкази. Личните автентични показания за един обратен по време процес на содомия са по-ужасни от всички статистически анализи на екзекуциите за содомия в даден век, и далеч по-ужасяващи от мненията на съдебните заседатели. На показанията на потиснатите винаги трябва да бъде давано превъзходство.


Социалния конструкционизъм има своите традиции в литературната критика наедно с лингвистичната теория (структурализъм и пост-структурализъм), който набляга на това, че смисълът на текста е в зависимост от тези, които го интерпретират. Почувствано е, че нищо не може да бъде познато без това, което предхожда текста (авторовото намерение), но който и да го чете, ще го интерпретира по собствен начин в светлината на собствените предразсъдъци. Професионалното тяло, което интерпретира текста, възстановява "дискурса" вътре в условията, които текстът дискутира. Поради склонността, социалните конструкционисти не се вглеждат във феномените, които предхождат текста и които не са част от дискурса, - оттук гледната точка, че хомосексуалността не съществува, докато не е бил създаден дискурсът за нея. Социалните конструкционисти не допускат факта, че културата на обратните не е просто текст и не е опакована от дискурса за нея. Вътре в медицинските и правните дискурси е отделено недостатъчно внимание на показанията на самите свидетели, като самозащитно доказателство, дадено на съда или като case studies7, предоставени от самите обратни. Хомофобският дискурс добре може да преувеличи формата на тези показания, но много често чуваме и автентични такива, които не отговарят директно на въпроса и оттук прокарват информация за реалността, която лежи отвън на дискурса, или пък показания, опровергаващи изводите, нерешени за дискурса. Деконструкцията на дискурса не е достатъчна: разкриването на това, което лежи отвън на дискурса също може да бъде важна част от политическата дейност. Разбирането на обратните за тях самите е оформено от много неща отвъд психиатричните и сексологичните консултански кабинети и лекторни зали.

Повечето историци на хомосексуалността се провалят в разграничаването между хомосексуалност и хомофобия, и вместо да изучават опита на обратните, тръгват по лесния път на изучавнето на законите срещу тях, в този смисъл прехвърлят фокуса от обратните към насилниците им. Това може да бъде признато за политическа стратегия вместо за уместно историческо старание. Теориите за идентичността на обратните или хомофобията в общата популация не могат да бъдат установявани срещу изследването на законодателството, което като обръщане към историята на обратните трябва да бъде отстранено като второстепенна нишка или дори изоставено.

Малочислеността на доказателства относно хомосексуалните в частност обяснява защо историците са поели лесния път към изследване на законите срещу хомосексуалните. Социалните конструкционисти, бидейки заинтересувани от социалния контрол, естествено се фокусират срещу законите, предназначени да контролират сексуалността. Едно изследване на законите по-лесно защитава галените им теории: в този смисъл Jeffrey Weeks (1977) казва, че "централната точка [на постъпката на Хенри VII от 1533 г. по деузаконяването на хомосексуалзма] е била в това, че законът е бил насочен към серии от сексуални актове, не в частност за типове или лица. Няма понятие за хомосексуален в закона." Но със сигурност това е характеристика на всички правни углавни постановления: неизменно са регулирани актовете, а не лицата. Всички закони се позовават на углавни престъпления вместо на углавни престъпници: углавни престъппления вместо углавни престъници винаги са субектът на законодателството. Единственият осъществим начин за контрол над хората е контролът над техните действия: работа на закона е да определя категории на действията вместо на лицата. Фуко в неговата История на Сексуалността постоянно прави грешката да разглежда законовите дефиниции като че ли те са именно еквивалентът на социалните дефиниции. Разбира се, античните и канонични кодове се занимават със содомията като категория на забранения акт: правните текстове винаги са съвестни в идентифицирането на действията, защото само действията могат да бъдат регулирани. Това само по себе си е нито изненадващо, нито значимо: в никакъв смисъл не се установява доказателство, че типовете лица са податливи на престъпление, докато не са разпознати в обществото. Всъщност обществото, на което му липсва елегантната дискриминация на свещениците и адвокатите, достатъчно често се изказва за криминалните типове лица. Фактически всички антични и средновековни сатири са били неизменно прицелени срещу содомитите и пасивните партньори на педерастите (катамити) като лица, вместо содомията като сексуален акт.


Странно е, че в историята на любовта, която не дръзва да произнесе името си, авторитетите не се опитват да постигнат социален контрол на широкоразпространеното публично именуване на тези престъпления, което всъщност е това, което социалните конструкционисти предлагат да би следвало да се направи. В противоположност на това старанието е върху потушаването на цялото познание за такива хора и актове, дали от страх, че така ще имат властта да окуражат подобно поведение, или просто защото са почувствали, че ше бъде твърде засрамвашо и скандално, та да бъде публично. Това е основното противоречие в добре известната теория на Фуко. Най-високото ниво на цензура в това поле на изследване е достатъчна индикация, че на хомосексуалния опит не е позволено да стане част от този дискурс. Но да подкрепи съдържанието чрез доконструиране на дискурса, чрез разкритието, че това е по дивашки изкривено и смахнато, без стремеж да бъде възстановено това, което е забранено, е заговорничене с цензорите.


Практикуването на буч-фем ролите е много обща черта на лесбийската култура през 50-те години на 20-и век.. През 70-те под влиянието на политическите идеали на гей либерационистите, буч-фем ролите са били отхвърлени от лесбийките като ретроградно наследство на патриархата и като маймунско подражание на хетеросексуалните роли... Лесбийки-феминистки като Sheila Jeffreys могат да бъдат оправдани в опредметяването на ролите в политическитe анализи, но разглеждано точно от историческа глeдна точка, твърдението, че буч-фем ролите са част от лесбийското завещание е добре документирано. Атаката на Jeffreys е провалена от липсата на политическа перспектива и от нейното догматично упование на социално-конструкционисткия модел. Тя доста некоректно твърди, че сексологичното описание на Havelock Ellis на "мъжките" лесбийки се базира на неща като мъжка еротика; всъщност неговите case studies са прокарани от лесбийката Edith Lees, негова жена, която убеждава половин дузина от нейните лесбийки-приятелки да допринесат, разказвайки историите на живота си - такъв самоселектиран материал може де е непредставителен, но не и "митологичен", както Jeffreys твърди. Мъжките лесбийки са били реална обща територия в цяла Европа и Америка към 1890 г., много преди да са използвани като "инвертен" модел от сексолозите, които "не толкова дефинират лесбийската идентичност, колкото описват и категоризират това което лично виждат в тях" (Marta Vicinus 1993).

Лесбийките феминистки през ранните 1970-те съвсем съзнателно и нескрито се стремят да откъснат лесбийките oт културните им обичаи (Case 1993). "Упоритото желание" (Nestle 1992), обилно документира "насилственото лишаване от наследство" на лесбийките от 40-те и 50-те години на 20-и в. от "освободителките" лесбийки феминистки; опитът на цяло поколение лесбийки от негърската и работещата класа е заличен от политически коректната им история, и към 1975 г. буч-фем двойките просто спират да ходят по баровете, като така съвсем грешно са обявени за "изчезнали" (MacCowan 1992). Принудителното безмълвие на лесбийската култура, дошло от лесбийките-феминистки, показва истинското лице на социалния конструкционизъм.


Към списъците на големите "кралици на историята" мижем да се върнем обратно много преди 19-и век. Списъците на известни хомосексуални съвсем опосредствено нито са ограничени от Модерната епоха, нито пък са открити само в хомофобски контексти (и двете ще бъдат предпоставки на социалния конструкционизъм)... В главата "L'amour nomme Socratique" на Волтер в неговия Философски Речник (1764) вмъква списък от извесни педерасти... През 1623 Theophile de Viau (1590-1626) - един от най-интересните предмодерни обратни, несправедливo наричан "либертин" - адресира една неприлична поема - "За маркиза на Бъкингам" - т.е. любовника на Джеймс I - Жорж Вилие, дук на Бъкингам, разказваща следното:

С песните си Аполон
Покварява младите хиацинти,
Тъй, както Коридон изчука Аминтас,
Така че Цезар не презира момчетата.
Един изчука Мусю ле Гранд де Белегар (на Во приятел),
А друг изчука Ком де Тоне
И туй на Англия научи царя
Не прецака ли Бъкингам той?

Такива списъци за доказателства prima facie за съществуването на такава идентичност на обратните през ранния 17-и век: дьо Во тук ясно използва концепттуалната рамка на членовете на група от хора, обединени от нещо общо. Всяко доказателство, че това установява група от содомити вместо група от обратни достатъчно ясно пропуска смисъла: а той е група от лица, не от актове.

Същността на всеки списък е в това, че той установява общностното между включените в него - иначе няма смисъл от съставянето му. Един списък от ябълки, праскови, круши, лимони и т.н. функционира като списък точно защото установява или използва резюмираното или родово значение на "плод". Тези ренесансови списъци, и особено по-положителните каталози от "верни приятели", установява идентичността на обратните точно по същия начин, както средновековните литературни каталози на Добрите Жени и Жалките Жени, предназначени да установят характера на точните персоналистични типове. Негативните списъци са склонни да създават стереотипи, докато позитивните - да създават амалгами или композиции - последните две специално са предложени за моделите на поведението.

И така, какво е предназначението на тези списъци? Доказателството на социлния конструкционизъм е, че списъците на големите "кралици на историята" са компилирани най-вече, или почти, върху потиснатото малцинство, за да опровергае клеймото, прикрепено към хомосексуалността от хетеросексуалната мейнстрийм култура. Но използването на тези списъци като искане за по-голямо уважение от обществото е вторичен резултат, а не основното предназначение на списъците, което трябва да прогони чувството за алиенация чрез преоткриване на нашите собствени културни традиции. Списъкът на тези кралици на историята е съставен от обратните, за да открият собствено място в една историческа традиция, да се наслаждават на това, че са част от културното единство. Мисля, че извършваме грешка в премахването на тези списъци като част от апологетичния дневен ред. Рядко отбелязван е един очевиден факт за тези списъци: почти всички фигури, на които се позоваваме, са неизменно исторически вместо съвременни. Списъците oзнаменуват не факта, че са толкова велики, или дори, че са креативни или добри, а че те са част от историята: ние имаме унифицирана историко-културна идентичност.







Историците неадекватнно адресират проблемите на субкултурните формации. Доказателство, изведено от спомени, дава малка подкрепа на визията, че субкултуритре са "конструирани" в опозиция на хомофобията. Ако това, че субкултурите възникват само в отговор на външен натиск, беше вярно, тогава субкултурата на обратните наистина никога нямаше да е изплувала: нейните членове са субекти извън закона, та до смъртното наказание; никога не е имало някаква скрита адмирация за обратните така, както е имало например за престъпниците, които често са посипвани с блясък и се превръщат в модели за младите недоволни хора. Праволинейният свят никога не е притежавал двойни стандарти като еквивалент към обратните във Викторианската отворена експлоатация на джентълмените към женските проститутки, представящи ги като "ангела на къщата" по колоните. Историческият фокус срещу специфичните субкултури на обратните разбулва много черти, които органически са изгрели отвътре на субкултурата и не обслужват никакво предназначение на социалния контрол, който по общо мнение оформя субкултурата. Това, което разбулва, е една етническа култура. Човек може да присвои тази есенциалистка позиция пренебрегвайки факта, че очевидно има някаква скала на взаимодействията между културата на обратните и на праволинейните, и че параметрите на културата на обратните често могат да бъдат ограничавани чрез правила, наложени от праволинейната. Но субкултурите на обратните трябва да бъдат отчетени като примери на култура, прогонена под земята, удържаща някои от техните произходни черти, докато другите биват подготвяни да се борят с променливите морални климати. Собствената задача на историята на обратните трябва да е подчертаване на общо взето неразпознатите черти, които са интегрални на субкултурата сама по себе си, а не като резултат от потисничество. Култура на обратните, като еттническа култура, може да бъде независима от доминиращата култура, самодетерминирана вместо социално контролирана.

Бележки на преводача:

1. Има се предвид спомената вече “порода” на Фуко.

2. Английската дума queer, естествено, е жаргон за "обратен", което не ми пречи да я интерпретирам в по-широк контекст както в случая; в нашия език в жаргонната употреба на "обратен" далеч няма позитивност, за разлика от английския, който иначе гъмжи от други цветущи думи за хомосексуалните; в случаите на употреба на "странност" съм имал предвид точно това негативно ползване на думата в нашия език, за да я избегна в едно по-сериозно говорене. Оттук нататък в текста употребявам "...на обратните" за повече коректност към оригинала, но нека тези предпоставки останат в сила чрез това уточнение.

3. Историята разказва, че Императора отрязал единия си ръкав и го дал в ръцете на любимия си като символ на отричане на собственото си положение, и така даряващ му нов социален статус.

4. Тук за втори път употребявам думата gender, като преди това я употребих и като причастие: мое убеждение е, че тази дума, поради честата си непреводимост, трябва да бъде интегрирана в българската употреба не текстове в областта на т.нар. gender studies. За допълнителна яснота прилагам и следния текст:

"Джендър: посочва променливостта на социално конструираните поведенчески и идентични различия, както за "женственост", така и за "мъжественост"; процес на "правене на родов пол"; напластена система от структури, като "джендър"-организация; или още институция, чиято основна цел е да създаде и поддържа родово-половото неравенство. Да не бъде обърквано със "пол", което означава само биологичните разлики между жени и мъже." (вж.: Nicole C. Raeburn, "Lesbian histories and cultures", Garland Publishing, New York and London, 2000)

5. Тук незнайно защо авторът отново по съвсем идентичен начин привежда посочения вече пример със Сафо, който решавам да спестя като текст.

6. straight culture.

7. Позволявам си да оставя оригиналните думи на английски case studies, т.е. "изучаване на случаи" тъй като това е широко познат термин от популярната психология.

(c) Риктор Нортън, 1997
(с) Станимир Панайотов, превод, 2002
(c) Издателство LiterNet, 06. 02. 2001
=============================
Първо издание, електронно.
Из “The myth of the modern homosexual: queer history and the search for cultural unity”, Cassel, London, 1997.